Определение № 2968 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 283/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Цар Калоян, чрез пълномощника й адвокат Н. Й., против решение № 194 от 4.11.2022 г., постановено по гр. д. № 260 по описа за 2022 г. на Окръжен съд Разград, с което е потвърдено решение № № 477 от 08.07.2022 г., постановено по гр. дело № 30/2022 г. на Районен съд – Разград в частта за уважаване на предявения от Ю. А. Ю. против Община Цар Калоян иск по чл. 49 ЗЗД за сумата 20 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 28.01.2021 г. – до окончателното изплащане, присъдени са разноски за първоинстанционното производство в размер на 1727.70 лв. и разноски за въззивното производство 1152 лв. Ю. А. Ю. не е подала писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е възприел и е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Във връзка с доводите във въззивната жалба е добавил, че въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К. М. М., А. А. Б. и Ю. Х. И. (които при преценката им, в т. ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, убедителни, житейски логични, обективни, тъй като са изградени на преките им възприятия и не се опровергават от останалия доказателствен материал по делото), както и от заключението на вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, съдебно-автотехническа експертиза и съдебно счетоводна експертиза (които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране), приема за установено, че: Сутринта на 28.01.2021 г. ищцата Ю. А. Ю., която живеела в [населено място], общ. Цар Калоян тръгнала за работа от своя дом, находящ се на адрес [улица], № 7 в посока ул. "Освобождение". На ул. "Освобождение", в дясната част на пътя в посока центъра на селото, срещу сградата на Здравната служба, на границата с ул. "Освобождение", при стъпване върху непочистена повърхност от сняг и лед се подхлъзнала, загубила равновесие и паднала, в резултат на което получила следното увреждане: счупване на външния глезен на левия крак (долна трета на малкия пищял), което по своята медикобиологична характеристика обуславя трайно затруднение в движението на левия долен крайник за срок повече от едни месец. Такава фрактура обичайно се реализира по индиректен механизъм – рязко огъване на стъпалото встрани – от натиск на петната кост или преразтягане на връзките. При такъв вид счупване имобилизацията се налага за срок от 4-6 седмици и при липса на усложнения са очаква работоспособността да се възстанови след три месеца. При прегледа на 25.03.2022 г. вещото лице е установил описания обективен остатъчен двигателен дефицит за лява глезенна става и субективни оплаквания без прогноза за пълно възстановяване, т. к. винаги ще има остатъчни негативни последствия - болки и неудобство в дейностите от ежедневния живот от непълноценното използване и непълното възстановяване. Според вещото лице това се отразява и ще се отразява негативно на физическото състояние на пострадалата и влошава качеството й на живот. След изписването на пациентката от ортопедичното отделение на МБАЛ Разград същата е имала оплаквания и по този повод се консултирала с лекар в гр. Варна, който взел решение да смени първата имобилизация и да наложи друга. През целия период на оздравяване същата е следвала лекарските предписания (болнично лечение, изследвания, консервативно лечение, домашна терапия, рехабилитация, балнеолечение и ползване на помощни средства). Вещото лице не счита, че единствената възможна причина за повторната имобилизация е неправилно поставяне на първоначалната, като сочи, че такава причина може да бъдат и последиците от обездвижването. Съдът е посочил, че когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за действие. В този смисъл, за да е противоправно бездействието на служители на ответника, то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по ремонт и поддържане на процесния общински пътен участък. Позовал се е на нормите на чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП), § 1, т. 1 и 2 ДР на ЗП, чл. 8, ал. 3 ЗП, чл. 31 ЗП, чл. 47 ППЗП. Направил е извод, че на общината е вменено задължението да ремонтира и поддържа общинските пътища, в състояние, отговарящо на изискванията на движението, в т. ч. полагане на дължимата грижа за снегопочистване и осигуряване на безопасно придвижване на пешеходците –чл. 167, ал. 1 ЗДвП. Счел е за установено, че именно противоправното бездействие на служители на ответника по поддържането на процесния пътен участък е довело до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП, поради което са налице предпоставките по чл. 49, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника за причинените на ищцата вреди. В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че механизмът на полученото от ищеца увреждане, мястото на инцидента и наличието на причинно следствена връзка между бездействието на негови служители и настъпилия вредоносен резултат са недоказани. Не са ангажирани каквито и да било доказателства, че настъпването на вредите се дължи на поведението на ищеца – невнимателно, непредпазливо движение, здравословни проблеми, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника. ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа общинските пътища, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасно движение по тях. Отделно от това следва да се отбележи, че по силата на чл. 11, ал. 1 от Закона за общинската собственост, общината е длъжна да управлява имотите и вещите – общинска собственост, в интерес на населението, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Според нормата на чл. 2, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата (издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, обн. ДВ, бр. 91 от 20.11.2012 г., в сила от 20.11.2012 г., попр., бр. 95 от 04.12.2012 г. ), поддържането на пътищата в зависимост от целите, които трябва да бъдат постигнати, е както следва: 1/ превантивно; 2/ текущо и 3/ зимно. Превантивното поддържане е пътищата включва комплекс от планирани и икономически ефективни дейности и строителни и монтажни работи за съхраняване и намаляване на ефекта от стареенето и износването на материалите и конструкциите на основните елементи в обхвата на пътя и за удължаване на техния експлоатационен срок – чл. 8, ал. 1 от наредбата, като основните видове дейности включени в превантивното поддържане на пътищата са посочени в чл. 8, ал. 2 и се планират въз основа на комплексна оценка на състоянието на елементите в обхвата на пътя, пътните съоръжения 6 и принадлежности – чл. 9, ал. 1 от наредбата. Текущото поддържане на пътищата включва комплекс от всекидневни дейности, които имат за цел да осигурят техническото състояние на пътя, пътните съоръжения и принадлежности в съответствие с действащите нормативни актове и техническите спецификации за строителни продукти, като към това поддържане се отнасят и дейностите, свързани с отстраняване на единични повреди и деформации на елементите в обхвата на пътя, пътните съоръжения и принадлежности и предотвратяване на по-нататъшното им развитие – чл. 10, ал. 1 и 2. Основните видове дейности включени в текущото поддържане и текущия ремонт са посочени в чл. 10, ал. 3 от наредбата, в т. ч. почистване и отстраняване на отделни малки повреди по земното платно /т. 7/. Съгласно чл. 11, ал. 1 от наредбата, зимното поддържане на пътищата включва комплекс от дейности, свързани с осигуряване на проходимостта им при зимни условия и премахване или ограничаване на неблагоприятното влияние на снега и леда върху условията на движение. Основните дейности включени в зимното поддържане на пътищата са посочени в чл. 10, ал. 2 от наредбата, в т. ч. обезопасяване на пътищата срещу хлъзгане (т. 4). Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, вр. с § 7, т. 4 ПЗР ЗМСМА, улиците в рамките на населеното място, които не са част от републиканската пътна мрежа, представляват публична общинска собственост. Общината е длъжна да управлява предоставената и собственост, в т. ч. улиците в рамките на населеното място, в интерес на населението и с грижата на добър стопанин - чл. 140 КРБ и чл. 11, ал. 1 ЗОС. Дължимата грижа в полза на териториалната общност включва както изграждане, ремонт и поддържане на улиците, така и полагане на грижи за чистотата им, в т. ч. снегопочистване и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и возила. Предвид изложеното, общината отговаря както за вреди, настъпили при движение на МПС поради непочистването от сняг и/или лед на улично платно, така и за вреди, причинени на пешеходец поради придвижването му непочистен тротоар. Общината отговаря на основание чл. 49 ЗЗД и за настъпили за пешеходеца вреди при придвижването му по пътното платно, когато ползването на тротоара не е било възможно. Съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДП, пешеходците са длъжни да се движат по тротоара, но съгласно ал. 2, т. 1 от същият текст на закона, пешеходците могат да се движат и по пътното платно, когато няма тротоар или е невъзможно той да бъде ползван. При непочистен от сняг и лед тротоар или при заемането му от паркирани коли в нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДП, правещо невъзможно ползването му за преминаване на пешеходци, то отговорността за вреди на пешеходец при движението му по пътното платно е на общината, която като собственик на имота има задължение за почистване на улиците, в т. ч. за предприемане на мерки за отстраняване на нарушенията, препятстващи движението на пешеходците по тротоарните платна. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът е посочил, че в разглеждания случай съобразявайки от една страна – вида и тежестта увреждането, възрастта на пострадалия, към момента на увреждането; обстоятелствата, при които е настъпило увреждането; интензивността на търпените болки и страдания от ищеца (физически и психически), както и тяхната продължителност, в т. ч. продължителността на възстановителния период като следва да бъде съобразено претърпяната рехабилитация, както и възможните остатъчни явления – болка при натоварване на крака и промяна на времето; търпените неудобства в ежедневието и бита (нужда от помощ при обслужване), емоционален дискомфорт от промяна начина на живот за периода на възстановяване, личното и общественото благополучие на ищеца; съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарт на живот, средно статистически размер на доходите (годишният общ доход средно на лице от домакинство и средногодишен разход, съобразно данни на Националния статистически институт), както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение (субективната преценка за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък период вреди от деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка за пропорционалност, защото справедливостта е елемент от правната реалност), намира, че определянето на обезщетение за търпените неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. би било справедливо, както законосъобразно е приел и първоинстанционния съд. Определянето на по-малък размер на обезщетението от посочения не би съответствал на изискванията на справедливостта. По възражението на жалбоподателя, че е налице съпричиняване по см. чл. 51, ал.2 ЗЗД, от страна на ищцата, която е нарушила задължението си като пешеходец да се движи по тротоара (чл. 108 ЗДП); паднала е не поради непочистването на участъка, а тъй като не е проявила необходимото внимание както и предвид влошено от преди здравословно състояние, въззивният съд е посочил, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. В случая е съществено, че законът изисква от общината да се погрижи за осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно, сигурно и удобно придвижване през цялата година по пътното платно. Този резултат не е бил постигнат. Изобщо не е проведено доказване дали тротоарът на отсрещната страна на ул. Освобождение е бил почистен. Напротив, установи се, от всички гласните доказателства, че на практика предвид зимната обстановка е „нямало тротоар“ и други хора също са се движели по пеша по пътя. Задължението пешеходците да се движат по тротоарите е създадено не за да ограничава свободата им на придвижване, а за осигуряване на безопасността на пешеходците и на движещите се автомобили и не може да служи в случая като довод за съпричиняване на резултата. Съдът е приел за неоснователно и възражението, че падането се дължи на невнимание и влошено здравословно състояние. Посочил е, че този извод почива на предположения, което е недопустимо при формиране на становище за съпричиняване. По възражението на жалбоподателя, че не са били налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., тъй като ищцата не е материално затруднено лице, предвид заплатените от нея разноски в първоинстанционното производство, въззивният съд е приел, че жалбата срещу първоинстанционното решение и в тази част е допустима, тъй като когато се обжалва решението по съществото на спора, то може да се обжалва и в частта му за разноските. В случая са претендирани разноски за осъществена безплатна правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., за което е представен договор за правна защита и съдействие. Ответникът е оспорил, че ищeцът е материално затруднено лице. Преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото. При липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяването на основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв. за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респ. изявлението на представляваната страна или нейният процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ, като носи тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. Жалбоподателят своевременно е оспорил наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. за заплащане на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ в хода на първоинстанционното производство, като е посочил, че ищцата е заплатила деловодните разноски, поради което следвал извода, че същата не е материално затруднено лица. Заплащането на процесните деловодни разноски не води до извод, че ищцата не е материално затруднено лице. Тези съображения са обосновали извода на въззивния съд за неоснователност на подадената въззивна жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя въпросите: 1) може ли въззивната инстанция да се произнесе в мотиви към въззивното си решение по ненаведено твърдение от страните (невъзможност за ползване на тротоар) и да обосновава на тези мотиви своя съдебен акт; 2) следва ли въззивната инстанция да подложи на самостоятелна проверка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, съобразно факта, че е инстанция по същество или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционния съд относно правния въпрос за липсата на предпоставките по чл. 51, ал.2 ЗЗД и прилагане на критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД; 3) може ли да бъде присъдено възнаграждение по чл. 38а, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА без да е приложен списък с разноски по реда на чл. 81 ГПК; 4) в чия тежест следва да бъде възложено доказването на материална затрудненост; 5) при въведено възражение за липса на предпоставките по чл. 38а, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА, следва ли съдът да мотивира неприемането на същото в мотивите на своето решение. Счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по: Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., І т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ІІ т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г., І т. о., ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 4/1968 г. Основанието по чл. 280, ал. 2 предл. трето ГПК е обосновано с довода, че съдът превратно е приложил нормата на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП и е превърнал изключението в правило и е очевидно необоснован извода, че е налице невъзможност за ползване на тротоара, а съответно и че не е налице нарушаване на правилата за движение. Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Тезата на касатора, във връзка с която са поставени първите два процесуално правни въпроса не съответства на данните по делото. Обстоятелството налице ли е била възможност да се ползва тротоара и съответно налице ли е нарушение на правилата за движение от ищцата е включено в предмета на доказване чрез направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Същевременно доказателствата по делото установяват, че тротоарна настилка има само пред сградата на здравната служба, а по останалото протежение на улицата е тревна площ и е липсвало каквото и да било почистване на снежната покривна (заключението на съдебно-техническата експертиза и показанията на А. А. Б. и Ю. Х. И.), така че ответникът дори не е установил, че е било възможно да се прецени къде започва частичната тротоарна настилка. Същевременно ответникът не е провел насрещно доказване във връзка с обстановката, при която е настъпило падането на ищцата и въззивният съд не само е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, но и е изложил подробни съображения по доводите във въззивната жалба. Не се констатира и противоречие с указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД в ППВС № 6/1968 г., доколкото съдът е изложил ясни мотиви кои обстоятелства взима предвид при прилагане критерия „справедливост“ и определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, а и в касационната жалба липсват доводи, че не е отчетено конкретно установено по делото обстоятелство, което да е от значение за определяне размера на дължимото обезщетение, а само отново е преповторена неподкрепената от доказателствата по делото теза на касатора за нарушение на правилата за движение от страна на ищцата и съответно за съпричиняване на вредоносния резултат. Въпроси от трети до пети са свързани с присъденото от първоинстанционния и въззивния съд като разноски възнаграждение на процесуалния представител за оказаната на ищцата безплатна правна помощ. Дори и да се приеме, че съдът може да се произнесе по присъдените разноски без да е проведено производство по чл. 248 ГПК, въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Списъкът по чл. 81 ГПК се представя за действително заплатените от страна по делото разноски и съответно той няма как да включва адвокатско възнаграждение, което не е заплатено и следва да се определи и присъди от съда, поради което и третият въпрос е вътрешно противоречив. По останалите два въпроса произнасянето на съда е съобразено с практиката на ВКС, включително и тази, посочена в мотивите към въззивното решение. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение