Определение № 50277 от 25.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1252/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. А. срещу решение № 380 от 17. 03. 2022 г. по в. гр. д. № 2762/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 263648 от 4. 06. 2021 г. по гр. д. № 4605/2019 г. на Софийски градски съд, I ГО, 12 състав е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 24. 04. 2017 г., за разликата над сумата от 10 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14. 09. 2017 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди – 15 000 лв. не съответства на критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Излага доводи, че при определяне на дължимото обезщетение съдът не е съобразил високия интензитет на търпените от ищеца болки и страдания и продължителния период на лечението му. Счита, че изводът на въззивния съд, че ищецът не е получил мозъчно сътресение, довело до травматична епилепсия, вследствие ПТП, е изграден при игнориране на събраните по делото писмени доказателства. В касационната жалба се оспорва заключението на решаващия състав на Софийски апелативен съд за основателност на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец, доколкото по делото не било доказано, че е пътувал в катастрофиралото МПС без поставен обезопасителен колан. Касаторът моли да се отмени въззивното решение. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователна компания Лев инс“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за сумата от 10 000 лв., поради което е приел, че основанието на иска е надлежно установено. По първия спорен въпрос относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е счел, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищеца възлиза на 15 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил възрастта на ищеца към момента на инцидента – 26 години, вида, естеството и тежестта на получените травми: множествени порезни рани на лицето, шията, лявата ушна мида, в челно-теменната област на главата двустранно с дължина до 1 – 1,5 см.; контузия в гръдно-поясната област и дясната мишница; охлузване в основата на трети пръст на лявата длан; контузия и кръвонасядане по външната повърхност на дясното коляно; контузия на първи горен ляв зъб с отчупване на медиалния ъгъл на коронката, продължителността на възстановителния период – 20 – 30 дни, търпените болки и страдания, изпитания шок и стрес от инцидента, отражението му върху психиката на пострадалия и социално-икономическите условия в страната към 2017 г. Намерил е за неустановени по пътя на пълното и главно доказване твърденията, че вследствие на процесното ПТП ищецът е получил мозъчно сътресение, довело до травматична епилепсия. Изтъкнал е, че травмата на първи горен ляв зъб е причинила болки на пострадалия, но не е нарушила трайно функциите дъвчене или говорене и липсват данни за проведено лечение. Въззивният съд е приел, че по делото е доказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, тъй като последният е пътувал в автомобила в нарушение на правилата за движение по пътищата без поставен предпазен колан, като вследствие на това неправомерно поведение е станало възможно получаването на повечето травми, които са в областта на лицето. Изтъкнал е, че в случая обезопасителният колан би задържал тялото на ищеца на седалката и главата му не би достигнала изобщо предното стъкло на автомобила. В решението е формиран извод, че приносът на ищеца за настъпване на вредоносния резултат е в размер на 1/3, поради което определеното обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено и като краен резултат на ищеца трябва да се присъди сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие ПТП. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не? 2. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания на пострадалия; 3. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? 4. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за приложение на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т. 7 от ППВС № 17/1965 г.“ Касаторът твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните правни въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС: по първи въпрос – с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по втори въпрос – с ППВС № 4/1968 г., по трети въпрос - с решение № 28 от 9. 04. 2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., ІІ т. о. и решение № 4 от 8. 03. 2021 г. по т. д. № 2940/2019 г., ІІ т. о. и по четвърти въпрос - с т. 7 на ППВС № 17/1963 г. Въпросът по т. 1 и първите части на въпросите по т. 2 и т. 4 от изложението на основанията за достъп до касация се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства по делото. Този въпрос е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въпроса. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора и известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и ги е подвел под релевантните за спора правни норми. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които са поставени въпросите, за необсъждане на събрани по делото доказателства. За да приеме, че по делото не е доказано, че вследствие процесното ПТП ищецът е получил мозъчно сътресение, довело до травматична епилепсия, съдът подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, а именно писмените доказателства за поставени на ищеца диагнози „Състояние след ЧМТ. Посттравматична епилепсия“ и „Състояние след мозъчно сътресение. Посттравматична епилепсия“ и заключението на комплексната медицинска и автотехническа експертиза, прието по делото. Възприел е заключението на експерта неврохирург по посочената експертиза, че цитираните диагнози са поставени само на базата на оплакванията на ищеца и данни от неговите близки, като е изтъкнал, че диагнозите противоречат на данните от прегледите и изследванията, извършени след травмата, и не се подкрепят от извършени по-късно обективни изследвания, сочещи на нарушения на неврологичния му статус. Изводите на въззивния съд досежно размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществени вреди и приноса на пострадалия за вредите също са базирани на преценката на фактическия и доказателствен материал по делото. Несъгласието на касатора с изводите във въззивното решение представлява оплакване за неправилност на акта по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на предпоставки за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Втората част на въпрос № 2 и въпрос № 3 от изложението на касатора следва да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Възприето е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането. В посочения смисъл са цитираните от касатора актове на ВКС, както и известните на настоящия състав решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е обсъдил във връзка със значението им за размера на обезщетението. В решението са отчетени възрастта на ищеца, вида и тежестта на травмите му, продължителността на възстановителния период, болките и страданията му, негативните последици за психиката на пострадалия, както и социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е значим за изхода на делото, но при произнасянето по него въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна практика на ВС и трайноустановената практика на ВКС. В ППВС № 17/1963 г., на което се позова касаторът, и последователната практика на ВКС, намерила израз в служебно известните на настоящия състав решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по надлежно релевираното от страна на ответника - застраховател възражение за съпричиняване, като въз основа на заключението на комплексната медицинска и автотехническа експертиза е приел, че пострадалият е пътувал в автомобила без поставен предпазен колан и това му противоправно поведение се намира във връзка с получаването на повечето травми, които са в областта на главата. В решението е подчертано, че съгласно категоричното експертно мнение травмите на ищеца са получени при удар на главата в челното стъкло на автомобила и неговото счупване; при положение, че пътникът е бил с поставен предпазен колан, с който катастрофиралият автомобил е бил оборудван, то главата на ищеца не би достигнала до предното стъкло и съответно не биха настъпили травмите на главата. По тези съображения не би могло да се приеме, че даденото разрешение на въведения от касатора въпрос противоречи на задължителната практика на ВС и на практиката на ВКС. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение