Определение № 1234 от 13.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 593/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на длъжника “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 66/30.01.2024 г. по в.т.д. № 638/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 6 състав, с което е потвърдено решение № 260366/30.05.2022 г. по т.д. № 2640/2018 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение, на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ, е обявена неплатежоспособността на дружеството касатор с начална дата 31.12.2013 г. и е открито производство по несъстоятелност по отношение на същото, с произтичащите от това последици.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и съответно т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Счита се, че доколкото засиленото служебно начало в производството по чл. 625 и сл. ТЗ се отнася единствено до установяване на финансово-икономическото състояние на длъжника “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД, но не се разпростира по отношение на материалноправната легитимация на молителя кредитор, то въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса, като е разгледал вземане, различно от заявеното (придобито чрез цесия) и невъведено надлежно в процеса (законова суброгация в правата на удовлетворения кредитор). Поддържа се също, че е налице нередовност на молбата по чл. 625 ТЗ с оглед неяснотата на основанието на претендираните от кредитора права.

Според касатора, извън посоченото, че “вземанията са били застраховани”, в молбата отсъстват други твърдения за придобиване на процесните вземания в резултат на заплащане на застрахователно обезщетение и настъпила законова суброгация, а има въведени доводи за договорното им прехвърляне. Релевира се, че горното обосновава недопустимост на постановеното въззивно решение. Излагат се доводи, че въззивният съд е постановил неправилно решение, като е дал грешна правна квалификация на предявените от молителя права, тъй като нито в молбата му по чл. 625 от ТЗ, нито в хода на производството по делото, включително пред въззивната инстанция, турската национална банка се е легитимирала като кредитор на ответното дружество в резултат на “встъпване в правата на удовлетворения кредитор поради извършено плащане по застрахователния договор”, а единствено на договорно прехвърляне на процесните вземания (цесия) от стария кредитор. Добавя се, че доколкото фактическите състави на суброгацията и на цесията са различни, въззивният съд, като не е изпълнил задължението си да извърши ново разпределение на доказателствената тежест във връзка с възприетата от него правна квалификация на правата на молителя и не е дал указания на страните за предприемане на съответните процесуални действия, е извършил процесуално нарушение, довело до постановяване на неправилен съдебен акт

. Оспорва се изводът на въззивната инстанция, че с изплащане на застрахователно обезщетение турската национална банка молител се е суброгирала в правата на удовлетворения кредитор на “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД касателно процесните вземания. Изтъква се, че по отношение на първата предпоставка на суброгацията - наличие на действително застрахователно правоотношение, въззивната инстанция е игнорирала направените от ответника възражения, че няма данни представеният застрахователен договор от 01.02.2015 г. да е бил действащ, че именно въз основа на него да е било извършено плащането на 29.12.2017 г., за което се представят доказателства, както и че процесното вземане на кредитора Е. Е. Бакър Т. Сан А.С. към “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД да е било предмет на застраховката. Допълва се, че не са изложени мотиви въз основа на кои доказателства въззивният съд е приел, че процесните вземания са включени в предметния обхват на застрахователния договор.

Сочи се, че и по втората предпоставка от фактическия състав - изплащане на застрахователно обезщетение, въззивният съд не е взел предвид оспорванията на ответника, че по делото не се установява, че плащането от 29.12.2017 г. се отнася до обезщетяване именно на процесните вземания на турския търговец, за което се навеждат подробни аргументи. Акцентира се, че е неясна формулировката на последната дефинирана от САС предпоставка, тъй като, според касатора, в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е установил съдържанието на турския материален закон по въпроса дали е предвидено право на платилия обезщетение застраховател да придобие правата на застрахования в резултат на извършеното плащане. Счита се за неправилен изводът на решаващия състав, че се установява и придобиване на процесните вземания от банката по силата на договорно правоприемство (цесия).

Според касатора, въззивният съд недопустимо е смесил договора за прехвърляне на вземания с последващото му потвърждаване от стария кредитор по чл. 99, ал. 3 от българския ЗЗД, тъй като в турския материален закон отсъства изискване за писмено потвърждаване на прехвърлянето, поради което в чл. 184, ал. 1 от турския закон е предвидена писмена форма за действителност на самия цесионен договор, а неспазването й прави прехвърлянето невалидно и негодно да легитимира турската национална банка като кредитор на касатора ответник. Оспорва се като неправилно приетото от въззивния съд, че е без значение дали длъжникът е уведомен за цесията по аргумент от разпоредбата на чл. 186 от турския закон, както и че същият се счита за известен с получаване на препис от исковата молба и доказателствата към нея - по-конкретно писмото от 26.12.2017 г. от Е. Е. Б Т. С А.Ш., тъй като последното не е адресирано до длъжника и липсват данни за овластяване на банката да извърши уведомяването от името на предишния кредитор. Изразява се несъгласие с мотивите на САС, че “правоизключващите възражения на ответника срещу съществуването на вземането са ирелевантни за настоящото производство и същите могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по иска с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ”, доколкото по този начин се ограничава защитата на ответника срещу легитимирането на молителя като кредитор в производството по чл. 625 ТЗ. Обобщава се, че поради недоказването на валидно прехвърляне на процесните вземания молителят не е легитимиран да иска откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество и молбата подлежи на отхвърляне.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “В какви рамки е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право, предмет на делото и допустимо ли е съдът да се произнесе по искова претенция, която не е заявена като предмет на предявения иск?”.

По този въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с константната практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 50055/09.05.2023 г. по гр.д. № 919/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 72/07.07.2022 г. по гр.д. № 3673/2021 г. на ВКС, I г.о., решение № 60144/08.07.2021 г. по гр.д. № 3059/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 210/05.01.2018 г. по т.д. № 6/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 62/06.10.2015 г. по т.д. № 958/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 16/24.03.2011 г. по т.д. № 354/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 125/15.07.2013 г. по гр.д. № 14/2013 г. на ВКС, II г.о.

2. “Допустимо ли е чрез преквалифицирането на предявения иск съдът да се произнесе по претенция, която не е била заявена от ищеца?”.

Твърди се, че разрешението във въззивното решение не съответства на задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. “Какви са задълженията на въззивния съд и разполага ли с правомощие да се произнесе по съществото на спора когато исковата молба/молбата по чл. 625 ТЗ е нередовна поради неяснота и противоречие в обстоятелствената й част?”.

По третия въпрос се застъпва отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на ВКС – т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.4 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и константната такава - решение № 151/06.11.2017 г. по гр.д. № 1683/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 90/01.06.2011 г. по гр.д. № 939/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 189/17.10.2016 г. по гр.д. № 545/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 110/22.07.2014 г. по гр.д. № 5367/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 179/06.02.2020 г. по т.д. № 2211/2018 г. на ВКС, II т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

4. “Какви са правомощията на въззивната инстанция когато констатира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск е неправилна и как следва да процедира в този случай?”.

По така формулирания въпрос се поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция - т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с трайната такава - решение № 9/03.02.2017 г. по гр.д. № 2656/2016 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 19/14.07.2016 г. по гр.д. № 3604/2015 г. на ВКС, IV г.о. (чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК).

5. “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и в отговора към нея, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?”.

По този въпрос се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС, намерила израз в решение № 50020/07.03.2023 г. по гр.д. № 2297/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 176/31.10.2017 г. по т.д. № 2299/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 60144/25.01.2022 г. по гр.д. № 491/2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.

6. “При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност и длъжен ли е да изложи конкретни мотиви и да обоснове защо приема за установен факт, който не се е осъществил и не приема за установен факт, който се е осъществил?”.

Счита се, че шестият въпрос е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС – решение № 160/26.07.2017 г. по гр.д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 327/03.04.2017 г. по гр.д. № 2119/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 98/14.07.2022 г. по гр.д. № 2954/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 443/25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г. на ВКС, IV г.о, решение № 361/14.12.2011 г. по гр.д. № 771/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК).

7. “Какво следва да бъде естеството на проведеното от страната, която носи доказателствена тежест, пълно и главно доказване?”.

Сочи се, че разрешението по същия е в несъответствие с практиката на касационната инстанция - решение № 1036 от 03.12.2008 г. по гр.д. № 3160/2007 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 1334 от 24.11.2008 г. по гр.д. № 4620/2007 г. на ВКС, IV г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

8. “Когато се налага прилагането на чужд закон длъжен ли е съдът да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо право и относимите към изясняване на фактическата и правната обстановка чужди правни норми?”.

Излагат се доводи, че по този въпрос е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 205/20.10.2015 г. по гр.д. № 412/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 233/11.12.2012 г. по т.д. № 914/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 426/21.11.2011 г. по гр.д. № 74/2011 г. на ВКС, I г.о.

9. “Допустимо ли е да се презумира съдържанието на приложимото чуждо право въз основа на сравнителен анализ с действащите български закони и да се приложат последиците на правен институт, чието съществуване в чуждия закон не е установено по надлежния ред?”.

Счита се, че по този въпрос е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с постоянната практика на ВКС - решение № 205/20.10.2015 г. по гр.д. № 412/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 233/ 11.12.2012 г. по т.д. № 914/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 426/21.11.2011 г. по гр.д. № 74/2011 г. на ВКС, I г.о. Сочи се и наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

10. “Допустимо ли е извършване на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от лице, различно от предишния кредитор /цедента/, за да предизвика действието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД, включително когато това е сторено от новия кредитор /цесионера/?”.

По този въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение се отклонява от задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и т. 4 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2004 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и от трайната такава - решение № 50013/07.04.2023 г. по гр.д. № 1026/2022 г. на ВКС, III г.о., решение № 96/17.04.2018 г. по гр.д. № 3049/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 204/25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г. на ВКС, I т.о., и решение № 156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г. на ВКС, II т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

11. “Допустимо ли е в производството по чл. 625 ТЗ ответникът да се брани срещу основателността на молбата за откриване на производство по несъстоятелност с възражения, които изключват материалноправната легитимация на кредитора?”.

Изтъква се, че въпросът е разрешен от САС в противоречие с практиката на ВКС - решение № 134/08.12.2009 г. по т.д. № 141/2009 г. на I т.о., и решение № 45/10.03.2017 г. по т.д. № 2095/2016 г. на II т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

12. “Когато в производството по чл. 625 ТЗ молителят се легитимира като кредитор с вземания, придобити по договор за цесия, следва ли по делото да се установи валидното сключване на такъв договор и надлежното уведомяване на длъжника от стария кредитор?”.

Поддържа се, че по същия е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК поради вероятна недопустимост и съответно поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по касация “ТЮРКИЙЕ ИХРАДЖАТ КРЕДИ БАНКАСЪ АНОНИМ ШИРКЕТИ” (“Тюрк Ексимбанк”), Република Турция, възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД на основание неплатежоспособност, е приел, че са налице всички предпоставки от сложния фактически състав на чл. 608, ал. 1 ТЗ. Взел е предвид, че в случая молителят твърди, че има произтичащи от търговска сделка вземания към ответника, които е придобил от турското търговско дружество Е. Е. Бакър Т. Сан А.С. (Е.), доставило на ответника стоки (медни проводници) на общата стойност от 415 329,12 евро. Констатирал е, че ответникът не оспорва наличието на вземанията, произтичащи от задължението му да плати цената по договори за доставка на стоки в горепосочения общ размер, но оспорва активната легитимация на молителя като частен правоприемник на турски доставчик да получи това плащане, респ. да може да инициира на това основание откриване на производство по несъстоятелност срещу него. Във връзка с доводите на жалбоподателя ответник, въззивният съд е изтъкнал, че в молбата по чл. 625 ТЗ самият молител сочи, че вземанията по трите процесни фактури от 2015 г. са прехвърлени от стария кредитор с “прехвърлително писмо от 26.12.2017г.”, както и основанието за това - плащане на застрахователното обезщетение от турската банка на стария кредитор.

При тези данни е преценил, че молителят като основание за придобиване на вземането е твърдял не наличието на цесия като придобивен способ, както е прието от първоинстанционния съд, а настъпила по силата на закона суброгация вследствие встъпване в правата на удовлетворения кредитор поради плащане на уговореното застрахователното обезщетение. С оглед установеното от въззивната инстанция по реда на чл. 43 КМЧП съдържание на приложимото чуждо материално право - Турския закон за задълженията (приет на 11.01.2011 г. и обн. в турския Държавен вестник на 04.02.2011 г.), е посочено, че са предвидени два основни прехвърлителни способа на вземанията, водещи до промяна на кредитора – доброволно прехвърляне чрез цесия (чл. 183 от цитирания закон) и по силата на законово или съдебно прехвърляне или действие, т.е. суброгация (чл. 186 от същия).

Изтъкнато е, че последната е предвидена в една или друга форма във всички правни системи като в повечето държави застрахователят встъпва автоматично, по силата на закона, в правата на удовлетворения кредитор, като очевидно такъв е бил и подходът на турския законодател при правната й регламентация в турския национален закон. Апелативният съд е намерил, че в разглеждания казус интересът от погасяване на чуждото задължение от страна на банката молител произтича от договора за застраховка - финансов риск, сключена с контрагента на ответника. Изложил е съображения, че между страните не се спори, а и се установява от събраните доказателства, че между праводателя на ищеца и ответника е било налице договорно правоотношение, основано на поръчка № 008671/27.02.2015 г. и издадена за нея фактура № 897830-31/13.03.2015 г., поръчка № 009487/17.04.2015 г. и съответно фактура № 898091-92/07.05.2015 г., потвърждение за поръчка № 21796/28.08.2015 г. и съответно фактура № 898654/28.08.2015 г., по силата на което турското дружество Е. е доставило на ответника “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД стоки - медни проводници, на общата стойност от 415 329,12 евро.

Добавено е, че получаването на стоките, описани по съответните спецификации към всяка от фактурите, е удостоверено върху товарителниците с подписа на представител на купувача, а и фактът на приемането, в т.ч. и чрез конклудентни действия, се извежда от осчетоводяването на фактурите при ответното дружество въззивник, съгласно неоспорената от страните и приета съдебно-счетоводна експертиза. Решаващият състав е счел, че по делото е установено наличието на застрахователно правоотношение, основано на представения в производството пред въззивната инстанция договор за застраховка, по силата на който молителят “Тюрк Ексимбанк” се е задължила да обезщети Е. при настъпването на някой от уговорените финансови рискове, между които е и неизплащане от контрагент на застрахования на брутната стойност на фактурата в срок до 4 месеца след срока за плащане на изпратените до купувача и приети от същия стоки (основание по чл. 1, т. b от застрахователния договор).

Съобразил е, че с оглед безспорно настъпилото застрахователно събитие – забава на контрагента на доставчика да заплати задължението по горепосочените фактури, продължила повече от уговорения в цитираната клауза срок, застрахователят е изплатил определеното обезщетение в размер на 1.585.460,93 турски лири, което съответства на равностойността в турски лири на стойността на задължението на ответника. За неоснователно е намерено възражението на въззивника ответник, че не се установява по коя щета е извършено плащането, доколкото номерът на щетата съответства на договора за застраховка, а същият е посочен в документа за плащане.

Като несъстоятелно е прието и възражението му, че в преводния документ не е посочена валутата на извършеното плащане, тъй като националната такава на РТурция е турска лира, а в договора за застраховка не е предвидена възможност за разплащане в друга валута, поради което плащането очевидно е в турски лири. Направен е извод, че с оглед установеното от така обсъдените писмени доказателства плащане, молителят като суброгирал се в правата на удовлетворения кредитор може да претендира от длъжника стойността на изплатеното застрахователно обезщетение. Добавено е, че дори и да се приеме, че прехвърлителното писмо от 26.12.2017 г., по силата което дружеството доставчик “Е. Е. Б Т. С А.С” е прехвърлило правата си да получи плащане по фактурите, да не е суброгация, а да има характер на договорна цесия по см. на чл. 183 от Турския закон за задълженията, то с факта на подписването му само от страна на цедента не се нарушава изискването за писмена форма, предвидена според турското законодателство.

САС е отбелязал, че за валидното сключване на договора за цесия е достатъчно спазване на писмената форма само от страна на цедента, с което той потвърждава прехвърлянето на правата си в полза на едно трето лице, като не е необходимо да е налице изрично изразено писмено изявление за съгласие от страна на цесионера. Съобразил е, че след като длъжникът не твърди да е погасил след цесията задължението си към стария кредитор (хипотезата на чл. 186 от Турския закон за задълженията), то е ирелевантно за целта и предмета на настоящото производство дали и кога е бил уведомен от стария или новия кредитор за цесията. Преценил е, че в случая ответникът следва да се счита за уведомен след получаването на преписите от молбата за откриване на производство по несъстоятелност, към която е приложено и т.нар. “прехвърлително писмо от 26.12.2017 г.”, и от този момент са настъпили последиците по чл. 186 ЗЗ, след като не се доказва това да е станало по-рано.

Апелативният съд не е споделил и доводите на въззивника, отричащи характера на цесията като търговска сделка, тъй като посоченото основание за откриване на производство по несъстоятелност е не договора за цесия, а правата върху придобитите от молителя вземания, които произтичат от сделки, които са търговски по смисъла на чл. 286, ал. 1 и ал. 2 вр. с чл. 1 от ТЗ. Маркирал е, че тъй като в производството по чл. 630, ал. 1 ТЗ съдът дължи произнасяне единствено по въпроса дали е налице изискуемо ликвидно вземане и не се произнася със сила на пресъдено за същото, то и правоизключващите възражения на ответника срещу съществуването на вземането са ирелевантни за настоящото производство и могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по иска с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ. Стигнал е до заключението, че по делото се установява, че е налице материалноправната легитимация на молителя като кредитор на ответното дружество да поиска откриване на производство по несъстоятелност на същото.

По отношение на финансово-икономическото състояние на ответното дружество, на първо място, въззивният съд е обсъдил предпоставките на уредената в чл. 608, ал. 3 ТЗ презумпция – спиране на плащанията, на приложението на която се позовавал молителят. Предвид доказаното по делото, че длъжникът “РИА ИНТЕРНЕЙШАНЪЛ” ЕООД не е изпълнил задължението по първата фактура № 897830-31/13.03.2015 г. на падежа - 31.07.2015 г., в какъвто смисъл са и изводите на вещото лице (в срок от 140 дни от датата на доставяне на стоките, съгласно представената по делото товарителница) и няма данни за погасяване на дълга след тази дата, решаващият състав е приел, че е налице спиране на плащанията по смисъла на цитираната норма, като това състояние съществува поне от горепосочената дата и продължава до момента. Ето защо е направил извод, че ответното дружество е неплатежоспособен търговец.

След анализ на структурата на пасивите и активите на длъжника, както и на коефициентите за ликвидност, изчислени в съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е акцентирал, че при съпоставка на стойностите на краткосрочните задължения с тези на текущите активи по данни от балансите на ответника коефициентът на обща ликвидност за целия изследван период от 2013 г. до 2022 г. е бил малко над единица (почти неизменно в границите от 1.06 до 1.07), което сочи на сравнително приемлива ликвидност, макар и да не се изключва напълно риск от увреждане на кредиторите на дружеството.

Взел е предвид, че считано от 2013 г., краткосрочните активи се състоят основно от вземания на ответника, които формират над 96%, а дори в определен период (към 2018 г.) - 100 % от общата стойност на краткосрочните активи, а наличностите в парични средства през същия релевантен период са били в незначим размер, като дори към 31.12.2017 г. и 31.12.2018 г. те са възлизали на 0.00% от имуществото на дружеството.

Обозначено е, че от експертното заключение се установява, че съществен дял в структурата на вземанията на длъжника има осчетоводеното вземане към дружеството “ВПД” ООД на стойност от 1 796 606,44 лева, с посочена дата на възникване 31.12.2013 г., която съвпада с тази на първоначалното му осчетоводяване. За същото, както и за останалите вписани в счетоводството вземания, на експерта не е предоставена от ответника поисканата първична счетоводна информация и документите, които са послужили като основание за възникването и осчетоводяването им. Въззивният съд е преценил, че предвид липсата на доказателства за реалното възникване на правоотношение (заемно или каквото и да е) за горепосоченото вземане, не може да се формира извод за достоверността на счетоводните записвания на ответника, като е отбелязано, че към изясняването на този въпрос съставът може да пристъпи и без изрично възражение от насрещната страна, с оглед задължението по чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ за служебно събиране на доказателства за действителното финансово-икономическо състояние на длъжника.

При тези данни и при съобразяване на установената от Закона за задълженията и договорите обща петгодишна давност за погасяване на вземанията, въззивната инстанция е заключила, че дори и да се приеме, че такова вземане действително съществува, то се касае за несъбираемо такова, което не представлява реален актив и поради това не може да участва при изчисляване на коефициентите на общата и бърза ликвидност.

Ако същото не се вземе предвид, за целия изследван период от 2013 г. до момента се получават стойности на коефициента на обща ликвидност, близки до тези на незабавната и абсолютната ликвидност - 0.0021 до 0.0013. Преценено е, че останалите осчетоводени вземания на длъжника към доставчици и други дебитори поради тяхната незначителна стойност нямат определящо и съществено значение в случая.

Заключил е, че по отношение на ответника е налице състояние на неплатежоспособност, което е трайно, и по отношение на него следва да се открие производство по несъстоятелност. Решаващият състав е споделил изводите на първата инстанция за определянето на началната дата – 31.12.2013 г., като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на решението в тази част.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустим е този съдебен акт, който е постановен при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др.

Доводите на касатора за произнасяне на САС по незаявено от молителя вземане не могат да бъдат споделени, доколкото от въззивния съд са разгледани процесните вземания по трите фактури, посочени в молбата за откриване на производството по несъстоятелност. В същата се съдържат твърдения, че те са застраховани, неплатени и прехвърлени съгласно законодателството на РТурция, а както правилно е отбелязано от въззивния съд, правната квалификация на вземанията се дава от съда. С оглед на изложеното, не кореспондира с фактическата обстановка по делото и доводът на касатора за нередовност на молбата по чл. 625 ТЗ, изразяваща се в неяснота на претендираните от кредитора права.

Също така, от протокола от първото по делото съдебно заседание е видно, че ответникът не само е запознат със същите, но и е заявил възражения срещу твърденията за придобиване от молителя на процесните вземания, съответно оспорил е качеството на молителя като кредитор по търговска сделка. С приключването на това заседание се преклудира възможността длъжникът ответник да въвежда в производството нови възражения, касаещи активната легитимация на кредитора (за несъществуване на твърдяното правоотношение, за погасяване на претендираното вземане и др.), съгласно дадените разяснения в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение от 03.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС. С оглед на горното и предвид извършената служебна проверка, настоящият състав намира, че не се обосновава наличие на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касация.

Страната навежда твърдения и за “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК.

Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива конкретни основания не се твърдят от касатора и не се констатират от мотивите на въззивното решение. Доводите в изложението за неустановяване в пълнота на чуждото материално право и неправилно изчисление на платеното обезщетение сочат на “обикновена” неправилност – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, която обаче не може да се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. С оглед на горното не може да се обуслови наличие и на това основание за достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи, втори и четвърти въпрос, отнасящи се до разглеждане на непредявен иск поради изменена правна квалификация и разпределение на доказателствената тежест в процеса, не кореспондират с решаващите изводи на въззивния състав. В случая е разгледана молба на кредитор по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество. Предмет на делото, по отношение на който се формира сила на пресъдено нещо, е състоянието на неплатежоспособност/свръхзадълженост на длъжника и началната й дата.

Активната материалноправна легитимация на молителя като кредитор на длъжника е само една от предпоставките на сложния фактически състав, но не променя правната квалификация на искането. Поради това така формулираните въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 т. на ОСГТК на ВКС, и не покриват общата селективна предпоставка за допуск до касация.

Третият въпрос се основава на доводите на касатора за нередовност на молбата по чл. 625 ТЗ. Относно тези аргументи важи казаното по-горе при разглеждане на твърденията за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Поради това по същия не може да се обоснове наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора пети и шести въпрос са процесуалноправни и са относими към задължението на въззивния съд като инстанция по същество при постановяване на решението да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същите са релевантни и отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други).

Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е преценил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, както и приложимия чужд материален закон, след което е направил извод за материалноправната легитимация на молителя да поиска откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество.

Не отговарят на данните по делото доводите на касатора, че въззивният съд е игнорирал аргументите му, че не се установява процесните вземания да са включени в предметния обхват на застрахователния договор на търговеца – контрагент на ответника, както и че с извършените плащания се обезщетява именно неизпълнението на несъстоятелния длъжник. В обжалваното решение е прието от САС, че предвид настъпилото застрахователно събитие по застраховката – финансов риск касателно фактури № 897830-31/13.03.2015 г., 898091-92/07.05.2015 г., 898654-55/28.08.2015 г., е изплатено определеното застрахователно обезщетение в размер на 1.585.460,93 турски лири, което съответства на равностойността в турски лири на задължението по същите. Относно оплакването на въззивника, че не се установява по коя щета е извършено плащането, въззивният съд е изтъкнал, че номерът на щетата съответства на номера на договора за застраховка, а същият номер е посочен в документа за плащане, поради което е направил извод, че плащането се отнася до едно и също основание - сключения договор за застраховка. Касателно придобиването от страна на молителя на правата върху процесните вземания са изложени от въззивната инстанция подробни съображения, описани по-горе.

В обобщение, доводите на касатора изразяват несъгласието му с мотивите на апелативния съд, което обаче не може да бъде обсъждано в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради това по така формулираните пети и шести въпрос не се обосновава наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

Поставеният седми въпрос относно естеството на доказването в процеса е свързан с доводите на касатора за липсата на убедителни доказателства за установяване на правата на молителя Тюрк Ексимбанк.

В решението си апелативният съд изрично е посочил и разгледал приетите за релевантни по делото доказателства, установяващи вземанията по процесните фактури, включително приемането на стоките от страна на ответника, както и за придобиване на вземанията от страна на молителя. С оглед на това заявеното питане не кореспондира с фактическата обстановка по делото и не покрива общата селективна предпоставка по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставеният от касатора осми въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на съда да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо право. Доколкото същият е от значение за изхода на спора, то се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК. В константната практика на касационната инстанция по приложението на чл. 43, ал. 1 КМЧП, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 93/03.10.2023 г. по гр.д. № 339/2023 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 156/21.02.2020 г. по гр.д. № 336/2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 971/09.01.2014 г. по т.д. № 971/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., и др.), се приема, че по силата на чл. 43 КМЧП съдът е длъжен служебно да установи съдържанието на чуждото право, като си послужи със способите предвидени в международните договори, изиска информация от Министерството на правосъдието или от друг орган, както и укаже на страните да съдействат в тази насока.

В случая въззивният съд, в съответствие с формираната практика на ВКС и в изпълнение на процесуалните си задължения, е издирил и установил приложимото турско материално право – Закон за задълженията (приет на 11.01.2011 г. и обн. в турския Държавен вестник на 4.02.2011 г.). Касаторът не обосновава кой друг турски закон с различно съдържание е приложим в случая, вместо установените от въззивния съд разпоредби. Поради това и по този въпрос не може да се приеме наличие на поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

Формулираните от касатора девети, десети и дванадесети въпрос не са коректно зададени, тъй като изискват преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, което излиза извън предметния обхват на производството по чл. 288 ГПК. Деветият въпрос предполага директен отговор за правилността на решението, доколкото съдържа доводи за приложение на чуждото право въз основа на сравнителен анализ с действащите български закони и неустановяване по надлежния ред на чуждия закон. В обжалваното решение въззивната инстанция е изяснила, че съгласно действащия към момента на придобиване на вземането Турски закон за задълженията са предвидени два основни прехвърлителни способа на вземания, водещи до промяна на кредитора и уредбата на които в общи линии съответства на тази по българското материално право.

Посочено е, че по отношение на задължението за уведомяване на длъжника от стария кредитор за извършеното прехвърляне на вземането турският граждански закон в разпоредбата на чл. 186 напълно аналогично на българския ЗЗД възпроизвежда общото цивилистично правило за прехвърляне на облигацията, основано още на римското частно право и нормативно установено за пръв път във Френския (т.нар. Н.) граждански кодекс, и оттам възпроизведено по еднакъв начин във всички останали вторични законодателства, в т.ч българското и турското, че при неуведомяване от страна на цедента или цесионера за прехвърлянето длъжникът може да се освободи от задължението си като добросъвестно извърши изпълнение на престацията към предишния кредитор. Относно суброгацията е добавено, че тя се съдържа в една или друга форма във всички правни системи като в повечето държави застрахователят се суброгира автоматично, по силата на закона, именно което обстоятелство дава основание тя да бъде определена като цесио легис и очевидно такъв е бил и подходът на турския законодател при правната й регламентация в турския национален закон. При тези данни следва да се приеме, че доводите на касатора са извадени от контекста на въззивното решение, поради което деветият въпрос не може да се приеме за релевантен към решаващия извод на въззивната инстанция.

Поставеният от касатора десети въпрос касае действието на уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от лице, различно от предишния кредитор, като съдържанието му не съответства на приетото по делото. От една страна, запитването предполага приложение на българското материално право, което не кореспондира с изводите на въззивната инстанция. От друга страна, от апелативния съд не се установява, че уведомлението изхожда от лице, различно от стария кредитор, а напротив – посочено е, че с представеното към молбата по чл. 625 ТЗ писмо, изхождащо от стария кредитор - доставчика “Е. Е. Б Т. С А.С”, последният уведомява ответното дружество, че банката го е обезщетила за загубата в размер на 405 276 евро по трите издадени фактури и следователно всички законни права по отношение на вземането от 405 276 евро са били прехвърлени на Турк Ексимбанк. Формулировката на дванадесетия въпрос, съдържащ изразите “валидно сключване” и “надлежно уведомяване”, изисква преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, което не може да се извърши в производството по селекция на касационните жалби. Поради горното така формулираните три въпроса не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният единадесети въпрос се основава на аргументите на касатора, че въззивният съд е посочил, че правоизключващите възражения на ответника срещу съществуването на вземането са ирелевантни в настоящото производство и могат да се разглеждат в това по чл. 694, ал. 1 ТЗ. В случая нито в изложението, нито в касационната жалба се сочи от касатора кои конкретни негови възражения срещу вземането на молителя не са разгледани от апелативния съд.

Както е акцентирано по-горе, възможността за въвеждане в процеса на правоизключващи възражения срещу активната легитимация на молителя кредитор се преклудира с приключване на първото съдебно заседание по делото, в което ответникът не е оспорил съществуването на вземанията към турския търговец, но е оспорил надлежното им придобиване от страна на банката молител с оглед изплатеното обезщетение към търговеца и уведомяването на ответника за това. Оплаквания в този смисъл са поддържани и във въззивната жалба, като същите са обсъдени подробно от апелативния съд. Доколкото обаче в производството по молбата по чл. 625 ТЗ се формира сила на пресъдено нещо по отношение на финансово-икономическото състояние на длъжника, а не и за вземането на молителя, други възраженията срещу вземанията на кредитора могат да се релевират по реда на чл. 692 ТЗ, съответно чл. 694 ТЗ.

Поради горното и по така формулирания въпрос не може да се обоснове наличие на общата селективна предпоставка по чл.280, ал. 1 ГПК за допуск до касация.

Липсата на обосноваване на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК по първите четири въпроса, както и по седмия, деветия, десетия, единадесетия и дванадесетия въпрос, изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от страната допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол право на разноски има ответникът по касация. Въпреки направеното в отговора на касационната жалба искане в този смисъл, същият не представя доказателства за извършването на такива пред касационната инстанция, поради което разноски по настоящото дело не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,