Определение № 994 от 27.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 233/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на управителя на „КОЖУХ ВАНГА“ЕООД, ЕИК[ЕИК] против определение №2046 от 12.08.2024 г. на АС-София по в.ч.гр.д. № 1346/2024 г., с което е потвърдено определение № 900039/24.01.2024 г. по т.д. № 65/2020 г. на Окръжена съд – Благоевград, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото определение № 900514/23.10.2023 г., в частта за разноските. С определението съдът е осъдил „Кожух Ванга“ ЕООД да заплати по сметка на ОС – Благоевград държавна такса в размер на 890 395, 37 лв., след като със същото производството пред първоинстанционния съд, което е било образувано по предявени от „Кожух Ванга“ ЕООД срещу „КТБ“ АД /н./ отрицателни установителни искове по реда на чл. 694 ал.1 ТЗ е било прекратено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани основанията за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл.280 ал.1 ГПК по въпроси, които обобщено могат да се прецизират и сведат до това, дали при прекратяване на образувано по предявени от „Кожух Ванга“ ЕООД срещу „КТБ“ АД /н./ отрицателни установителни искове по реда на чл. 694, ал.1 ТЗ, поради отмяна на решението за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството ищец следва последното да бъде осъдено да заплати държавна такса при положение,че прекратеното производство не е било разглеждано от съда; Следва ли в този случай да се отчете,че при отмяна на решението за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството-ищец по исковете по чл.694 ал.1 ТЗ, последният се явявал „жертва“ на молителя като кредитор, който е завел молбата по чл.625 ТЗ и приложим ли е субсидиарно ГПК за такъв случай; Ответникът по частната касационна жалба „КТБ“АД/н./ не изпраща писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в законовия срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел следното: С решение № 498/ 26.02.2020 г. по т. д. № 3999/ 2019 г. на САС, влязло в сила на 04.01.2021 г., решението по чл. 630 ТЗ, с което е било открито производство по несъстоятелност за „Кожух Ванга“ ЕООД е било отменено, поради което с оглед правните последици на отмяната, с определение № 900514/ 23.10.2023 г. производството по т. д. № 65/ 2020 г. на ОС – Благоевград е прекратено. С определението съдът е осъдил „Кожух Ванга“ ЕООД да заплати по сметка на ОС – Благоевград държавна такса в размер на 890 395, 37 лв. С молба от 09.11.2023 г. „Кожух Ванга“ ЕООД е поискало на основание чл. 248 ГПК, прекратителното определение в частта за разноските да бъде изменено, като отпадне задължението на дружеството за заплащане на държавна такса. С обжалваното пред САС определение съдът е оставил молбата без уважение. За да счете обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд за правилно, въззивният състав се е позовал на разрешението, дадено в определение № 22/ 25.01.2013 г. по ч.т.д. № 119/ 2012 на ВКС в насока, че в производството по чл. 694 ТЗ държавна такса и разноски се дължат и при прекратяване на производството поради недопустимост на иска и на аргументацията на ВКС в това определение, че предвид липсата на специална уредба в ТЗ на въпроса за отговорността за разноски при прекратяване на производството по установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ поради недопустимост на претенцията, на основание чл. 621 ТЗ, субсидиарно приложение намира правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, според което, при прекратяване на делото разноските се възлагат в тежест на ищеца. Посочено е, че това разбиране е намерило израз и в определение № 56/26.01.2018 г. по ч.т.д. № 3078/2017 г. на ВКС, с което е прието, че съобразно императивното правило на чл. 694, изр. 3 ТЗ, при отхвърляне на иска, в тежест на ищеца е да заплати дължимата по исковата молба държавна такса и доколкото по аналогия приложение следва да намери общата норма на чл. 78, ал. 4 ГПК, то задължение на ищеца е да заплати държавната такси и при прекратяване на делото. Съгласно чл. 46 ЗДТ предварително внесени такси се връщат на страната само, ако са недължимо платени, а практиката на ВКС константно приема за такива само сумите за такси, по които производството не е било образувано или таксите, които са били събрани въпреки, че страната е била изцяло освободена от заплащането им, както и надвнесените такси. Нито една от тези хипотези, според съда, не може да бъде приложена към процесния случай. Прекратяването на производството поради недопустимост, каквато е и хипотезата по делото, не обуславя наличие на основание за връщане на внесената държавна такса, нито несъбирането й по реда на чл. 694, ал. 7, изр. 3 ТЗ. Възраженията на жалбоподателя, че не дължи държавната такса, тъй като прекратяването на производството е по причина, която не е резултат от поведението на ищеца, според състава на САС, не може да бъде споделено. Производството по несъстоятелност е отделно от съпътстващите го искове, между които е и този по чл. 694 ТЗ. Производството по чл. 694 ТЗ е исково и за прекратяването му, съобразно изложените по – горе съображения, субсидиарно се прилагат разпоредбите на ГПК относно отговорността за разноски, за която трябва да се има предвид, че не е виновна, а обективна, и винаги е в рамките на даденото съдебно производство, образувано за защита на конкретното субективно право, затова и обстоятелствата, довели до прекратяване на делото, вкл. и когато това е изхода на друго дело между страните, са без правно значение за определянето й. Въззивния състав се е основал натака приетото в определение № 226/25.05.2022 г. по ч.т.д.№ 2559/2021 г. на ВКС/. В обобщение, частната жалба е преценена от състава на САС като неоснователна. Настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. намира следното: С посочените по-горе определения на ВКС, особено определение № 56/26.01.2018 г. по ч.т.д. № 3078/2017 г. Първо т.о. на ВКС постановено по аналогичен на настоящия казус, както и посочената в него практика на ВКС: определение № 126/15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на II ГО на ВКС, определение № 459/10.07.2012 г. по ч. т. д. № 226/2012 г. на I ТО на ВКС и определение № 209/14.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1125/2014 г. на III ГО на ВКС, константно и безапелационно се възприема следното: С процесуално-правната разпоредба на чл.694 ал.7 изр.2 ТЗ е предвидено изключение от правилото на чл.3 и чл.4 б.“а“ ЗДТ вр. чл.71 ал.1 и чл.76 ГПК,че държавната такса, дължима по предявена искова молба, се внася предварително. С изр.3 на същата алинея на чл.694 ТЗ по императивен начин законодателят е възложил в тежест на ищеца заплащането на такава при отхвърляне на иска му,а доколкото приложение по аналогия следва да намери общата норма на чл.78 ал.4 ГПК,негово задължение е да заплати държавната такса и при прекратяването на делото. Съгласно чл.4б ЗДТ предварително внесени такси се връщат на страната само ако са недължимо платени, а практиката на ВКС константно приема за такива само сумите за такси, по които производство не е било образувано или таксите, които са били събрани въпреки че страната е била изцяло освободена от заплащането им, както и надвнесените такси. Нито една от тези хипотези не може да бъде приложена към настоящия случай. Прекратяването на производството по причина недопустимост на същото не обуславя наличие на основание за връщане на внесената при подаване на молбата за отмяна държавна такса,нито несъбирането й по реда на чл.694 ал.7 изр.3 ТЗ. Следователно, при наличие на постоянна съдебна практика в горния смисъл, не е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1, т.3 ГПК на обжалваното определение/ така т.4 от ТР№1/2009 г. на ОСГТК по въпросите на касационното обжалване/. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение