Определение № 999 от 05.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3852/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 756 от 03.06.2022г. по гр.д. № 310/2022г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 262440 от 03.11.2021г. по гр.д. № 20728/2019г. на Пловдивски районен съд в частта, с която е бил уважен предявения от М. С. Н. и П. З. Г. против В. Г. В. иск за установяване правото на собственост по давностно владение върху 1/3 ид.ч. от ПИ ** * по КККР на [населено място], с адрес: [улица], с площ 180 кв.м. и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на предявения иск. Касационната жалба е подадена от М. С. Н. и П. З. Г.. Твърди се неправилност на решението поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по пет правни въпроса. Ответницата по касационната жалба В. Г. В. моли да не бъде допускано касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Първоинстанционното производство е по предявен главен иск от В. Г. В. против М. С. Н. и П. З. Г. за установяване правото на собственост върху 1/6 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], с площ 352 кв.м., съставляващ парцел * по регулационния план. Правото на собственост ищцата претендира на основание договор за дарение от 26.11.1998г. и евентуално на основание придобивна давност. Този иск е уважен от първоинстанционния съд като собствеността е призната на основание придобивна давност. Решението по този иск не е било обжалвано и е влязло в сила. Предявен е и насрещен иск от М. С. Н. и П. З. Г. против В. Г. В. за установяване правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от поземлен имот за с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], с площ 180 кв.м., съставляващ парцел * по регулационния план (това е имот, съседен на имота по първоначалния иск). Поддържаното придобивно основание е давностно владение от 1998г., започнало от праводателите на ищците и продължено от тях през 2019г. Първоинстанционният съд е уважил и този иск. Въззивното производство е образувано по жалба на В. Г. В. срещу уважаването на насрещния иск. С обжалваното въззивно решение на Пловдивски окръжен съд първоинстанционното решение е отменено и е постановено отхвърляне на насрещния иск. От фактическа страна е установено, че първите данни за двата имота, предмет на спора, са по регулационния план от 1954г., в който е заснет един имот пл. № * от 530 кв.м.; за него е отреден парцел * в кв. 294; в плана е отразена вътрешна граница (по т. 2-5 от приложение №1 към заключението на вещото лице), която разделя имота. В следващия регулационен план от 1973г. имот пл.№ * е разделен на два имота №№ * и *, границата между тях съвпада с вътрешната граница, с която е разделен имот пл. № * в предходния план; за двата имота са отредени отделни парцели - * и *, като регулационните линии следват имотните граници. По регулационния план от 1994г. няма промяна в границите на имотите. В действащата кадастрална карта са заснети имоти с идентификатор * с площ от 352 кв.м. и имот с идентификатор * с площ от 180 кв.м., които запазват непроменени границите си в сравнение с плановете от 1973г. и 1994г. Безспорно е, че двата имота са застроени с жилищни сгради и страните по делото са собственици на самостоятелни обекти в тези сгради. Първоначалната ищца В. В. е придобила въз основа на договор за дарение от 1998г. 1/3 ид.ч. от дворно място от 528 кв.м., съставляващо парцел * и парцел *, заедно с първи етаж от двуетажна жилищна сграда. Очевидно предмет на тази сделка е „големия“ имот преди разделянето му на два имота. С втори договор за дарение от 2002г. тя придобива 122/150 ид.ч. от дворно място от 342 кв.м., имот № *, за който е отреден парцел *. Проследявайки извършените с имота сделки от 1963г. насам и правата на праводателите на ищцата, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че посредством сделките тя е придобила 5/6 ид.ч. от ПИ (1/3 по първия договор и 1/2 по втория договор), а не целия. Изрично е посочил, че първоначалният имот с пл.№ * не е бил обект на делба и при разделянето му на два самостоятелни имота със следващия регулационен план съсобствениците на „големия“ имот са останали съсобственици на двата новообразувани имота. Затова съдът е отхвърлил иска й за собственост върху 1/6 ид.ч., притежавана на договорно основание. Уважил е иска за същата идеална част на основание придобивна давност като е приел, че В. В. е упражнявала фактическа власт върху целия имот с идентификатор *** в продължение на повече от 20 години от 1998г. насам. Тя е изградила ограда на имота, за да го защити, а праводателите на ответниците никога не са влизали в нейния имот и не са имали претенции. Ищците по насрещния иск М. Н. и П. Г. са придобили чрез покупко-продажба през 2019г. от Е. К. и Н. С. самостоятелен обект в жилищна сграда, заедно с 1/6 ид.ч. от ПИ с идентификатор *, с площ 168 кв.м., в който е построена сградата. Праводатели на Е. и Н. са техните родители С. П. и Т. П.. Ищците претендират, че са собственици по давностно владение на 1/3 ид.ч., за която ответницата В. В. се легитимира с нотариалния акт за дарение от 1998г. Позовават се на владението на праводателите си, упражнявано от 1998г. до момента на прехвърляне на имота през 2019 г. и на свое собствено владение след този момент. В отговора на насрещния иск ответницата е заявила, че е съсобственик на имота, че е имала достъп до него и е плащала данъци. Посочила е, че са й отправяни предложения за доброволно уреждане на съсобствеността на разменни начала. Въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, е отхвърлил този иск. Обсъждайки свидетелските показания е приел, че ищците не са доказали праводателите им Н. С. и Е. К., респ. праводателите на последните, да са осъществявали владение върху процесната 1/3 ид.ч. от ПИ *** от 1998г. и да са демонстрирали по отношение на ответницата промяна в намерението си, с която да са отблъснали правата й. През годините между праводателите на ищците и ответницата не е имало спорове относно ползването на двата съседни имота * и *; през 2003г. ответницата е построила масивна ограда между двата имота на мястото на съществуващата дотогава мрежеста ограда, като това е било с цел да запази собствения си имот *. Установено е също така, че в жилищната сграда на втория етаж е живяла до смъртта си през 2005г. Т. П. - майка на праводателките на ищците; след смъртта й в имота са пребивавали синовете на Н. С. (тя е разпитана като свидетел). Според съда тези фактически действия не обосновават владение върху чуждите идеални части. Освен това, ответницата В. В. е извършвала подобрения в незастроената част на дворното място - ремонт на навеса и полагане на бетонова настилка върху терена. Тези подобрения са установени от техническата експертиза, а извършването им от свидетелите Ш. и Ш.. Тези действия съдът е квалифицирал като такива, изразяващи собственическо отношение към имота, независимо че са извършени с цел запазване собствения на ответницата имот № *. На следващо място съдът е посочил, че дори праводателите на ищците да са владели спорната част, то не е налице присъединяване на владението по чл.82 ЗС. С договора за продажба от 2019г. на ищците е прехвърлена 1/6 ид.ч. от ПИ *, така че липсва правоприемство за 1/3 ид.ч. По тези съображения Пловдивски окръжен съд е отхвърлил този иск. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Жалбоподателите поставят три процесуални въпроса, които намират за разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и два материалноправни, също в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Процесуалните въпроси са: 1 /длъжен ли е въззивният съд да вземе становище по основните възражения на въззиваемата страна. Визират се възраженията на настоящите касатори в отговора на въззивната жалба, касаещи възникването на съсобствеността и пространствените предели на владение, както и неотчитане на това, че е влязло в сила решението по основния иск; 2/ при множество спорни и противоречиви моменти относно владението и установяване промяна на намерението, длъжен ли е въззивният съд да уважи доказателствените искания на страните, пренесени пред въззивната инстанция, имащи отношение към пътя за достигане на обективната истина. Въпросът е обоснован с довод, че въззивницата В. В. е искала допускане на техническа експертиза с цел проверка показанията на свидетелите, по-конкретно тези на св. Ц. (собственик на другия етаж от сградата в имот *) относно това кое е поставено първо - оградата или металната врата за имота на касаторите и има ли метален кол, за който да се държи вратата или тя е захваната пряко за оградата; съответно, въззиваемите (настоящи касатори) са искали разпит на свидетел за същите обстоятелства; тези доказателствени искания не са били уважени от първата инстанция, не са допуснати и от въззивната с мотив, че не са необходими за изясняване на спора; 3 / за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, подкрепящи тезата на страната, включително тези, които са събрани от първата инстанция, но не са коментирани в решението й; за задълженията на въззивния съд като съд по съществото на спора да извърши своя преценка на доказателствения материал и да направи собствени правни изводи. Визира се необсъждането на признанията на ответницата по иска, съдържащи се в нейна искова молба за делба на ПИ *, където заявява, че няма достъп до имота и не може да го ползва. Материалноправните въпроси са: 1 / установените действия по пребиваване в един имот и периодичните посещения в него явяват ли се индикация за осъществяване на владение и могат ли да бъдат възприети като трансформиране на правото на ползване на общия имот във владение на чуждите части; може ли промяната на намерението за своене да е следствие на активни действия на другата страна като поставяне на ограда за определяне докъде се простира владението на всяка от страните; необходимо ли е за установяване намерение за своене да се анализират всички преки и косвени обстоятелства по делото; 5/ представляват ли валидни актове за предаване на владението от праводател на приобретател по смисъла на чл. 82 ЗС нотариалните актове, с които праводателят се разпорежда с цялата си предполагаема собственост в съсобствен имот, но после се установи, че се е разпоредил с права, които не притежава. Настоящият състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване по процесуалните въпроси, по-конкретно първия и третия от формулираните, които се свеждат до задължението на въззивния съд да извърши своя преценка на събраните релевантни за спора доказателства и да отговори на наведените от страните доводи и възражения - както на тези във въззивната жалба, така и на тези в отговора на жалбата. Следва да се прецени съответствието на решението с практиката по Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2 и посочените от касаторите решения - Решение № 70 от 17.06.2012г. по гр.д. № 3460/2020г. на І г.о., Решение № 28 от 21.07.2021г. по гр.д. № 2365/2020г. на ІІ г.о. и други. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.