Определение № 4244 от 27.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4130/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 9850 от 15.09.2025 г., подадена от С. М. С. чрез адвокат А. В. от САК срещу въззивно Решение № 419 от 31.07.2025 г. по в.гр.д.№ 191/2025 г. на Софийски окръжен съд, ІІ възз.гр.състав.

Ответницата по касация Е. Г. З. е подала писмен отговор чрез адвокат Л. Д. от САК, с който оспорва да е налице основание за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждането на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, което определя на сумата 1 800 лв. с включен ДДС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, след отмяна на Решение № 5 от 14.01.2025 г. по гр.д.№ 633/2023 г. на Районен съд - Своге, са отхвърлени предявените от С. М. С. срещу Е. Г. З. искове, както следва: с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че С. М. С. е собственик на следните недвижими имоти: част от имот с пл.№ * в кв. 6 по ПУП на [населено място], вилна зона „*”, която част е с площ от 715 кв.м., включваща 365 кв.м., отредени за озеленяване, и 350 кв.м., отредени за улица, като имотът е заключен между точки 1, 10, 2, 3, 4, 11, 5, 6, 1 на скицата на вещото лице Г. Г. - приложение № 2 (приподписана от районния съдия), заедно с намиращите се в имота основна вилна сграда със застроена площ от 28 кв.м., отразена с буква А на скицата на вещото лице, и паянтова постройка оранжерия със застроена площ от 18 кв.м., отразена с буква Б на скицата на вещото лице, и за осъждане на Е. Г. З. да предаде на С. М. С. владението върху гореописаните недвижими имоти - земя и сгради; с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на Е. Г. З. да премахне изградената от нея ограда, разположена между точките 5, 6, 1, 10, 9, 11 на скицата на вещото лице Г. Г. - приложение № 2 (приподписана от районния съдия), както и да премахне изградената от нея пристройка към вилната сграда със застроена площ от 11 кв. м., отразена с буква А1 на скицата на вещото лице.

От фактическа страна е прието, че от заключението на вещото лице по СТЕ е установено, че процесният поземлен имот представлява част от имот с пл.№ * по действащия кадастрален и регулационен план на вилна зона „*.”, [населено място], одобрен със заповед № 1556 от 31.08.1963 г. на ОбНС - София, която част е с площ от 715 кв.м. (имотът е заключен в точките 1-2-10-3-4-11-5-6-1 на скицата на вещото лице), като част на имота с площ 350 кв.м. попада в предвидено трасе на улична мрежа (между точките 5-6-7-8-9-3-4-11-5 на скицата на вещото лице), а останалата част, която е с площ от 365 кв.м., попада извън регулация (тази част е заключена в точките 1-10-2-3-9-8-7-6-1 на скицата на вещото лице). Находящите се в имота сгради, трайно прикрепени към земята, представляват: основна вилна сграда със ЗП от 28 кв.м. (отразена с буква А на скицата на вещото лице); пристройка към вилната сграда със ЗП от 11 кв.м. (отразена с буква А1 на скицата на вещото лице), като общата ЗП е 39 кв.м.; паянтова постройка – оранжерия, със ЗП от 18 кв.м. (отразена с буква Б на скицата на вещото лице). По западната граница на процесния имот, заключена в правата 1-6-5 на скицата на вещото лице, има ограда, изпълнена от метална ромбоидна мрежа, положена по стоманобетонни колове, по част от северната граница на процесния имот, заключена в правата 1-10 на скицата на вещото лице, е изпълнена метална входна порта и ромбоидна мрежа, положена по метални колове, с бетонова плътна част, по правата 10-11 на скицата на вещото лице има ограда, изпълнена от метална ромбоидна мрежа, положена по стоманобетонни колове, а по източната граница, заключена в точките 2-3-4 на скицата на вещото лице, и по южната граница, заключена в точките 5-10-4 на скицата на вещото лице, няма изпълнена ограда.

Въззивният съд е приел, че с исковата и уточнителна молба от 14.06.2024 г. ищецът не е изразил надлежно воля по претенциите за осъждането на ответницата да премахне изградената от нея ограда около поземления имот (която не е индивидуализирана по никакъв начин), както и да премахне изградената от нея дървена пристройка до вилната сграда (също неиндивидуализирана). Абстрахирайки се от подхода в решението на РС - Своге надлежно изразена от ищеца воля да бъде заместена с установеното от заключението на вещото лице относно фактическото състояние на имота и вида и разположението на находящите се в него постройки, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал претендираното от него право на собственост, чиято защита търси чрез ревандикационни и негаторни искове.

Ответницата е твърдяла в отговора на исковата молба, че е изключителен собственик на процесния имот и построените в него сграда и помощна постройка, като ги е придобила чрез договор за покупко-продажба от 2016 г. Праводателите й - Л. и М. С., придобили правото на собственост върху имота и сградата по силата на договор за покупко-продажба от 2013 г., сключен със С. Т. К. - наследник на Т. С. К.. Последният е купил поземления имот през 1962 г. Поддържала е, че е получила владението на имота и сградата в деня на подписване на договора за покупко-продажба - 11.10.2016 г. (съгласно уговореното в т. 4 от обективиращия договора нотариален акт), като към този момент дворното място не било оградено. Ответницата установила владението върху имота явно и започнала да извършва подобрения - изграждане на ограда още в края на 2016 г., изграждане на септична яма в двора през 2017 г., смяна на дограмата на къщата през 2017 г., присъединяване на част от тераса към стая на първия етаж, поддържане на двора, сключване на договор за присъединяване на къщата към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД от 22.06.2017 г. и др. Веднага след придобиване на имота го декларирала в [община] и оттогава заплащала всички дължими данъци. Непосредствено след придобиването, още през 2016 г. започнала и процедура за частично изменение на ПУП - план за регулация за образуване от процесната част от имот пл.№ * на нов УПИ * в нов кв. 6а и улично уширение, като възложила на правоспособни лица изготвянето на скици-проект за изменението. При придобиването на имота през 2016 г. не е имала основание да смята, че праводателите й не са собственици, тъй като освен че същите се легитимирали с нотариален акт за собственост, от издаденото удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания за имот било видно, че върху имота не е имало права или заявени претенции от трети лица. Ответницата направила всички справки относно евентуални спорове за собственост върху имота, получила и нотариално заверени изявления от праводателя на праводателите й относно факта кога е построена къщата в имота и тъй като констативният нотариален акт, с който праводателите на ищеца са се снабдили през 1994 г. не е подлежал на вписване към момента на съставянето му, ответницата нямало как да знае за него. Поради това и доколкото е установила владение върху имота на 11.10.2016 г. на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае, че праводателят й (според твърденията на ищеца) не е собственик, то, независимо дали праводателят й е бил собственик, нейното владение било добросъвестно, продължило е повече от 7 г. (от 11.10.2016 г. до датата на предявяване на исковата молба - 23.10.2023 г.) и в нейна полза е изтекъл краткият петгодишен срок на придобивната давност. Твърдяла е също, че в нейна полза е изтекъл и дългият десетгодишен срок на придобивната давност, тъй като нейните праводатели са владели имота от придобиването му на 21.10.2013 г. до продажбата му на 11.10.2016 г., а владението на ответницата и на нейните праводатели са еднородни добросъвестни, поради което същите могат да се присъединяват съгласно чл. 82 ЗС. Дори и владението на нейните праводатели да би било недобросъвестно, то съгласно практиката на ВКС, при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение – 10 години.

При заявените от страните твърдения, прието е, че основният спорен въпрос е дали в периода от 1962 г. до 2016 г. ищецът и/или неговите праводатели са придобили правото на собственост върху имота и сградата на основание давностно владение и/или наследство и давностно владение.

Първоинстанционният съд е приел въз основа на свидетелските показания, разпитани по искане на ищеца, че повече от десет години преди 1994 г. имотът е бил във владение на родителите му, като вилната сграда и паянтовата постройка са построени от тях. В потвърждение на свидетелските показания според първоинстанционния съд били фактурите за закупени строителни материали през 1986 г. - 1987 г. и през 1983 г. Владението на родителите на ищеца продължило до смъртта им съответно през 1997 г. и 1998 г., поради което дори да се приемело, че към 1994 г. не е изтекъл предвидения в закона срок, това е станало най-късно през 1996 г. с оглед на приетото за установено, че през 1986 г. родителите на ищеца са владеели имота и са построили или са започнали строежа на сградата. След тяхната смърт наследниците им постепенно се дезинтересирали от имота, но независимо от това не били събрани доказателства до месец ноември 2016 г. да са загубили владението върху имота и някой друг да е установил свое владение. От 11.10.2016 г. ответницата установила своя фактическа власт върху имота, като не били събрани доказателства към 11.10.2016 г. тя да е знаела, че праводателите й не са собственици на имота, но през м. март 2021 г. научила, че праводателите й не са собственици на имота във връзка с образувана прокурорска преписка, като добросъвестното й владение се трансформирало в недобросъвестно. Така районният съд е аргументирал извод, че ответницата не е могла да придобие правото на собственост чрез непрекъснато владение за период от пет години. Позоваването от страна на ответницата и на изтекъл в нейна полза десетгодишен срок на придобивна давност с оглед присъединяване на владението на нейните праводатели не е обсъдено в решението.

Въззивният съд не е споделил направената от първоинстанционния съд преценка на доказателствата и основаните на тази преценка правни изводи. Приел е, че от показанията на свидетелите К. и Г. не може да се направи извод за упражнявано от родителите на ищеца давностно владение върху поземления имот в период от 10 години преди снабдяването с констативен нотариален акт през 1994 г., респ. преди смъртта им съответно през 1997 г. и 1998 г. и построяване от тях в периода 1986 г. – 1987 г. на вилната и паянтовата сграда или започване на строежа им в този период, тъй като показанията на двамата свидетели изобщо не са конкретни. Свид. К. установява, че е помагал на бащата на ищеца да строи къщата някъде през 80-те години, като последно бил посещавал имота през 2018 г. или 2019 г. Свид. Г. установява, че се познава с ищеца от 40 години и всяка година посещавал имота, като първото му посещение било през 1995 г. или 1996 г., а последното му посещение било през 2020 г. Освен това и според двамата свидетели в имота имало ток, според свид. Г. в имота имало и вода, а според свид. К. в имота имало и външна тоалетна. Показанията на двамата свидетели относно наличието на ток и вода в имота се опровергават от останалите доказателства по делото - представените от ответницата писмени доказателства за присъединяване на къщата към електроразпределителна мрежа и показанията на свид. Ч., който установява, че в [населено място] няма водопровод, а относно наличието към някакъв момент на тоалетна в имота липсват каквито и да било други доказателства, като самият ищец не твърди наличие на такава. Същевременно свидетелите установяват, че са посещавали имота един или два пъти годишно, като не установяват през какви периоди са посещавали имота, за да може да се направи извод за непрекъснато владение върху имота, упражнявано от родителите на ищеца и от самия ищец в рамките на периода от 1982 г. (когато според твърденията на ищеца родителите му са установили фактическа власт върху имота) до 2016 г. Представените от ищеца фактури, повечето нечетливи, за строителни материали не са в подкрепа на свидетелските показания, както е прието от първоинстанционния съд, тъй като не могат да бъдат отнесени към строежа на вилната сграда и паянтовата сграда при липса на каквито и да било данни по делото (а също и на твърдения) за конкретен вид и количество на вложените в строежа материали. Плащането на данъци за имота от ищеца само по себе си не е достатъчно да докаже владение, а в конкретния случай и преценено във връзка с обсъдените доказателства не може да доведе до извод за безспорна доказаност на твърдяното като упражнявано владение дори представените доказателства за платени от ищеца данъци да бяха надлежни (същите обаче са неясни – от тях не може да се установи нито по отношение на кой конкретен имот са платени посочените суми, нито кога е извършено плащането).

Същевременно по делото са събрани категорични доказателства, че ответницата е упражнявала владение върху поземления имот и построените в него сграда и помощна постройка през периода от придобиването му на 11.10.2016 г. до датата на предявяване на исковата молба - 23.10.2023 г., което владение е било добросъвестно (придобито на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае, че е възможно праводателите й да не са собственици), непрекъснато и несъмнено, упражнявано спокойно и явно. По отношение на депозираната от ищеца жалба до РП – Своге въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че това действие е превърнало владението на ответницата в недобросъвестно. Споделено е принципното разбиране, възприето в цитираната от въззивницата практика на ВКС, че владелецът не е добросъвестен или престава да бъде добросъвестен, когато срещу него е насочен иск за собственост на имота или когато по повод участие в друг съдебен спор узнае за претенциите на трети лица към праводателя му, а жалбата до прокуратурата сама по себе си (при липса на предприети други действия по оспорване на владението) не може да прекъсне давността, както и не може да превърне добросъвестното владение в недобросъвестно, тъй като не представлява противопоставяне на поведението на владелеца по отношение на имота и не представлява надлежно заявена собственическа претенция.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. „Води ли последващото узнаване от владелеца на порок в правното основание за придобиване на недвижим имот в трансформация на владението му от добросъвестно в недобросъвестно ?;“

2. „Изключва ли презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС последващата трансформация на владението от добросъвестно в недобросъвестно?;“

3. „Необходимо ли е, за да настъпи трансформация във владението от добросъвестно в недобросъвестно, узнаването на собственическите претенции на трето лице да стане от владелеца при предявяване на иск срещу него или при участието му в съдебно производство с предмет правата на това трето лице, или такова узнаване може да стане и в хода на други производства, в това число и при разпит и снемане на обяснения на владелеца в хода на образувана прокурорска преписка?“

с довод, че е налице противоречие с Решение № 35 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 669/2012 г. на ВКС, ІI г.о., евентуално – че третото питане е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

4. „Длъжен ли е въззивният съд при отмяна на първоинстанционното решение да изложи собствени мотиви по всички възражения, доводи и искания на страните по спора, в това число длъжен ли е при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимовръзка?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд да приеме за верни констатациите на нотариуса в представен по делото констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, ако тези констатации не са оборени от страната, която оспорва акта?“;

6. „Коя от страните в процеса носи доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт – страната, която се позовава на акта, или страната, която оспорва констатациите на нотариуса?“;

7. „Длъжна ли е страната, която се позовава на констатациите на нотариуса в констативния нотариален акт, да доказва при условията на пълно и главно доказване верността на тези констатации или съдът е длъжен да ги приеме за верни поради легитимиращото действие на този нотариален акт?“

с довод, че по въпрос № 4 е налице противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, обективирана например в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 60117 от 01.02.2022 г. по т.д.№ 667/2020 г. на ВКС, ІI т.о., Решение № 60119 от 08.11.2021 г. по т.д.№ 1449/2021 г. на ВКС, II т.о., Решение № 30 от 18.03.2021 г. по гр.д.№ 1555/2020 г. на ВКС, III г.о., Решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 4488/2019 г. на ВКС, IV г.о. и много други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК;

а по въпроси №№ 5, 6 и 7 е налице противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК.

Поддържа се още основание за допускане до касация на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, доколкото в решението си въззивният съд е приел, че исковата молба е нередовна по отношение на индивидуализацията на част от процесните имоти, предмет както на ревандикационния, така и на негаторния иск, но въпреки това се е произнесъл по съществото на спора.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, поради което касационното обжалване не може да се допусне на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. налице е била отрицателна процесуална предпоставка или е липсвала положителна предпоставка, които не са давали право на съда да разгледа повдигнатия пред него спор. Такива пороци в случая не са налице. Редовността на исковата молба в частта относно предявения иск по чл. 109 ЗС не е от значение за редовността на исковата молба в частта относно иска по чл. 108 ЗС, по отношение на който са спазени всички изисквания на чл. 127 и чл. 128 ГПК. При редовна искова молба и неоснователен ревандикационен иск, безпредметно се явява уточняването на иска чл. 109 ЗС, неоснователността на който е предпоставена от отхвърлянето на претенцията по чл. 108 ЗС.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите три въпроса от изложението. Когато едно лице придобие владението върху един имот на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, владението е добросъвестно, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС, като законът сочи също, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Тълкуването по Решение № 35 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 669/2012 г. на ВКС, II г.о., на което се позовава касаторът (че е възможна промяна във владението от добросъвестно в недобросъвестно при наличие на доказателства за оборване на презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС) е свързано с преценка дали владелецът, който е участвал по предявен от собственика против праводателя му иск и е узнал, че праводателят му не е собственик, може да се квалифицира като добросъвестен при уреждане на облигационните отношения с действителния собственик за разноски, направени за имота, след като вече владелецът е узнал за претенциите на собственика. Това тълкуване е относимо при уреждане на облигационните отношения между владелеца и собственика, каквато не е настоящата хипотеза, поради което Решение № 35 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 669/2012 г. на ВКС, II г.о. се явява неотносима съдебна практика и не доказва наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос № 3, доколкото практиката на ВКС е безпротиворечива в разбирането, че владелецът престава да бъде добросъвестен, когато срещу него е насочен иск за собственост на имота или когато по повод участие в друг съдебен спор узнае за претенциите на трети лица към праводателя му; разпит и снемане на обяснения на владелеца в хода на образувана прокурорска преписка не поражда такива последици.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по четвъртия въпрос от изложението. Въпросът е свързан с приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и касае задължението на въззивния съд, като инстанция, разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да обсъди събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи. В съответствие с така установената практика на ВКС, в случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна. Разгледал е всички доводи и възражения на страните. При носена от ищеца тежест да проведе пълно и главно доказване, че са осъществени елементите от фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС, ангажираните от него гласни доказателства не постигат този резултат, а същевременно ответницата е провела успешно насрещно доказване.

Останалите въпроси от изложението също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 587 ГПК и за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с оспорването им, е разрешен с ТР № 11 от 21.03.2012 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. В тълкувателното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. С оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляря на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията, дадени в тълкувателното решение. В резултат на съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е формирал извод, че не е доказано удостовереното от нотариуса оригинерно придобивно основание.

Съставът на ВКС извърши и служебна проверка, в резултат от която не се установява вероятност въззивното решение да е нищожно или очевидно неправилно.

С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи да заплати разноските за защита на ответницата по касация в касационното производство. В случая такава е осъществена безплатно, поради което в полза на адвокат Л. Д. от САК следва да се присъди възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Съобразявайки действителната фактическа и правна сложност на делото в производството по чл. 288 ГПК, настоящият състав определя същото на сумата 613,55 евро, равностойна на сумата 1 200 лева. В същата не е включен ДДС, тъй като няма доказателства адв. Д. да е регистрирана по ДДС.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия