Определение № 3953 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. В., чрез адв. К., против решение № 225 от 18.02.2026 г. по гр. д. № 1900/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив, IX състав.

Ответниците по жалба М. М. В. и Т. М. В., чрез общия им пълномощник адв. Т., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 141 от 14.04.2025 г. по гр. д. № 1067/2024 г. на Районен съд – Карлово (РС – Карлово), III състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК от М. Д. В. против М. М. В. отрицателен установителен иск за сумата от 7 566. 67 лв., представляваща издръжка в размер на 100 лв. месечно за периода от 08.07.2017 г. до 28.10.2023 г. и сумата от 3 198. 90 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 08.07.2017 г. до 26.06.2024 г. – датата на исковата молба, за което е образувано изп. дело № 419/2013 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител (ДСИ) при РС – Карлово, както и предявеният по същия ред от М. Д. В. против Т. М. В. иск за сумата от 6 496. 67 лв., представляваща издръжка в размер на 100 лв. месечно за периода от 08.07.2017г. до 07.12.2022 г., както и сумата от 3 051. 35 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 08.07.2017 г. до 26.06.2024 г. – датата на исковата молба, за което е образувано изп. дело № 419/2013 г. по описа на ДСИ при РС – Карлово, както и не дължи разноски по изпълнителното дело, и в тежест на ищеца са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че пред първата инстанция правилно са приети като безспорни, заявените от страните обстоятелства по делото от фактическа страна, които не се опровергават и от събраните гласни доказателства, депозирани непротиворечиво от ангажираните свидетели, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към тази част от мотивите на първоинстанционното решение. В същото е установено като безспорно, че: ищецът е баща на двамата ответници, родени от брака му с П. Т. Г., който е прекратен с влязло в сила решение през 2012 г. като родителските права спрямо ответниците са били предоставени на майката, а бащата (настоящ ищец) е бил осъден да им плаща издръжка в размер на по 100 лв. месечно, считано от влизане на решението в законна сила до настъпване на законоустановена причина за изменение или прекратяване; за задължението на ответника за издръжка е било образувано изп. дело № 419/2013 г. на ДСИ при РС – Карлово; последната платена от ищеца месечна издръжка в размер на общо 200 лв. е от дата 28.06.2017 г. с основание – издръжка месец юни 2017 г.; в края на 2016 г. и началото на 2017 г. родителите са заживели съвместно, в общо домакинство и на семейни начала; вследствие на разрив, семейството се е разделило в края на 2023 г. като ответниците са заживели с майка си, а ищецът е останал сам. Решаващият състав е съобразил, че във въззивното производство не са събирани други доказателства освен изисканата от страна на ответниците полицейска преписка, във връзка с установените обстоятелства за събиране, съхраняване и спестяване на доходите им от полагане на труд преди навършване на тяхното пълнолетие, за които е останало неизяснено обстоятелството за начина и тяхното целево разпределение, разходване или съхранение. Съобразявайки установените като безспорни факти по делото и съдебната практика на ВКС във връзка с условията, при които в хода на принудително изпълнение се приема наличие на изпълнение на задължението на родителя, комуто не са предоставени за упражняване родителските права, за заплащане на издръжка на ненавършилите пълнолетие деца по чл. 143, ал. 2 СК, второстепенният съд е намерил предявените отрицателни установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК за недоказани и неоснователни. Посочил е, че освен приетите за безспорни между страните обстоятелства, че страните по делото, респ. ищецът и ответниците (навършили междувременно пълнолетие в хода на принудителното изпълнение), в т.ч. и бившата съпруга на ищеца, са заживели на семейни начала в периода от м. октомври 2016 г до края на 2023 г., то е безспорно и обстоятелството, че по време на съвместното съжителство на страните по делото в едно домакинство, ищецът е поставил изискването спрямо ответниците те да поемат част от разходите за наем на жилището. Съдът е констатирал, че бившата съпруга на ищеца се е противопоставила на това и предложила получените доходи от децата в резултат на полаган от тях труд да бъдат събирани и спестявани за задоволяване на техни нужди, което е било реализирано чрез съхранението на тези средствата от майката на децата. По инициатива на ищеца с оглед на заявени данни от същия, че посочените спестени средства са обект на престъпление, от събраното във въззивното производство доказателство (постъпилата полицейска преписка) е прието за установено, че паричните средства заедно с бижута и злато са били съхранявани впоследствие в България от бабата на децата по майчина линия. В хода на полицейското разследване описаните средства/вещи са били поискани и върнати на ищеца М. В., а паричните средства по договореност между ищеца В. и бившата му съпруга П. Г. били разпределени по равно. При така установените фактически обстоятелства въззивният съд е обосновал извод, че паричните средства, спестявани и съхранявани за нуждите на ненавършилите пълнолетие деца по време на съвместното съжителство с родителите им в периода м. октомври 2016 г. до края на 2023 г., получени от трудовата им дейност, фактически не са им били предадени. От друга страна е взел предвид, че през процесния период и до навършване на пълнолетие на всеки от ответниците, последните са живели заедно с родителите си при условия на семейна среда, в която насока е изпълнено задължението на ищеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 СК. Преценил е като основателен обаче доводът на ответниците, че изпълнението на задължението по чл. 143, ал. 1 СК от страна на родителите, в т.ч. и на ищеца, не съставлява изпълнение на задължението на последния за даване на издръжка на ненавършилите пълнолетие деца по чл. 143, ал. 2 СК като родител, комуто не са предоставени родителските права за упражняване, което да е трансформирано надлежно чрез престиране в натура по време на съвместното им съжителство. Позовал се е и на разяснения в съдебната практика, че само живеенето в общо домакинство не е достатъчно да се приеме, че и двамата родители по равно са предоставяли издръжка на детето, като фактът на изпълнение на задължението на задължения родител да дава издръжка на двете деца следва да е доказан при условията на пълно и главно доказване. Споделил е и разрешенията, че издръжката по чл. 143, ал. 2 СК „представлява парично задължение, като престирането в натура може да стане при съгласието на двете страни – даващата и получаващата, като при липса на съгласие, задължението за издръжка е парично, особено когато размерът й е определен със съдебно решение, и безусловно и то не може да бъде изменяно само по волята на родителя, като той избира дали и как да изпълнява задължението си. Без правно значение е дали родителят е живял в общо домакинство с детето, дали е предоставял средства за обучение, дрехи и закупувал необходимите му вещи и храна, тъй като това той е изпълнявал по силата на задължението си по чл. 143, ал. 1 СК, но не представлява изпълнение на задължението му по чл. 143, ал. 2, във вр. с чл. 146, ал. 1 СК. Инстанцията по същество е възприела и разясненията в съдебната практика относно разграничаване на хипотезите, в които решението е приведено в изпълнение и тези в които, не е приведено в изпълнение, какъвто е приела, че настоящият случай не е. В първия случай, при позоваване на решение № 134 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 90/2011 г. на ВКС, IV г. о., е разяснено, че „когато решението относно родителските права не е приведено в изпълнение и след приключване на съдебното дирене в производството относно издръжката детето е живяло с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, и този родител е полагал за него дължимите грижи, включително като му е предоставял необходимите средства за задоволяване на потребностите му, задължението му за издръжка следва да се счита за изпълнено, респ. правото на такава на детето следва да се счита погасено чрез предоставянето й“. В обжалваното решение е прието, че настоящият случай е друг и горното разрешение не намира приложение. По тези съображения е обоснован извода, че не се установява по делото при условията на пълно и главно доказване твърдения от ищеца правопогасяващ факт на изпълнение на задължението за издръжка в исковите периоди, в натура - чрез осигурявани от ищеца грижи и средства в натура спрямо всеки един от ответниците (негови деца).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си защо не кредитира определени от тях, респективно защо не ги кредитира в пълна степен?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви когато прилага разпоредбата на чл. 272 ГПК? Допустимо ли е препращане към мотивите на първоинстанционното решение, когато становищата на въззивната инстанция и на първата такава относно изхода на спора съвпадат само частично или изобщо не съвпадат?“;

3. „Приема ли се за изпълнение на задължението по чл. 143, ал. 2 СК, респ. правото на издръжка на ненавършилото пълнолетие дете следва ли да се счита погасено чрез предоставянето й, когато решението относно родителските права не е приведено в изпълнение като след приключване на съдебното дирене в производството относно издръжката детето е живяло с родителя, на когато не е предоставено упражняването на родителските права и този родител е полагал за него дължимите грижи, вкл. е предоставял необходимите средства за задоволяване на потребностите му, макар да не е било налице изрично съгласие в този смисъл между даващия и получаващия издръжка?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на I г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г.о., решение № 101 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на II г.о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на I г.о., решение № 287 от 01.02.2017 г. по гр. д. № 1798/2016 г. на IV г.о., постановките по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГТК, т. 3, раздел I от ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г. и т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 г. (по първото питане), решение № 326 от 21.11.2025 г. по т. д. № 545/2020 г. на II т.о., решение № 677 от 13.11.2024 г. по гр. д. № 1272/2023 г. на IV г.о., решение № 712 от 27.11.2025 г. по гр. д. № 5085/2023 г. на II г.о., решение № 50001 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 2487/2022 г. на IV г.о. (по второто питане). Касационното обжалване по третото питане се обосновава в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се и искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на обжалването.

Първите два от поставените въпроси са от процесуалноправен характер и са относими към правомощията на въззивната инстанция като съд по същество и произтичащите от това задължения за обсъждане на доводите, възраженията и твърденията на страните, анализ и оценка на доказателства и мотивиране на съображения при разрешаване на спора, предмет на делото. В този смисъл питанията формират общо основание, но не и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липса на поддържаното отклонение с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. По горния обобщаващ въпрос е налице трайна и еднопосочна съдебна практика на ВКС, вкл. и установена по задължителен за съдилищата начин – с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и изразена в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК ( решение № 52 от 07.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3463/2016 г. на І г. о.; решение № 154 от 24.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3848/2015 г. на IV г. о.; решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о.; решение 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о.; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г. на II г. о.; решение № 210/19.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 861/2016 г. на ІV г. о.; решение № 22/19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2979/2014 г. на ІV г. о. и др.). Съобразно тази практика въззивният съд е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Той трябва да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, като с оглед на тях да съобрази и подложи на преценка доказателствата и обсъди доводите на страните, които не са обсъдени от първостепенния съд и не може да препрати към мотивите му, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Неговото решение следва да отговаря на изискванията по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК с излагане на самостоятелни изводи по предмета на делото – материалноправния спор, с разглеждането на който е сезиран и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Мотивите на въззивното съдебно решение следва да отразяват решаващата дейност на второинстанционния съд, а не да са декларативни – така съгласно т. 3, раздел I от ППВС № 1 от 13.07.1953 г ., ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и т. 13 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г ., които запазват своето значение и при действието на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.). Те трябва да съдържат кратко указание за спора, за това какво съдът е приел по отношение на фактите и посочване, след преценка и обсъждане на кои доказателства, съдът е формирал правните си изводи. Процесуалната възможност за препаращане към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Като съд по съществото на спора втората инстанция следва да осъществи същата дейност като първата съдебна инстанция и съобразно с изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора; да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. В случая всичко това е сторено от въззивния съд, който е препратил на основание чл. 272 ГПК само към тази част от мотивите на първоинстанционното решение, която касае установените безспорни факти между страните. Съобразяването на обжалваното решение с установената съдебна практика лишава от основание искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения обобщаващ въпрос.

Третият от повдигнатите въпроси е фактически, а не правен, доколкото изисква обсъждане на фактологията по конкретното дело – в частност дали е налице изпълнение на задължението на родителя по чл. 143, ал. 2 СК, когато след приключване на производството относно издръжката детето е живяло с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, същият полагал ли е грижи за него, включително предоставял ли му е необходимите средства за задоволяване на потребностите му, т. е. дали неотглеждащият родител е осигурявал на своето ненавършило пълнолетие дете грижи и средства в натура, при отсъствие на изрично съгласие в този смисъл между даващия и получаващия издръжка. Въпрос, които е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не притежава характеристиката на правен въпрос, съгласно мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (пак там). За пълнота на мотивите следва да се посочи, че предвид формулировката на питането, същото съдържа твърдения, които са резултат от интерпретацията на страната за осъществилите се факти и обстоятелства по делото, а не изхождат от фактическите установявания по обжалваното решение. В него съдът не е приел, че решението относно предоставяне упражняването на родителските права върху двете деца на майката, не е приведено в изпълнение. Напротив, съобразил е, че съгласно разрешенията в установената съдебна практика е налице разграничаване на хипотезите, в които решението е приведено в изпълнение от тези, в които не е. След подробен анализ на установените по делото обстоятелства и съвкупната преценка на доказателства по делото, втората съдебна инстанция е приела, че не се установява правопогасяващият факт на изпълнение в натура на задължението за издръжка (присъдена с влязло в сила решение), съответно - че не е приложимо разрешението, възприето в решение № 134 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 90/2011 г. на ВКС, IV г.о. Следва да се посочи, че настоящият касатор в случая неотносимо се позовава на цитираното решение, предвид постановяването му при различна от настоящата фактическа обстановка. Ето защо, въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, съответно не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос. Отделно от изложеното, в случая касаторът в изложението не е и обосновал допълнителната предпоставка, специфична за селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се е позовал.

Предвид решаващите мотиви на въззивния съд, не е налице фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация поради очевидна неправилност на постановеното от него решение. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение/определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 150 евро и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой, е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.