Определение № 2468 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 886/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Заводски строежи – ПС - Пловдив” АД, представлявано от адв. Й. П., срещу решение № 380 от 11.12.2025г. по в.т.д. № 479/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 296 от 25.06.2025г. по т.д. № 40/2025г. на Окръжен съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от касатора против „Индустриална зона КЦМ” ЕООД искове за сумата 25 000 евро, представляваща неустойка за виновно неизпълнение на купувача по чл.5, ал.1 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 04.12.2019г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, както и за сумата 17 941,51 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на горното парично задължение за периода от 14.01.2022г. до датата на исковата молба.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Излага довод за необоснованост на извода на въззивния съд, че не е формирана СПН по отношение на изправността му като продавач по прекратения предварителен договор и по отношение на основанието, на което е прекратен договорът. Намира, че с решението по т.д. № 530/2020г. на АС – Пловдив е установено, че той е изправна страна по договора, а ответникът е неизправен поради неизпълнение на основното му задължение да заплати до крайната падежна дата 31.01.2020г. пълния размер на продажната цена, но въззивният съд по настоящото дело е достигнал до противен извод, напълно отричащ установеното с влязлото в сила решение, приемайки, че договорът е прекратен по взаимно съгласие и касаторът е неизправна страна. Поддържа, че с оглед формираната СПН действията на продавача по възстановяване на частично заплатена част от продажната цена не е следвало да бъдат разглеждани в настоящото производство. Излага съображения за необоснованост на приетото от въззивния съд, че в кориците на делото е наличен документ от 17.01.2020г. за върнато капаро с изявление на продавача „по прекратен по взаимно съгласие договор”. Намира за неправилен и извода на въззивния съд, че вземането за неустойка е погасено по давност, като сочи, че давността е прекъсната с предявяването на исковете по т.д. № 438/2020г. на ОС-Пловдив и излага съображения, че съгласно чл.298, ал.1 ГПК и практиката на ВКС решението се ползва със СПН по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. За обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същи правопораждащ фактически състав; респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването, съществуването и прекратяването на спорното право? Твърди се произнасяне на въззивния съд в противоречие с т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 49 от 14.04.2011г. по т.д. № 561/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 115 от 10.01.2012г. по т.д. № 883/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 314 от 15.01.2018г. по гр.д. № 4301/2014г. на ВКС, IV г.о., т.5 на ТР № 7 от 31.07.2017г. по тълк.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, решение № 186 от 18.07.2016г. по гр.д. № 810/2016г. на ВКС, IV г.о.

2. Дали с предявяване на исковете по т.д. № 438/2020г. по описа на ОС-Пловдив давността следва да се счита прекъсната? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 186 от 18.07.2016г. по гр.д. № 810/2016г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът навежда и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „Индустриална зона КЦМ” ЕООД, представляван от адв. К. К., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване поради отсъствие на ясно формулирани правни въпроси, доколкото поставените въпроси по естеството си предполагат преценка на правилността на въззивното решение, а дори и да се приеме, че такива въпроси са формулирани, те не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд въз основа на събраните по делото писмени доказателства и становищата на страните е приел за установено, че между тях е възникнало правоотношение по предварителен договор за продажба на недвижими имоти по смисъла на чл.19 ЗЗД, като ищецът е обещател и продавач по договора, а ответникът – купувач; че е уговорено окончателен договор да бъде сключен най-късно до 31.01.2020г.; че цената е платима на две части - първата е авансова, наименована „капаро“, в размер 25 000 евро, която следва да бъде платена по сметка на пълномощник на продавача, а втората в размер, равен на остатъка до пълната продажна цена, следва да бъде платена най-късно в деня на сключване на окончателния договор - съгласно чл.2, ал.3 постъпването на сумата по сметка на купувача е условие за изповядване на сделката; че в чл.5 от договора са уговорени последиците при виновно неизпълнение на задълженията за прехвърляне на собственост и за плащане на уговорената цена, като е предвидено, че неизправната страна дължи на изправната неустойка в размер, равен на платеното капаро (25 000 евро), като при неизпълнение на продавача освен неустойката той следва да върне на купувача полученото капаро, а при неизпълнение на купувача - продавачът може да задържи капарото като неустойка; че при виновно неизпълнение на задълженията в срока до 31.01.2020г. договорът се счита за прекратен, като виновната страна дължи неустойка в горния размер.

Въззивният съд е взел предвид решение, постановено по в.т.д. № 530/2022 г. на АС-Пловдив, с което е уважен отрицателен установителен иск от настоящия ищец против настоящия ответник, ползващо се със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните и установяващо, че ищецът (като продавач) не дължи на ответника (като купувач) неустойка за виновно неизпълнение по чл.5 от договора. Посочил е, че по настоящото дело продавачът претендира от своя страна, че купувачът е неизправна страна по договора и желае да му бъде присъдена предвидената в облигацията неустойка. Изтъкнал е, че в случая страните са приели в договора два вида обезщетение за неизпълнение, а именно неустойка в размер на платеното капаро и респективно - връщане на капарото на купувача, при неизпълнение от продавача или задържане на същото от продавача при неизпълнение от купувача. Намерил е, че е уговорен нормативно закрепеният институт „задатък“, който служи за доказателство, че е сключен договорът и обезпечава неговото изпълнение /чл.93 ЗЗД/. Въззивният съд е изтъкнал, че приключилият с влязло в сила решение по т.д.№ 530/22г. по описа на ПАС правен спор не може да бъде разглеждан в светлината на установено изправно поведение на продавача по сделката, който установен факт да ползва ищеца в настоящото производство, тъй като силата на присъдено нещо не се разпростира и по отношение мотивите на съдебния акт. Поради това е намерил, че каквото и да е било посочено в мотивите на решението, по отношение на тези констатации не може да се приеме, че е налице СПН. Позовал се е на практиката на ВКС, според която със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, като се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение, с белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. Поради това въззивният съд е приел за установено в отношенията между страните, че купувачът не е изправна страна по сделката и поради това и продавачът не му дължи заплащане на неустойка, като е инициирал първоначално инцидентен отрицателен установителен иск. Отбелязал е, че именно това е основният предмет на предходното дело, като основанието да се уважи искът е, че купувачът не е заплатил цената на вещите в уговорения срок изцяло, т.е. спорът е концентриран около обстоятелството, че купувачът “Индустриална зона КЦМ” ЕООД не е кредитор с оглед заведения от него основен иск по чл.135 ЗЗД. Намерил е, че изправността на продавача, приета в мотивите на решението, не е факт с правно значение, който да е предмет на иска, респективно не е бил предмет на делото. Посочил е, че според съдържанието на решението по т.д. № 438/2020г. по описа на ПОС твърденията на ищеца по инцидентния отрицателен установителен иск са, че не дължи неустойка поради това, че купувачът не е изпълнил условието да заплати цялата цена по сделката, като в изложението на ищеца - продавач никъде няма твърдение, че всъщност той е бил изправната страна по сделката, като е поддържано, че договорът е прекратен по взаимно съгласие. Изтъкнал е, че „ЗАВОДСКИ СТРОЕЖИ - ПС - ПЛОВДИВ“АД изрично настоява, че е възприел договора за прекратен по взаимно съгласие поради конклудентно съгласие на страните на 23.01.2020г., чрез възстановяване на платеното капаро без възражения. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че няма СПН относно факта, че ищецът по настоящото производство е изправна страна по сделката поради липсата на въведени подобни твърдения при разглеждане на предходното дело между страните, с оглед на което този факт подлежи на доказване и самостоятелна преценка от съда по настоящото дело.

Въззивният съд е приел, че съобразно съдържанието на представените по делото писмени доказателства не може да се направи извод за изправност на ищеца. Приел е за безспорно установено, че ответникът е заплатил по банкова сметка на адвокат Й. П.-П., посочена в чл.1, ал.3 от договора като сметка за плащане на уговореното капаро, сумата 48 895,75 лв. - левова равностойност на 25 000 евро, като плащането е извършено на 19.12.2019г., както и че съобразно представеното извлечение по сметка на 17.01.2020г. ответникът “Индустриална зона КЦМ”ЕООД е превел по сметка на ищеца и сумата 1 552 085,21 лева, която сума в същия ден е възстановена от ищеца по сметка на ответника. Приел е за установено, че на 20.01.2020г. от сметката на адв. Й. П.-П. е наредена сумата 48 895,75 лв. по сметка на ответника “Индустриална зона КЦМ”ЕООД с основание „прекратен договор по взаимно съгласие“, като няма спор, че сумата е постъпила по сметката. Приел е за установено, че ищецът е върнал на 17.01.2020г. полученото капаро с изявление „по прекратен по взаимно съгласие договор“, вписано в платежното нареждане, приложено по делото, което изявление съставлява признание за неизгоден за страната факт и се ползва с доказателствена стойност в процеса. Изтъкнал е, че наред с това, тази теза е поддържана от продавача и по предходното съдебно производство. Приел е, че връщането на получен задатък и приемането му от страната, която е дала задатъка, съставлява конклудентно поведение, сочещо на прекратяване на договора по взаимно съгласие, на отказ от договор, като този извод се прави по повод изрично вменените правни характеристики на института на задатъка, визирани в чл.93 от ЗЗД. Намерил е, че това действие, наред с връщането на частично заплатената цена по сделката, несъмнено означава, че продавачът е демонстрирал незаинтересованост от сключване на окончателен договор. Приел е, че от ясно изразената воля на страните е видно, че купувачът е имал възможност да заплати цялата цена непосредствено преди изповядване на сделката в същия ден, като е установено по делото, че представител на купувача е бил на деня и мястото за сключване на окончателния договор, но продавачът не е осигурил присъствие на свой представител. С оглед на това е достигнал до извод, че не е дадено подходящо и необходимо съдействие от страна на „ЗАВОДСКИ СТРОЕЖИ - ПС - ПЛОВДИВ“ АД за сключване на окончателния договор. Посочил е, че липсата на заверена сметка на продавача преди сключване на договора с цялата дължима цена на вещите е неизпълнение на купувача, както е констатирано в първото дело между страните, но същевременно е приел, че и продавачът не е бил изправна страна, като не се е явил на датата за сключване на договора с оглед възможността за купувача да изпълни и непосредствено преди изповядването на сделката.

На следващо място, като самостоятелно основание за неоснователност на иска, въззивният съд е съобразил и твърдението на продавача по първоначалното дело, че счита договора за прекратен по взаимно съгласие. Приел е, че това твърдение е неизгоден за ищеца факт и като такъв има сила против него, а е подкрепено и от съдържанието на цитирания документ, което е ценил в светлината на извънсъдебно признание на правно релевантния факт, че всъщност договорът е прекратен по взаимно съгласие. Намерил е, че при това положение нито една от страните не би могла да твърди, че всъщност е налице виновно неизпълнение от другата и въз основа на това да претендира някакво обезщетение.

Въззивният съд е приел още, че е изтекла тригодишна погасителната давност за упражняване на правата по договора за заплащане на обезщетение. Посочил е, че давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, което е най-късно на датата 31.01.2020г., когато е следвало да се изповяда сделката, тъй като това е моментът, когато вземането е възникнало и станало изискуемо, т.е. изправната страна би могла да претендира заплащане на неустойка. Приел е, че към момента на предявяване от продавача на иска по чл.92 ЗЗД тригодишният давностен срок е изтекъл, поради което искът е неоснователен, респективно неоснователна е и акцесорната претенция за мораторна лихва за процесния период.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият формулиран процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По него е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решение № 472 от 12.01.2012г. по гр.д. № 1712/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 131 от 25.07.2019г. по гр.д. № 3102/2018г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 181 от 09.07.2014г. по гр.д. № 1625/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 104 от 10.04.2025г. по т.д. № 884/2023г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., според която разпоредбите на чл.298, ал.1 и чл.299, ал.1 ГПК регламентират правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено в исков процес, както и непререшаемостта на разрешения правен спор. Задължението на съда да зачете формираната сила на пресъдено нещо е приложимо при разглеждането на делото във всички инстанции, независимо от разликата в техните правомощия. Обективните предели на СПН очертават нейния предмет – правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича – тяхното съществуване може да бъде отречено, въпреки че всички правопораждащи факти са се осъществили, както и въпреки че някои от правопораждащите факти не са се осъществили. Материалното правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това кои факти са се осъществили и кои – не. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. В случая въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като се е произнесъл по поставения въпрос след извършване на преценка на обективните предели на влязлото в сила решение по воденото между страните предходно дело и съобразяване на предмета на предявените по него искове и юридическите факти, от които произтичат заявените с тях спорни права. Поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по поставения въпрос.

Формулираният от касатора втори въпрос не е обсъждан от въззивния съд, който не е излагал мотиви дали е налице прекъсване на давността за предявяване на иск за вземането на ищеца за неустойка, като такива съображения са излагани от първоинстанционния съд, чийто краен извод въззивният съд е споделил. Във връзка с липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по довод за прекъсване на погасителната давност процесуалноправен въпрос не е поставен. От друга страна, по начина, по който е формулиран, въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му предполага обсъждане на конкретните факти по делото. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос относно приложението на чл.116, б. „б” ЗЗД, който е от значение за изхода на делото, по този въпрос не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В настоящия случай въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че давността по отношение на предявеното в настоящото производство вземане за неустойка е прекъсната с предявяването на исковете по т.д. № 438/2020г. по описа на ОС-Пловдив. Следва да се посочи, че както е констатирал и първоинстанционният съд, в това производство са били предявени иск от „Индустриална зона КЦМ” ЕООД против „Заводски строежи – ПС – Пловдив” АД и „МД Строй БГ” ЕООД с правно основание чл.135 ЗЗД за относителна недействителност на сключен между ответниците договор, обоснован с твърдения на ищеца, че е кредитор на „Заводски строежи – ПС – Пловдив” АД с вземане за неустойка в размер на 25 000 евро поради неизпълнение на задълженията на ответника като продавач да прехвърли собствеността на имотите по предварителен договор от 04.12.2019г., както и предявен от „Заводски строежи – ПС – Пловдив” АД инцидентен установителен иск за признаване на установено, че не дължи на „Индустриална зона КЦМ” ЕООД неустойка по предварителния договор в размер на 25 000 евро. Съгласно ясната разпоредба на чл.116, б. „б” ЗЗД и формираната по приложението ѝ трайна практика погасителната давност за вземане се прекъсва с предявяване на иск или възражение за това вземане. Изложените от касатора съображения относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по посоченото дело са неотносими с оглед посоченото основание за прекъсване на давността, доколкото по това дело не е налице предявен иск или възражение за вземането, предмет на настоящото дело.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение