Определение № 164 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4170/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано по касационна жалба на К. И. С., приподписана от назначения му процесуален представител адв. Н. К. от АК – П. и допълнена с молба вх. № 260853 от 01.10.2020 г. ведно с приложения към нея, срещу въззивното решение № 61 от 11.06.2020 год. по в. гр. д. № 121/2020 год. на Апелативен съд – Пловдив, с което се обезсилва първоинстанционното решение № 1009 от 06.08.2019 год. по гр. д. № 325/2017 год. на Окръжен съд – Пловдив в обжалваната му част. В касационната жалба се релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да бъде уважен предявеният установителен иск за собственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол при формулирани въпроси: 1. „В диспозитива на решението длъжен ли е съдът да посочи защо обезсилва решение на първата инстанция, както и каква е последицата от това обезсилване?“; 2. „Води ли до неизпълнение на задължението по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК неясният диспозитив, който се постановява по съществото на спора, когато се приема нещо различно от това прието в първата инстанция?“; 3. „Висящността на изпълнителното производство за парично вземане обуславя ли допустимостта на иска по чл. 440 ГПК?“. Според касатора въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от М. М. В., чрез адв. Л. К. от АК - П., в който се оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решението на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната му част, с която се признава за установено по предявения иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК от К. И. С., срещу В. А. Т. – взискател по изп. д. № 20169110400155 и № 20169110400156 по описа на ЧСИ П. Н., рег. № * на КЧСИ и Н. И. С. – длъжник в индивидуалното принудително изпълнение, че Н. И. С. не е собственик на 5/12 ид. части от подробно описания в решението недвижим имот, срещу който е насочено принудителното изпълнение на негово парично вземане, тъй като са придобити от ищеца по наследство по закон от неговата майка, починала на 29.03.2011 год., на основание чл. 49, ал. 2, предл. 1 ЗН. За да постанови решението си, въззивният съд е констатирал, че процесният недвижим имот, върху който било насочено принудителното изпълнение, е изнесен на публична продан и с влязло в сила на 27.02.2017 год. постановление на ЧСИ, вписано в СВ – Пловдив с вх. рег. № 6078/10.03.2017 год., е възложен на ответника М. М. В.. Имотът бил предаден доброволно от неговия бивш собственик, длъжник по изп. дело и негов пазач – Н. И. С., съгласно представения по делото приемо–предавателен протокол (спогодба) от 28.02.2017 год. В тази връзка въззивният съд е съобразил, че исковата молба по чл. 440 ГПК е подадена на 08.02.2017 год. и вписана на 05.04.2017 год., като след предявяването ѝ, но преди да бъде вписана, принудителното изпълнение върху процесния имот е приключило с влязло в сила постановление. Предвид така установените фактически обстоятелства приел, че приключването на принудителното изпълнение представлява настъпил в хода на производството пред съда правнорелевантен факт, който следва да се отчете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, обуславящ отпадане на правния интерес на ищеца от предявения иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК. По изложените мотиви съдът е достигнал до извод за недопустимост на предявения иск, поради което е обезсилил първоинстанционното решение в обжалваната му част и е прекратил производството по делото. При така изложените съображения от въззивния съд, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице релевираните основания за допускане на решението до касационен контрол, поради следното: Процесуалноправните въпроси, дали следва в диспозитива на решението въззивният съд да посочи причините за обезсилване на първоинстанционното решение, както и последиците от това, респективно дали постановяването на неясен диспозитив води до неизпълнение на задължението по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК, се припокриват по съдържание и следва да бъдат разгледани заедно. В цитираното от касаторката решение № 86 от 15.07.2014 год. на ВКС по гр. д. № 1515/2014 год., II г. о., не се дава отговор на поставените въпроси, а единствено е посочено най-общо, че отговорът за правомощията на съда в хипотеза на неправилна преценка в рамката на вмененото от законодателя задължение по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК за ясен диспозитив е даден с разясненията на т. 1 на ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция. Независимо от това, следва да бъде подчертано, че съдебната практика по въпросите относно изискванията спрямо диспозитива на съдебните решения е уеднаквена. Така например, в решение № 44 от 07.02.2012 год., по гр. д. № 1188/2011 год., IV г. о., е изяснено, че диспозитивът следва да съдържа точно, конкретно и ясно какво е решил съдът по делото, така че да позволява да се определи за кои факти, за какъв предмет и за кое искане се формира сила на пресъдено нещо с решението, защото само диспозитивът на решението представлява източник на силата на пресъдено нещо, за разлика от мотивите, които съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК не са част от решението. Съществено изискване е диспозитивът и мотивите да съвпадат и да не са противоречиви. В случая формираната в диспозитива на обжалваното решение воля на съда отразява изложените от него правни съображения в мотивите към решението. В диспозитива е посочено конкретно в коя част се обезсилва първоинстанционното решение, между кои страни е постановено то /съобразно решение № 463/02.08.90 год., по гр. д. № 649/90 год., IV г. о./, очертано е фактическото основание, с оглед на което първоинстанционният съд е уважил предявения отрицателен установителен иск за собственост, както и е подробно индивидуализиран спорният имот. Преценката на установените факти и приложението на закона към тях следва да бъде извършена в правните изводи към мотивите на решението – виж ППВС № 1 от 13.07.1953 год. Следователно, въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС по така поставените въпроси, тъй като изложението на конкретните причини за обезсилване на първоинстанционното решение следва да намерят отражение не в диспозитива, а в мотивите на решението /именно където са поместени и в конкретния случай/, а каква е последицата от това обезсилване е въпрос, който стои извън предмета на спора. Въпросът за висящността на изпълнителното производство за парично вземане като предпоставка за допустимост на иска по чл. 440 ГПК обуславя изхода на конкретния правен спор, но по отношение на него също не се обосновават допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правните изводи на въззивния съд напълно съответстват на възприетото в задължителната практика, формирана с Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 год. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 год., ОСГТК, т. 4, съгласно която целта на иска по чл. 440 ГПК е при уважаването му да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. В този смисъл, изискването принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило е въздигнато като една от предпоставките за процесуална допустимост на производството по иска по чл. 440 ГПК, предвиден в закона като способ за защита срещу материалноправната незаконосъобразност при индивидуалното принудително изпълнение на парични притезания с оглед правните последици на възлагането при публичната продан – чл. 496 ГПК. В този смисъл е и практиката по чл. 290 ГПК – напр. решение № 69 от 16.08.2017 год. на ВКС по гр. д. № 3903/2016 год., II г. о., решение № 207 от 09.06.2014 год. на ВКС по гр. д. № 6217/2013 год., IV г. о. и решение № 379 от 31.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1181/2010 год., I г. о. За наличието на интерес от получаване на търсената с иска защита съдът следи служебно в хода на цялото производство, като, ако към момента на постановяване на решението, такъв не е налице, то последното е недопустимо и следва да бъде обезсилено от въззивния съд. Именно по този начин е процедирал съдът, като е съобразил установената съдебна практика, поради което и липсва основание касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените в цитираната съдебна практика постановки относно приложението на относимите към настоящия спор процесуално- и материалноправни норми. Съгласно разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Такива предпоставки в случая не са налице. Съображения в тази насока не са изложени и в приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Поради това касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато и в хипотезата на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,