Определение № 530 от 07.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 804/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. М. Ц., чрез процесуален представител, против Решение № 1318 от 07.11.2022 г. по в. гр. д. № 3315/2020 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 3121 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 12008/2016 г. на Софийски градски съд, в частта, с която по предявените от „Юробанк България“ АД обективно съединените искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД са осъдени Г. М. Ц. и Е. П. Ц. да платят в полза на „Юробанк България“ АД сумата от 77 257,15 евро, представляваща задължение по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 25978/10.09.2007 г., от които: 69 606, 36 евро - главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.10.2016 г. до окончателното й изплащане; 6 703 евро - възнаградителна лихва; 678,47 евро – такси; 269,29 евро - дължими застраховки, както и на основание чл.78, ал. 1 ГПК - 6 408.86 лева, разноски по делото.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което се претендира неговата отмяна, както и присъждане на направените разноски.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. По отношение на кои вноски следва да се уважи искът на кредитора по чл.422 ГПК по един двустранен договор за кредит при констатирана забава от страна на кредитора: по отношение на вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по отношение на вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл.422, ал.1 ГПК или по отношение на цялата обявена за предсрочно изискуема главница?;

2. По отношение на въпроса кои факти са от значение за спорното право по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК: дали забавата на кредитора с правнозначим факт за установяване размера и изискуемостта на спорното право и за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита?;

3. По въпроса за приложимостта на нормата на чл.96, пр.2 ЗЗД при обявяване на предсрочна изискуемост на кредита на основание чл.60, ал.2 ЗЗД или на основание договорната уредба между страните ? Съставлява ли констатирана от съда забава на кредитора по двустранен договор (какъвто е договорът за кредит) правнозначим факт, елемент от обективните материални предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита от категорията на негаторните материалноправни предпоставки, които следва да бъдат налице, за да настъпи предсрочна изискуемост на кредита?;

4. Дали забавата на кредитора по смисъла на чл.95, пр.2 ЗЗД (неоказване от кредитора на необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си) освобождава длъжника от последиците на забавата на основание чл.96 ЗЗД, оттам – обосновава липса на материалната предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита по чл.60, ал.2 ЗКИ?;

5. В този случай (при забава на кредитора) следва ли съдът да освободи изцяло длъжника от отговорност, доколкото съгласно разпоредбата на чл.81 ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнение се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина? Полага ли се на кредитора обезщетителна, респективно законова лихва и в какъв размер, в случай че същият се намира във виновна забава да изпълни своите насрещни договорни задължения, с което препятства изпълнението на задълженията на длъжника?;

6. Какви са предпоставките за освобождаване на длъжника от последиците на забавата по смисъла на чл.96 ЗЗД и от отговорност по смисъла на чл.81 ЗЗД при договорите за кредит ?;

7. Дължи ли длъжникът съдебни разноски (отговорност за разноски) при забава на кредитора, който не е отстранил своевременно нередовностите на исковата молба ? Намира ли приложение разпоредбата на чл.83, ал.2 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за съдебни разноски (съгласно чл.83, ал.2 ЗЗД длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижата на добър стопанин) ?.

По поставените въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, като конкретно се сочи т.18 от Тълкувателно решение № 4 по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8/2019 г. от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът излага доводи, че обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както и на тази по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – с аргумента, че отговорът на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът – „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценява като процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от „Юробанк България“ АД срещу Г. М. Ц. и Е. П. Ц. обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.430 ТЗ, вр. чл.79 и чл.86 ЗЗД. С постановеното по делото решение ответниците са осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД сумата от 77 257,15 евро, представляваща задължение по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 25978/10.09.2007 г., от които: 69 606,36 евро - главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.10.2016 г. до окончателното й изплащане; 6 703 евро възнаградителна лихва; 678,47 евро такси и 269,29 евро - дължими застраховки, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 6 408, 86 лева - разноски по делото. Със същото решение претенциите в останалите части за разликата над 69 606,36 евро до 101 780 евро (главница) и за разликата над 6 703 евро до 13 754 евро (възнаградителна и мораторна лихва) са отхвърлени.

За да потвърди акта на първоинстанционния съд в обжалваната му от ответниците осъдителна част, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 10.09.2007г. между „Юробанк България“АД (с предишно наименование „Българска пощенска банка“АД), кредитодател, и Г. М. Ц. и Е. П. Ц., кредитополучатели, бил сключен Договор за потребителски кредит № HL 25978, по силата на който на кредитополучателите бил предоставен кредит в размер на 74 340 евро, усвоен еднократно на 21.09.2007г. Между същите страни били сключени допълнителни споразумения - анекси от 2009г., 2010г., 2011г., 2012г., 2013г., 2014г. и 2015г. По силата на чл.1, ал.2 от договора ответниците се задължили в сроковете и при условията на същия солидарно да върнат предоставения им потребителски кредит за текущи нужди, ведно с дължимите лихви. Страните се договорили крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви, да е 240 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, на равни (анюитетни) месечни вноски, включително главница и лихва, с размер на всяка вноска от 754,72 евро. Предвиждало се също така, кредитът да се усвоява по сметка на Г. М. Ц., като за същия се дължи годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 4,75 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в евро е бил в размер на 6 %. С чл.3, ал.5 от договора се предвиждало, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, като за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, кредитополучателят ще бъде уведомяван чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Страните се споразумели също така, че в случай, че по време на действието на договора, банката промени БПБ за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. С чл.12 банката запазила правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, като измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните. Установено е, че страните не спорят, че заемната сметка била открита, сумата по кредита била реално усвоена, като падежът на вноските бил определен на 21-во число от месеца. С анексите страните констатирали размера на просрочената главница, просрочените лихви и такси, като са договаряли, че всички посочени просрочени задължения се преоформят служебно чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главница, както и нов гратисен период. Предоговорена била и лихвената надбавка към БЛП, както периоди на облекчено погасяване на дълга - гратисни периоди.

Поради трайна забава в погасяване на дължимите вноски от страна на кредитополучателите, банката упражнила правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем, като за този факт, ответниците били уведомени с нотариална покана, получена на 23.08.2016г. от Г. Ц. и със задължението да я предаде на съпруга си.

Като правилни са преценени от Апелативен съд – София изводите на Софийски градски съд за прогласяване за нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП на клаузите по чл.6, ал.3, чл.12 и чл.3, ал.5 от сключения между страните договор за потребителски кредит. За правилен е счетен и изводът на първата инстанция, че уговорките в допълнителните споразумения към договора за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представляват анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, поради което са нищожни на основание чл.26, ал.4, вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД. В тази връзка, съдът е акцентирал на факта, че клаузите на чл.6, ал.3, чл.12 и чл.3, ал.5 от договора, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като са във вреда на последния, което ги прави нищожни като неравноправни по общите критерии на чл.143 ЗЗП. В подкрепа на този си извод, въззивният съд е посочил, че в нито една от клаузите, даващи възможност банката едностранно да променя лихвите, таксите и комисионните, приложими към договора за кредит, не са посочени условията, при които тя ще променя базовия лихвен процент, представляващ компонент при изчисляване на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. По отношение методологията за определяне на БЛП на банката е посочено, че същата не е част от съдържанието на сключения договор за кредит, тъй като не е възпроизведена никъде в него, а кредитополучателите не са дали съгласие условията в нея да влияят върху облигационните отношения между страните. Според съда, кредитополучателите не са имали възможност да повлияят върху съдържанието на определените за неравноправни договорни клаузи, и по този начин са били поставени в неравностойно положение спрямо банката, която е установила условия в тяхна вреда. Като правилен, законосъобразен и обоснован е преценен изводът на Софийски градски съд, че процесиите клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката и ищците не са имали възможност да влияят върху тяхното съдържание. Същевременно, за неоснователни са приети доводите за липса на предпоставките по чл.143, ал.1, т.10 и т.12 ЗЗП за неравноправност на договорните клаузи, относими към размера на дължимата възнаградителна лихва по кредита, в частност към неин компонент - базовия лихвен процент, подлежащ на ежемесечно преразглеждане от банката.

По отношение размера на дълга, Апелативен съд – София е констатирал, че кредитополучателите са изпаднали в забава още към 10.09.2015г. (при възможно най-благоприятния за тях вариант на заключението по ССЕ, че са погасени вноските до 10.08.2015г. включително), като са останали повече от три неплатени вноски. Към момента на забавата, според съда, от непогасената част от главницата (след приспадане на капитализация на лихвите по анексите, които съдът е намерил за нищожни) остава дължима сумата от 71 671 евро, съгласно параметрите на първоначалния договор от 2008г., към който момент е и извършено преизчисляването. С оглед на това, въззивният съд е приел за доказано пълното и главно наличие на виновно неизпълнение - неплатени три последователно месечени вноски към 10.09.2015г. Предвид, че банката е уведомила ответниците за предсрочната изискуемост с нотариална покана, връчена и получена на 23.08.2016 г., решаващият въззивен съдебен състав е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила към 10.09.2016 г., след изтичането на предвидения в нотариалната покана седмодневен доброволен срок за изпълнение.

След обсъждане на приетото във въззивното производство експертно заключение е прието, че просрочената главница е в размер на 69 606,36 евро - неплатени месечни вноски, просрочената възнаградителна лихва е 6 703 евро, таксите са 1 062,52 евро, а застраховките са 269,29 евро. Независимо от факта, че съгласно последното заключение на вещото лице по ССЕ реално дължимите от ответниците лихви, такси и разноски са много по-големи (според заключението общият размер на главницата възлиза на 71 671,15 евро, на възнаградителната лихва е 7009,83 евро, таксите са 849,57 евро, а застраховките – 269,29 евро), с оглед диспозитивното начало в процеса и доколкото решението не е обжалвано от страна на банката, въззивната инстанция е потвърдила изцяло първоинстанционния съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/ 19. 02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Макар и с различна формулировка първите шест въпроси в изложението изхождат от твърдението на касатора за забава на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД, каквато защитна теза е поставена за пръв път в депозираните от същата страна писмени бележки във въззивното производство, съответно решаващият съд не е формирал изводи в тази насока, което е достатъчно основание за препятстване достъпа до касационно обжалване. Независимо от това, следва да се посочи, че при обосноваване на въпросите е изложено, че банката е във виновна забава да изпълни насрещните си по договора за кредит задължения, а именно – добросъвестно, пълно, точно и изчерпателно да предостави на длъжника преддоговорна информация относно: размера на дължимите месечни погасителни вноски по кредита, размера на приложимата лихва и начина /методологията/ за нейната промяна, както и общодължимите разходи по кредита. Също така, банката не била предоставила за подпис на кредитополучателя както първоначалния погасителен план по основния договор, така и погасителен план към всяко едно от деветте допълнителни споразумения към него. Дори и да бяха разгледани от въззивния съд в сочения аспект на забава, твърденията, с които касаторът я обосновава, не съответстват на данните по делото и на приетото в атакуваното решение. В сключения между страните основен договор от 2007г. е договорен размерът на месечната погасителна анюитетна вноска - 754.72 евро, включваща главница и лихва, както и таксите по кредита – чл.4 от същия, поради което неизготвянето на първоначален погасителен план по никакъв начин не оказва влияние на информираността на кредитополучателя и на възможността му да изпълнява. За да приеме неравноправност на клаузите, предвиждащи възможност банката едностранно да променя размера на лихвата, съответно нищожност на допълнителните споразумения, основаващи се на тези договорки, както и на анатоцизъм, част от аргументите на въззивния съд са именно за липса на яснота, т.е. информираност на потребителя за методиката при промяна на лихвата. Следователно, изготвянето на погасителни планове към всяко от споразуменията, не би преодоляло сочената неяснота, съответно неравноправност, на клаузите. Дали обосновалите твърдяната забава факти са относими към необходимото по смисъла на чл.95, предл. 2 ЗЗД съдействие от страна на кредитора, без което длъжникът да не може да изпълни задължението си, не е обсъждано от въззивния съд, съответно не е въпрос от значение за изхода на спора.

Последният седми въпрос е относим към отговорността за разноски, по който въззивният съд се е произнесъл с определение по чл.248 ГПК, срещу което е подадена частна жалба, предмет на отделно производство по ч.т.д. № 803/23 г. на настоящия състав на ВКС.

По тези съображения следва да се приеме, че въпросите не удовлетворяват общата предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Независимо от това, не се установява и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като сочените тълкувателни решения на ВКС не са относими към предпоставилата въпросите забава на кредитора.

Не следва да бъдат обсъждани бланкетно заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.2 и т. 3 ГПК.

С оглед изхода на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК