Определение № 4461 от 21.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3341/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. №51463/19.06.2026г. на Т. Н. К., уточнена с частна касационна жалба вх. № 8946/24.07.2026г., подадена чрез адв. М., в качеството ѝ на назначен от съда служебен защитник на жалбоподателя, срещу определение №635/12.05.2026г. по в. ч. гр. д. №408/2026г. на Окръжен съд – Плевен, потвърждаващо разпореждане №1505/28.01.2026г. по гр. д. №7122/2025г. по описа на Районен съд – Плевен, с което подадената от Т. Н. К. частна жалба вх. №968/09.01.2026г. е върната на основание чл.262, ал.2, т.2 ГПК. Жалбоподателят счита обжалваният съдебен акт за неправилен и незаконосъобразен, поради което моли за неговата отмяна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Излагат се и допълнителни оплаквания за незаконосъобразността на постановеното на 12.12.2025г. от районния съд определение, с което е върната исковата молба на ищеца Т. Н. К. и е прекратено производството по гр. д. №7122/2025г. по описа на Районен съд – Плевен. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е посочил, че производството по гр. д. №7122/2025г. по описа на Районен съд – Плевен е образувано по искова молба на Т. Н. К.. С разпореждане от 27.11.2025г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е дал на ищеца указания за отстраняване на констатираните нередовности. С определение от 12.12.2025г. районният съд е върнал на основание чл.129, ал.3 ГПК исковата молба на Т. Н. К. и е прекратил производството по делото, след като е приел, че не са отстранени в цялост констатираните нередовности. Препис от това определение е получен на 05.01.2026г. от Т. Н. К., който на 09.01.2026г. е депозирал „отговор“, върху който ръкописно е изписано „частна жалба“, с вх.№968/09.01.2026г. С разпореждане от 13.01.2026г. районният съд е оставил жалбата без движение с указание да се посочи кой съдебен акт се обжалва, с какво искане, и дали се обжалва определението от 12.12.2025г., указано е на жалбоподателя да представи доказателства за внесена по сметка на Окръжен съд – Плевен държавна такса в размер на 15 лв. или изрично да уточни дали прави искане за освобождаване от държавна такса, предвид приложената към жалбата декларация за материално и гражданско състояние, както и, че при неизпълнение в срок, частната жалба ще бъде върната. Съобщение с препис от разпореждането е връчено на 19.01.2026г. лично на Т. Н. К., който на 20.01.2026г. е депозирал молба, че прави искане за освобождаване от внасянето на държавна такса. Поради неизпълнение в срок в цялост на дадените указания, с разпореждане от 28.01.2026г., районният съд е върнал частната жалба вх. №968/09.01.2026г., като въззивният съд е отбелязал, че именно това разпореждане е предмет на обжалване. С определение от 22.04.2026г. на основание чл.83, ал.2 ГПК жалбоподателят Т. Н. К. е освободен от внасянето на държавна такса. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че в указания от съда срок жалбоподателят не е отстранил нередовностите на подадената частна жалба вх. №968/09.01.2026г. – липсва посочване на обжалвания съдебен акт и какво е отправеното към съда искане. Единственото уточнение, направено от жалбоподателя е, че иска да бъде освободен от внасянето на държавна такса, по което искане съдът се е произнесъл. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че частната жалба вх. №968/09.01.2026г. не отговаря на изискването за задължително съдържание, съгласно чл.260, т.2 и т. 4 ГПК, и въпреки дадените указания за отстраняване на констатираните нередовности, същите не са били отстранени в указания срок въпреки, че жалбоподателят им е бил предупреден и за последицата при неизпълнението им – връщане на жалбата. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното разпореждане е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд – Плевен определение, поради следните съображения: Съгласно чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по, ал.1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл.280, ал.2 ГПК. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, посочено от жалбоподателя като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на определението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на определението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на определението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, въззивният съд е приложил нормите на ГПК в тяхната действаща редакция. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. В съответствие с константната съдебна практика, въззивният съд е съобразил, че доколкото частният жалбоподател не е отстранил в предоставения му от съда срок констатираните нередовности, за които е бил уведомен, то са били налице основанията по чл.262, ал.2, т.2 ГПК за връщане на частната жалба, за което жалбоподателят е бил предварително и изрично предупреден. Следва да се посочи, че от съдържанието както на първоначалната частна жалба, така и на последващите уточнения изобщо не става ясно кой акт е обжалвал жалбоподателя, какъв е неговият порок, и какво е искането му към съда, тъй като във всичките последващи отговори и жалби той излага само несъгласието си с начина на провеждане на общо събрание на етажните собственици и взетите на него решения, а не прави уточнения съобразно конкретните указания на съда. Въпреки, че е извън предмета на настоящия инстанционен контрол, който е само досежно разпореждането за връщане на последната частна жалба, следва да се има предвид, че разпоредбата на чл.127 ГПК е императивна, като за редовността на исковата молба първоинстанционният съд има вменени съобразно разпоредбата на чл.129 ГПК задължения, именно в изпълнение на които е действал Районен съд – Плевен. В тази връзка следва да се посочи, че и в частната касационна жалба, по която е образувано настоящото касационно производство при обосновката на соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване отново са изложени съображения за незаконосъобразността на определението на районния съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, който съдебен акт обаче не е предмет на контрол в настоящото производство. Следва да се има предвид също, че в частната жалба не е посочено друго от основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело според разясненията в ТР №1/19.02.2010г. по гр. дело №1/2009г. само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. По изложените съображения касационно обжалване на определението на Окръжен съд – Плевен не следва да се допуска. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.