Определение № 833 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4110/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. П., подадена чрез адв. Д., срещу въззивно решение № 284 от 27.06.2025 г., постановено по гр. д. № 356/2025 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 399 от 27.03.2025 г. по гр. д. № 5743/2024 г. на Плевенския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Г. В. С. иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД за разликата над присъдените 9 800 лв. до претендираните 17 500 лв., както и в частта, с която са отхвърлени исковете за осъждане на В. Г. Г. и Е. Ф. Е. да заплатят солидарно с Г. С. на същото правно основание сумата 17 500 лв., както и сумата 200 лв. обезщетение за забава. Жалбоподателката П. поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени правила на съдопроизводството и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Моли касационното обжалване да бъде допуснато, въззивното решение да бъде отменено и предявените от нея искове – уважени изцяло. Ответниците по касация Г. В. С., В. Г. Г. и Е. Ф. Е. не ангажират становище по касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК към касационната жалба се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 281, т.1 и 3 ГПК, както и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че ищцата П. упълномощила тримата ответника да продадат на когото намерят за добре и на цена, каквато преценят, собствените й земеделски земи в землището на [населено място], с площ от около 17 дка. Със същото пълномощно тя им предоставила и правото да получат цената от продажбата. С нотариален акт за покупко-продажба № 159/2024 г. ответникът Г. С. продал имотите на ищцата за сумата от 19500 лв., но от тях отчел само 9 700 лв., видно от представената по делото разписка, подписана от ищцата. Твърдението й, че от тях тя получила само 2000 лв. съдът намерил за недоказано. При тези данни въззивният съд споделил извода на първоинстанционния съд, че страните са били обвързани от договор за поръчка, по който получената продажна цена не е отчетена изцяло, както изисква разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ЗЗД, поради което отговорността на ответника С. следва да бъде ангажирана, като същият бъде е осъден да заплати остатъка от получената продажна цена в размер на 9 800 лв. Искът за разликата до претендираните 17 500 лв. срещу този ответник, както и претенциите срещу другите двама ответници съдът намерил за неоснователни. В касационната жалба и изложението към нея не е формулиран изрично нито един правен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава, или които да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно разясненията в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване не се допуска при липса на формулиран от страна на касатора правен въпрос, като в този случай не е необходимо да се изследват сочените от жалбоподателя допълнителни основания по т.1 - 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, освен ако не се касае до служебна преценка относно валидността или процесуалната допустимост на въззивното решение, какъвто не е настоящият случай. Доколкото въпросите на жалбоподателката по повод обжалваното решение са изводими от съдържанието на изложението и касационната жалба, те могат да се сведат до следните: 1/. Когато доверителят по договор за поръчка е упълномощил няколко лица да извършат от негово име и за негова сметка определено правно действие, възниква ли солидарна отговорност между доверениците, ако поръчката е изпълнена само от един от тях; 2/. Следва ли всяка страна да докаже твърденията, на които е основала своите искания и възражения; и 3/. Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да разгледа оплакванията и доводите във възизвната жалба. По първия въпрос самата жалбоподателка твърди, че такъв извод съдът не е правил в мотивите на решението си. Следователно, въпросът не е част от решаващите мотиви според съдържанието на това понятие, изяснено с цитираното по-горе тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 121, ал. 1 ЗЗД солидарност възниква само в изрично определените от закона случаи, или ако е била уговорена от страните, като разширителното тълкуване не е допустимо. Поради това фактът, че исковата сума е била получена от няколко лица общо, не обосновава приложението на чл. 121 ЗЗД, щом нито правната норма, нито волята на страните е определила възникване на солидарна отговорност. Още по-малко такава има място, когато сумата е получена от едного от оправомощените. Съгласно чл. 39, ал. 2 ЗЗД, когато за известно действие са били овластени неколцина, всеки от тях може да извърши сам действието. Такъв е и процесният случай: ищцата е упълномощила и тримата ответника да продадат земеделските й земи, но това е направил само един от тях. С оглед на това, солидарност между него и останалите не може да съществува. Вторият въпрос е релевантен, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, който многократно е разяснявал съдържанието на нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест в процеса. В конкретния случай представената по делото разписка, съдържаща изявлението на ищцата, че е получила от ответника Г. С. сумата от 9 700 лв., представлява частен свидетелстващ документ, в който тя е удостоверила неизгодния за нея факт, че са й били броени повече 2 000 лв. (за които признава, че е взела от продажбата). Този факт може да се е осъществил обективно, може и да не се е осъществил, затова частните свидетелстващи документи могат да бъдат верни или неверни. Същественото в случая е, че оспорването на този документ не е осъществено надлежно, поради което в съответствие с процесуалния закон и константната практика по неговото прилагане съдът е възприел удостовереният в него факт за настъпил и съществуващ, а възраженията на ищцата – за неоснователни, като недоказани. Относно третия въпрос, за правомощията на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да разгледа оплакванията и доводите във възизвната жалба, се сочи противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и с казуалната съдебна практика на ВКС, израз на която са цитираните Решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и решение по т.д. № 927/2011 г. на ВКС. Въпросът се поставя във връзка с искането за допускане на съдебно-медицинска експертиза, от заключението на която да се установи, че ищцата страда от умствена изостаналост. Страната не се е позовала на грешка или измама, нито на извършване на действия в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗЗД, напротив, твърдяла е, че сделката е действителна и е претендирала отчитане на резултата по нея. Тъй като въпросът е бил неотносим към правилното решаване на делото, отказът на съда да събере такива доказателства не е повлиял на крейните решаващи мотиви. В този смисъл той също не е обуславящ и не покрива общата селективна предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивното решение. По тези въпроси е налице богата и безпротиворечива съдебна практика, което изключва приложимостта на основанието по чл. 281, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК. По силата на посочената разпоредба, хипотезата на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. При този изход на делото на жалбоподателката П. не се следват разноски за производството пред касационния съд, поради което и такива не следва да бъдат присъждани. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,