Определение № 50268 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 917/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 126 от 20. 12. 2021 г., постановено от Софийски окръжен съд по в.гр.д. № 647 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 46 от 13. 07. 2021 г., постановено от Районен съд – Етрополе по гр.д. № 1 по описа на съда за 2021 г. С потвърденото с обжалваното по касационен ред въззивно решение първоинстанционно такова, е осъдена С. С. К., ЕГН: [ЕГН], да заплати по предявен евентуален иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.86 от ЗЗД на касатора „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ АД сумата 6576.42 /шест хиляди петстотин седемдесет и шест лева и четиридесет и две стотинки/, представляваща неизплатена падежирала главница по договор за кредит за текущо потребление от 14. 08. 2007 год. по месечни вноски с падежи 29. 03. 2014 год. до 14. 07. 2017 год., ведно със законната лихва, считано от 08. 10. 2020 год., датата на предявяване на иска пред СРС, както и сумата в размер на 1629.16 /хиляда шестстотин двадесет и девет лева и шестнадесет стотинки/ разноски по делото, отхвърлен е така предявеният иск като неоснователен и недоказан за горницата до пълния размер от 6714.44 лева, и е прекратено производството по делото по предявения от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ АД, главен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради недопустимост. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора главен, установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК, като недопустим, поради отменено по реда на чл. 419 от ГПК разпореждане за незабавно изпълнение на издадената заповед по чл. 417 от ГПК. Касаторът излага, че в случая е отменено именно разпореждането за незабавно изпълнение, а не самата заповед за изпълнение, с която отмяна заповедта по чл. 417 от ГПК не подлежи на изпълнение до влизане в сила на решението по установителния иск по чл. 422 от ГПК, но производството по същия иск не подлежи на прекратяване, доколкото не е отпаднал правният интерес на кредитора от него, поради което и е недопустимо в исковото производство преминаване от установителен към осъдителен иск, съгласно чл. 214 от ГПК. Иска се отмяната на въззивното решение и връщането на делото за ново разглеждане, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че по отношение на въззивното решение са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, формулира се като общо основание за допускане на касационно обжалване въпросът: „Има ли заявителят правен интерес и допустим ли е искът по чл. 422 ГПК, след като е било отменено разпореждането за незабавно изпълнение и е обезсилен издаденият изпълнителен лист?“. Твърди се, че отговорът на този въпрос е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция и че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение на ВКС № 66 от 08. 06. 2014 г., ТК, Второ т.о. по т.д. № 1766/2013 г., решение № 143/13. 12. 2013 г., ТК, Първо т.о. по т.д. № 1132/2012 г., и със следните решения, описани в изложението пред касационната инстанция, постановени в противен на приетото с обжалваното въззивно решение смисъл: решение № 120/29. 01. 2020 г., постановено по т.д. № 3130/2018 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 141 от 06. 11. 2014 г. по т.д. № 2706/2013 г. на Първо т.о. на ВКС, решение № 168 от 01. 10. 2013 г. по т.д. № 1332/2013 г. на Второ т.о. на ВКС решение № 41 от 08. 04. 2015 г. по т.д. № 653/2014 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 88 от 27. 05. 2011 г. по т.д. № 598/2010 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 78 от 16. 05. 2012 г. по т.д. № 511/2011 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 1 от 10. 04. 2018 г. по т.д. № 335/2017 г. на Второ т.о. на ВКС и решение № 152 от 15. 11. 2012 г. по т.д. № 1058/2011 г. на Второ т.о. на ВКС. Ответникът по жалбата не взема становище по същата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният законоустановен срок и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно недопустимостта на предявения от касатора установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, въззивният съд е приел в мотивите към решението си дословно следното: Видно от определение № 260195/06. 11. 2020 г. по ч.гр.д. № 685/2020 г. на СОС изпълнителният лист, издаден въз основа на разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповед № 278/03. 12. 2012 г. по ч.гр.д. № 437/2012 г., е обезсилен /последното е явно от останалото съдържание на въззивното решение, доколкото изречението е недовършено - бел. на докладчика в касационната инстанция/; Във въззивната жалба въззивникът поддържа тезата, че обезсилването на изпълнителния лист не рефлектирало върху самото разпореждане за незабавно изпълнение и цесионерът имал правен интерес от установяване на вземането; Съдът обаче е прекратил производството по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК; Този извод е обоснован и правилен; Липсва правна логика издадено разпореждане и заповед за незабавно изпълнение да бъдат валидна процесуална предпоставка за установителен иск, защото функцията на тези съдебни актове е именно да създадат изпълнителен титул по едно, условно казано, „неоспорено вземане“, каквато е философията на заповедното производство; Първоинстанционният съд е приел за допустим евентуално предявения осъдителен иск и го е уважил за сумата 6576.42 лв., ведно със сумата 1629.16 лв. разноски по делото; За разликата до пълния размер от 6714.44 лв. искът е отхвърлен, тъй като съдът е кредитирал направените изчисления от вещото лице по неоспорената съдебно-счетоводна експертиза; Въззивният съд намира решението законосъобразно и обосновано, постановено при спазване на процесуалните правила, поради което следва да бъде потвърдено. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на заявеното и поддържано от касатора в изложението му, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулираният от касатора въпрос е правен, отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и същият въпрос представлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Даденият от въззивния съд отговор на същия въпрос разкрива противоречие с практиката на ВКС, включително и с цитираната от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение