Определение № 375 от 08.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 260/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. А.,гр.София, чрез процесуалния представител адвокат А. Б., срещу въззивно решение № 1516/05.03.2019г., постановено по гр.д. № 3497/2018 г. по описа на Софийски градски съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1,т.1 без да се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Сочат се решение № 446/2011г. по гр.д.№475/2009г., ВКС, І г.о. и решение №64/2014г. по гр.д.№5569/2013г., ВКС, Іг.о., без да е ясна тяхната относимост, тъй като не се поставят никакви правни въпроси, а се цитират извадки от решенията. Твърди се, че в обжалваното решение въззивният съд прилага процесуалната норма на чл.154 ГПК като приема, че доказателствената тежест е върху въззивника. В заключение се поддържа, че не са дадени задължителни указания от решаващия съд, поради което е налице хипотезата на съществено процесуално нарушение. Ответникът по касационната жалба Б. М. А., чрез адвокат К., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 149655 по гр.д№ 3775/14г. на СРС в частта, с която е извършена съдебна делба като в дял на съделителката Б. А. е поставен на основание чл.349,ал.1 ГПК недвижим имот: апартамент № 4, находящ се в [населено място], със застроена площ от 58,19 кв.м. /подробно описан/ като Б. А. е осъдена да заплати на Е. А. в 6 - месечен срок от влизане в сила на решението за възлагане, сумата от 60 700 лева, представляваща паричната равностойност на дела му от имота 1/2 ид.ч. Въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение по чл. 344 ал. 1 от ГПК, с което е допусната делба между Б. А. и Е. А. на процесния апартамент при равни квоти. Обсъдил е заключението на техническата експертиза, установяваща, че имотът е неподеляем, както и приетите по делото доказателства във връзка с претенцията на А. по чл.349,ал.1 гпк за поставяне на процесното жилище в неин дял, тъй като апартаментът е бивш имот СИО, бракът между страните е прекратен с развод, на ищцата е предоставено ползването на родителските права спрямо родените от брака непълнолетни деца и тя не притежава друг жилищен имот. Обсъдил е справка на АВ - София за периода от 01.01.1992 г. до 29.07.2016 г., съгласно която ищцата освен процесното жилище придобито в съсобственост с ответника, въз основа на реализирано право на строеж, не е придобивала друго жилище, декларация за материално и гражданско състояние, решение по гр.д.№ 13 402/2010 г. за прекратяване на брака между страните и предоставянето на родителските права.Приел е за доказани предпоставките на чл.349,ал.1 ГПК за възлагане на жилищния имот в дял на ищцата, а твърденията на ответника, че е възможно ищцата да е придобила имот преди 1992г. – за неоснователни и недоказани. Доказателствената тежест е негова, тъй като той черпи права от това твърдението на този вероятен факт.Такива доказателства не са поискани и не са ангажирани по делото, поради което, съдът е приел този факт за неосъществил се. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК предполага въззивният съд да се разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. В конкретния случай в изложението си касаторът бланкетно сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, без конкретно поставени въпроси и обосновка за тяхното наличие по настоящето дело. Релевират се процесуални оплаквания за необоснованост на обжалваното решение. Посочените решения на ВКС касаят конкретни правни спорове и е неясна връзката им с настоящия, в т.ч. дадени разрешения по релевантни за настоящото дело правни въпроси. В тях се приема, че когато съдът е дал указания, че в нейна тежест е да установи определени факти от значение за правния спор и те останат недоказани, тя следва да понесе неблагоприятните последици от недоказването като съдът е длъжен да приеме, че правните последици на тези факти не са се осъществили.Оплакването, че задължителни указания не са дадени от „решаващия“ съд,са такива по чл.281, т.3 ГПК и не могат да послужат пряко за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на спора и направеното искане на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 3000 лева, съгласно представените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.