Определение № 213 от 08.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 698/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. А. Г. от [населено място], срещу определение №2522 от 05.12.2019г., постановено по в.ч.гр.д.№2770/2019г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, 9 с-в, с което е потвърдено определение №596/12.07.2019г. по гр.д.№445/2019г. на РС-Карлово. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено определението на районния съд за изпращане на делото по подсъдност на Старозагорски окръжен съд е недопустимо, респективно очевидно неправилно, необосновано и незаконосъобразно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният съд не е разгледал оплакванията във въззивната частна жалба като недопустимо е самосъчинил нейно несъществуващо съдържание. Излагат се доводи, че нито един от двата съединени иска не е оценяем иск, и че въпросите за цената на иска, дължимата държавна такса и родовата подсъдност в конкретния случай са били решени окончателно с оглед правилото на чл.70, ал.1 ГПК в първото по делото открито съдебно заседания по гр.д.№2702/2017г. на РС Казанлък. Отделно се сочи, че съдията-докладчик от РС Карлово не се е съобразил със задължителното за по-нататъшния ход на делото определение №316/09.03.2018г. по т.д.№1410/2017г. на Старозагорски окръжен съд. Според касаторката повдигането на въпроса за цената на иска служебно от съда и оттам за родовата подсъдност, е направено от РС Карлово извън преклузивния срок по чл.70, ал.1 ГПК и в противоречие с задължителните указания в ТР №3/27.10.2014г. по тълк.д. №3/2014г. на ОСГТК на ВКС, ТР №5/12.07.2018г. по тълк.д.№5/2015г. на ОСГТК на ВКС и на цитираната в частната жалба практика на ВКС. Претендира се обезсилване, респективно отмята на въззивното определение и на потвърденото с него определение на РС –Карлово, и връщане на делото на първоинстанционния съд за по-нататъшни процесуални действия. В частната касационна жалба, без да има формулиран конкретен правен въпрос, се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускането на въззивното определение до касационно обжалване, като наред с твърденията за недопустимост и очевидна неправилност, се излагат доводи, че определението е постановено в противоречие с цитираната в жалбата практика на ВКС. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от ответника „Бългериън дивелопмънт – 07” ЕООД от [населено място] в който се твърди, че не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Същевременно се излагат доводи за правилността на обжалваното определение по съществото на процесуалния спор. Претендират се разноски за касационната инстанция. Не е представен писмен отговор на частната жалба от ответника „Кооперативен пазар ООД –гр.Казанлък. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение въззивният състав от Пловдивски окръжен съд е потвърдил определение №596/12.07.2019г. по гр.д.№445/2019г. на РС Карлово, с което е прекратено производството пред районния съд и същото е изпратено по подсъдност на Старозагорски окръжен съд. Въззивният състав е посочил, че решаващите аргументи на районния съд да изпрати делото по подсъдност на окръжния съд са свързани с констатацията на районния съдия, че въпросът относно родовата подсъдност по делото не е бил засяган от съдилищата до момента и с оглед на това, че един от предявените искове - този по чл.135, ал.1 ЗЗД е оценяем, чиято цена, определена по правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК, обуславя родова подсъдност на делото като първа инстанция на окръжен съд на основание чл.104, т.6 ГПК. Въззивният състав е приел за неоснователно оплакването на частната жалбоподателка за допуснато нарушение на правилото на чл.70, ал.1, пр. ГПК. Посочил е, че в случая РС Карлово е поставил въпроса за родовата подсъдност при условията на разпоредбата на чл.119, ал.1 ГПК, съгласно която възражение за родова неподсъдност на делото може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига и служебно от съда. Според въззивния състав с исковата молба на Т. Г. са съединени два иска, при който искът по чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.135, ал.1 ЗЗД е облигационен и като такъв се явява оценяем по правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК. Съдът е обосновал родова компетентност на окръжния съд да разгледа делото с разпоредбата на чл.104, т.6 ГПК, съобразявайки се с представената по делото данъчна оценка в размер на 553 715.10лв. на имота, прехвърлянето на собствеността на който от „Кооперативен пазар ООД на „Бългериън дивелопмънт – 07” ЕООД, се атакува с евентуално съединения иск. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на жалбоподателката, че въпросът относно родовата подсъдност на делото е решен с постановеното определение №316/09.03.2018г. по в.ч.т.д.№ 1410/2017г. на Старозагорски окръжен съд, а после и в първото съдебно заседание по делото, поради което и този въпрос не може да бъде пререшаван. Съдът е посочил,, че въпросът за родовата подсъдност не е бил засегнат в посоченото определение на Старозагорски окръжен съд, доколкото с него е бил решаван въпроса да правилността на определение №1663/09.11.2017г. по гр.д.№ 2702/2017г. на РС -Казанлък относно редовността на исковата молба и дължимостта на държавна такса във връзка с евентуалния иск. Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Въззивното определение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Същото е постановено от надлежен състав на функционално компетентен съд да разгледа въззивната частна жалба. Въззивният състав е изложил мотиви, обосновавайки изводите си относно правилността на обжалваното определение. В случая не е налице „очевидна неправилност” на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Становището на въззивния състав, че решаващият съд може да повдига служебно въпроса за родовата компетентност на делото до приключване на производството във втората инстанция, не противоречи на разпоредбата на чл.119, ал.1 ГПК. Изводът на съда, че въпросът за родовата подсъдност не е бил пряко засегнат в определението №316/09.03.2018г. по в.ч.т.д.№1410/2017г. на Старозагорски окръжен съд, не е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика като се има предвид, че предмет на частната жалба е била редовността на исковата молба, а не родовата подсъдност на делото. Отделен е въпросът дали и доколко становището в посоченото определение, определящо като неоценяем евентуалния иск, основан на разпоредбата на чл.135 ЗЗД, е задължително (в контекста на родовата подсъдност на делото), както за първата инстанция и така и за въззивния състав от Пловдивския окръжен съд. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Липсата на конкретно формулирани правни въпроси от частната касаторка само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В контекста на указанията на ОСГТК на ВКС, дадени в т.1 от посоченото по-горе тълкувателно решение, не е достатъчно за допускане на касация по чл.280, ал.1 ГПК твърдението на касатора, че спорните въпроси в обжалвания съдебен акт са решени в противоречие с практиката на ВКС. Това е така, тъй като само конкретно формулирания правен въпрос може да бъде преценен като значим или не за конкретния правен спор като въпрос, обусловил решаващата воля на съда. В касационната жалба се акцентира върху оплакването на касаторката за неспазването на срока по чл.70, ал.1, изр.2 ГПК и за задължението на съда да се съобрази с констатациите в отменителното определение №316/09.03.2018г. по в.ч.т.д.№1410/2017г. на Старозагорския окръжен съд, но не са поставени въпроси относно решаващите аргументи на въззивната инстанция за правното основание на евентуално съединения иск, за характера на иска по чл.135 ЗЗД като оценяем и за приоритета на правилото по чл.119, ал.1 ГПК спрямо срока по чл.70, ал.1, изр.2 ГПК при преценяване родовата подсъдност на делото. Отделно следва да се има предвид, че цитираните в частната касационна жалба ТР №3/27.10.2014г. по тълк.д. №3/2014г. на ОСГТК на ВКС и ТР №5/12.07.2018г. по тълк.д.№5/2015г. на ОСГТК на ВКС не са относими към решаващите изводи на въззивния съд. На основание чл.81 във вр. с чл.78, ал.3 ГПК касаторката Т. Г. следва да бъде осъдена да заплати на „Бългериън дивелопмънт – 07” ЕООД разноски в размер на 600лв. – платено от ответното дружество адвокатско възнаграждение за правна защита и процесуално представителство пред настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,