Определение № 1909 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4687/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. З. П. и П. З. П., чрез адвокат С. Илиев, против Решение №502 от 26.09.2024 г. по в. гр. д. № 587/2024г. на Окръжен съд- Велико Търново, II-ри възз. гр. състав (ВтОС), с което е потвърдено Решение №1552 от 15.12.2023г. по гр. д. № 405/2023 г. на Районен съд- Велико Търново (ВтРС). С него, по предявения от В. К. П. иск по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, е унищожен сключеният между нея, като прехвърлител, и касаторите, като приобретатели, на 20.09.2021г. договор, обективиран в нотариален акт № 102, том 5, дело № 550/2021 г. на нотариус Д. Т., с район на действие ВтРС, за прехвърляне на ѕ ид. ч. от правото на собственост спрямо подробно описания в решението самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.516.64.1.2 съгласно КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, ап. 2, с площ 78,10 кв. м., заедно с прилежащото избено помещение № 8 с площ 5,10 кв. м., 2,26 % ид. ч. от общите части и 2,26 % ид. ч. от правото на строеж върху поземления имот, срещу положените грижи и предоставената издръжка от 12 000.00 лева през последните шест години и срещу задължение за бъдещи грижи и издръжка. Касаторите твърдят, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. второ и трето ГПК. Въвеждат оплаквания, че въззивният съд не е взел предвид и неправилно е тълкувал и възприел данни по делото, както и е постановил решението си в противоречие със събраните по делото доказателства, част от които не е обсъдил. Поддържат, че В. П. е била здрава към момента на сключване на сделката, поради което искат решението да се отмени и да се постанови ново- за отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. последно от ГПК. Поставят следния процесуално правен въпрос, за който твърдят, че е решен в противоречие с решения № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г., IV г.о. на ВКС и № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., IV г.о. на ВКС: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба - В. К. П.- поставена под пълно запрещение, действаща чрез нейния настойник- К. М. Х. и чрез упълномощен процесуален представител адвокат Н. Н., е подала писмен отговор. С него тя оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и заявява неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел следното: С договор, сключен на 20.09.2021г., обективиран в НА № 102, том 5, дело № 550/2021 г. на нотариус Д. Т., с район на действие ВТРС, В. К. П., ЕГН [ЕГН], е прехвърлила на Ю. З. П., ЕГН [ЕГН], и П. З. П., ЕГН [ЕГН], 3/4 ид.ч. от правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.516.64.1.2 съгласно КККР на гр. В. Т., с адрес гр. В. Т., [улица], вх. А, ет. 1, ап. 2, срещу положените грижи и предоставена издръжка от приобретателите в размер на 12 000 лв. през последните шест години и срещу задължение за бъдещи грижи и издръжка. Към датата на сделката прехвърлителката В. П. е била претърпяла исхемичен мозъчен инсулт, а в периода 14.02.2020г.- 11.03.2020г. е била лекувана стационарно с поставена диагноза „деменция, неуточнена“ в „Център за психично здраве – Велико Т.“ ЕООД. След сключване на процесния договор с влязло в сила Решение № 494/13.12.2022 г. по гр.д. № 299/2022 г. по описа на ВТОС В. К. П. е била поставена под пълно запрещение. По съществото на правния спор съдът е приел, че ищцата е сключила правната сделка в състояние, което не й е позволявало да се грижи за своите права и интереси, да сключва сделки и да може да разбира или да ръководи действията си. За да достигне до този извод съдът се е позовал на заключението на приетата по делото СПЕ, съгласно което в резултат от прекараните мозъчни инсулти са настъпили паметови нарушения и промяна в поведението на ищцата, която още през м. февруари 2020 г. е била диагностицирана със съдова деменция. Заболяването е съпътствано с отслабване на контрола върху емоциите, деградация на социалното поведение и невъзможност за адекватна преценка на обкръжаващата действителност, поради което ищцата не е могла да отговаря за постъпките си и да се грижи за интересите си. Според вещото лице това е трайно и необратимо състояние, което с течение на времето прогресира, независимо от проведеното лечение, и не винаги може да бъде установено от човек без медицинско образование. Като неоснователни са преценени възраженията на ответниците, че доколкото нотариусът, който е изповядал процесната сделка, не е забелязал признаци в поведението на ищцата, които да компрометират нейната дееспособност, то не са били налице сочените в заключението психически изменения. В тази връзка съдът е посочил, че проверката, която осъществява нотариусът за дееспособност на явилите се пред него лица, не може да изключи наличието на изменения в психиката и поведението на ищцата. Посочил е, че от приетото по делото заключение на вещо лице- психиатър недвусмислено следва, че предвид заболяването си, диагностицирано още през м. 02.2020 г., което до сключване на процесния договор на 20.09.2021 г. е прогресирало, ищцата не е могла да се грижи за собствените си потребности, да възприема факти и събития от заобикалящата действителност, както и да защитава интересите си самостоятелно. За неоснователно предвид изводите в експертизата е прието и възражението на ответниците, че не е възможно да се установи състоянието на ищеца към един минал момент, а именно- датата на сключване на договора. Съдът е изложил и съображения, че обстоятелството, че при сключване на процесния договор ищцата не е могла да разбира и да ръководи действията си, се установява и от показанията на ангажираните от нея свидетели А. А. и К. Х., които са подробни, непротиворечиви и кореспондират с останалия доказателствен материал, а именно- писмените доказателствени средства, касаещи здравословното й състояние в периода 2020 -2022 г., както и заключението по назначената СПЕ. Не са били кредитирани показанията на св. П. и св. П., според които въпреки преживения мозъчен инсулт ищцата била адекватна и разумна. Съдът е посочил, че тези твърдения на свидетелите не се подкрепят от другите доказателства по делото, като същевременно следва да бъде отчетена и родствената им връзка с ответниците, тъй като са техни синове. По така изложените съображения съдът е приел, че са налице основанията за унищожаемост на процесния договор, уредени в чл. 31, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищцата е имала не само психически смущения, които са й попречили да разбира свойството и последиците на своите действия, но и волеви такива, които са пречили на възможността й да се контролира. Ето защо е уважил главния иск за унищожаване на договора и не се е произнесъл по предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора поради неизпълнението му от ответниците. При тези мотиви на обжалваното въззивно решение не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд при обсъждане на събраните по делото доказателства, както и на доводите и възраженията на страните, е от значение за изхода на спора, поради което е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва обаче специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като същият не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната съдебна практика, включително и цитираната от касаторите. По въпроса е налице задължителна практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, включително и цитираните от касатора. В нея най-общо се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му- чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая обжалваното въззивно решение съответства на посочените изисквания. Въззивният съд, независимо от направеното препращане към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка всички доводи и защитни тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, обсъдил е всички относими към спора доказателства, като е изложил конкретни мотиви защо дава вяра на едни доказателства, а други не кредитира, включително е съобразил и евентуалната заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК на свидетелите и е съпоставил показанията им както помежду им, така и с другите доказателства в процеса. Въпреки възприемането на мотивите от първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи на двете инстанции, направените от въззивния съд констатации и правни изводи, отразяват собствената му решаваща дейност за невъзможност прехвърлителят по договора да разбира и ръководи действията си към момента на сключването му. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за заплатено в брой адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 3 000.00 лева (три хиляди лева). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,