Определение № 138 от 18.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 308/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. Т. Н. срещу Решение № 196 от 13.12.2011 год. по гр.д.№ 569/2011 год. на Варненския апелативен съд. Въззивното решение е постановено по жалбата на Н. срещу Решение № 383 от 06.07.2011 год. по гр.д.№ 401/2011 год. на Добричкия окръжен съд. Като е счел, че първоинстанционното решение е правилно, въззивният съд го е потвърдил. С него Д. е уважил предявеният по реда на чл.422 ГПК от Н. Р. Н. срещу В. Т. Н. иск за установяване съществуването за вземане за сумата 20000 U., с левова равностойност 29951.40 лв. за което по реда на чл.418 вр.чл.417 т.9 ГПК е била издадена заповед за незабавно изпълнение в полза на Н.. Ответникът по касация Н. Р. Н. е представил писмен отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК в който сочи, че липсва основание за допускане на касационен контрол. Претендира присъждането на разноски. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Конкретен правен въпрос, съобразен с критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се е формулиран. В изложението е възпроизведена тезата по касационната жалба за недоказаност на предаването на сумата и разбирането, че двустранно подписаният договор за заем не може да има значението и на разписка – Решение /422/2010 год. по гр.д.№ 918/2009 год. на І. Г.о. на ВКС. По отношение на задължението на кредитора да установи съществуването на вземането си в производството по чл.422 ГПК се позовава се на решенията по: т.д.№ 49/2010 год. на І т.о.; по т.д.№ 717/2008 год. на ІІ т.о.; по т.д.№ 798/2008 год. на ІІ т.о.; по т.д.№ 55/2009 год. на ІІ т.о.; по т.д.№ 299/2009 год. на ІІ т.о. и по т.д.№ 672/2010 год. Становището на настоящия съдебен състав се основава на следното: Твърдението по исковата молба на Н. Н. е, че издаденият запис на заповед за 20000 U. има обезпечителна функция по отношение на каузално правоотношение – договор за заем за същата сума. Договорът е сключен в писмена форма, като в чл.7 изрично е отразено издаването на записа на заповед, а в чл.3 е отразено предаването на заемната сума в брой, като самият договор „служи за разписка за получената сума”. Тезата на ответника-касатор В. Т. Н., съдържаща се в отговора о чл.131 ГПК е, че въпреки посочването в договора за заем, сумата не е била платена. Съдилищата са счели за доказано предаването на заемната сума и са зачели значението на разписка на двустранно подписания договор. Настоящият съдебен състав счита, че нито едно от посочените основания по чл.280 ал.1 ГПК не е налице. Това е така, поради обстоятелството, че предмет на иска по чл.422 ГПК е установяване съществуването на вземането за което е издадена заповед за изпълнение. В това производство подлежи на изследване и каузалното правоотношение, когато менителничният ефект има обезпечителна функция, но само ако такова твърдение е валидно въведено от някоя от страните по делото. В този случай доказателствената тежест за установяване на каузата и наличието/липсата на задължение по нея е на страната, която го твърди и черпи права от това. В случай, че наличието на каузално правоотношение е безспорно, съдът извършва проверката на доводите и възраженията на страните произтичащи от това правоотношение (в случая – договор за заем). С Решение № 121 от 01.07.2009 год. по т.д.№ 55/2009 год. на ІІ т.о.; Решение № 149 от 05.11.2010 год. по т.д.№ 49/2010 год. на І т.о. и Решение № 173 от 12.01.2011 год. по т.д.№ 901/2009 год. на І т.о., Върховният касационен съд се е произнесъл по връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, обсега на доказване и доказателствената тежест в случаите, когато менителничният ефект има обезпечително предназначение. Решенията са постановени по реда на чл.290 ГПК, поради което съставляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и разясненията на т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК. В тези решения, както и в решенията, цитирани от касатора, ВКС не е изразил становище, че доказателствената тежест на установяване на вземането е само на кредитора, а че всяка страна следва да докаже твърденията си. Въззивното решение не противоречи на цитираната по-горе съдебна практика, поради което касационен контрол не следва да бъде допуснат. Направените разноски от ответника по касация възлизат на 2400 лв., съобразно платеното адв. Възнаграждение, отразено в представеното по делото пълномощно за адв.Д.Д.. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.