Определение № 53 от 04.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 657/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Юробанк България” АД, [населено място] против решение № 11550 от 15.07.2020 г. по в. т. д. № 2544/2018г. на Софийски апелативен съд и допълнително решение № 12107 от 14.10.2020 г. по същото дело. С основното въззивно решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, I-21 състав решение № 5597 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 14416/2012 г., предявените от „Юробанк България” АД срещу В. И. Д. и Ж. Г. Г., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземания по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 43329 от 02.10.2008г., предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, са уважени за: сумата 15 610.11 евро – падежирала главница; сумата 29 875.27 евро – възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора за периода 13.06.2009 г. – 28.02.2012 г.; сумата 1 080.08 евро – наказателна лихва по чл. 3, ал. 3 от договора за периода 13.06.2009 г. – 28.02.2012 г.; сумата 618.93 евро – комисионна за управление на кредита по чл. 4, т. 2 от договора за периода 15.12.2008 г. – 28.02.2012 г. и сумата от 583.39 лв. – застрахователна премия по чл. 14, ал. 4 от договора, дължима за периода 13.12.2010 г. – 28.02.2012 г., като за разликата до пълните претендирани размери на посочените вземания претенциите са отхвърлени. С постановеното допълнителното въззивно решение е оставено без уважение искането на страните за изменение и допълване на основното решение в частта за разноските, както и молбата на „Юробанк България” АД за допълване на решението чрез присъждане за законна лихва върху сумата на присъдената главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че основното въззивно решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради необоснованост и противоречие със задължителната съдебна практика. Оплакването за недопустимост на акта е мотивирано с това, че съдът не е присъдил претендираната от ищеца валута – швейцарски франкове, а е присъдил валута (евро), каквато не е претендирана. Това е едно от оплакванията и за неправилност на въззивното решение, с твърдението, че банката е изпълнила поетото с процесния договор за кредит задължение да предостави на ответниците именно швейцарски франкове, с която валута е била заверена сметката им. Според касатора, за установяване действителната воля на страните в съответствие с правилото на чл. 20 ЗЗД решаващият състав е следвало да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка, което той не е направил. Изразено е несъгласие и с извода, че клаузите на чл. 21 - чл. 23 от процесния договор за кредит са неравноправни. По отношение на допълнителното въззивно решение се поддържа, че е неправилно поради допуснато процесуално нарушение и поради противоречието му със задължителната практика на ВКС. Оспорва се приетото от Софийски апелативен съд, че е недопустимо да се произнесе по дължимостта на законна лихва върху присъдената главница предвид обстоятелството, че в първоинстанционния акт липсва произнасяне по този въпрос и не е поискано допълването му по реда на чл. 250 ГПК. Като несъобразен с указанията по т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС касаторът преценява отказа да му бъдат присъдени разноски за заповедното производство и противоречащ на разпоредбата на чл. 80 ГПК – отказа за присъждане на разноски за първоинстанционното производство. Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивните решения съдържат произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси: „ 1. Допустимо ли е присъждане на суми по предявен иск в друга валута от тази, в която се претендира да е уговорено и дължимо; 2. При депозирана искова молба по смисъла на чл. 422 ГПК с изявление, съдържащо се в нея, че кредитното задължение е станало предсрочно изискуемо, без за това да е изпращано нарочно изявление преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, следва ли съдебният състав да съобрази това изявление по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК; 3. От кой момент следва да се считат усвоени суми по договор за банков кредит в CHF, ако банковата сделка е целева, банковата сметка, по която се усвояват средствата е блокирана, но е налице молба за усвояване, превалутиране и искане за превод на средствата по друга банкова сметка на кредитополучателя; 4. При установена неравноправност, поради което и нищожност на клауза от договора, касаеща прехвърлянето на валутния риск от повишаване курса на валутата, в която е договорен и усвоен кредитният лимит, спрямо валутата, използвана за равностойност, в случая в EUR, как следва да бъдат присъдени дължимите суми при установено неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя; 5. Може ли въззивният съд да присъди законова лихва при частична отмяна на решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК, ако в първоинстанционното решение е посочено, че искът се отхвърля в цялост без да е налице изричен диспозитив за законната лихва; 6. Следва ли при частична отмяна на решение по отхвърлен в цялост иск по чл. 422 ГПК въззивният съд да се произнесе по дължимостта на разноските в заповедното производство и необходимо ли е същите да са включени в приложения пред Апелативния съд списък с разноските по чл. 80 ГПК; 7. За да бъдат уважени разноските, сторени пред предходна инстанция, съобразно уважената част от иска, следва ли страната да ги включи в списъка по чл. 80 ГПК, представен пред инстанцията, пред която е висящо делото или е необходимо и достатъчно списък с размера им, както и искане за присъждане да е направено пред съответната инстанция“. По отношение на въпроси № 3, № 4 и № 7 се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а за всички останали въпроси – че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС (за въпрос № 1); решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019г. на II т. о. (за въпрос № 2 ); т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (за въпрос № 5 ); т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС (за въпрос № 6 ). По отношение на основното въззивно решение са заявени също основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност. Ответниците по касация – В. И. Д. и Ж. Г. Г., двамата от [населено място] – не заявяват становище по допускане на касационното обжалване и по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу актове, подлежащи на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между „Юробанк България“ АД, от една страна, и В. И. Д. и Ж. Г. Г., от друга страна, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 43329 от 02.10.2008г., с който банката е предоставила на физическите лица, ипотечен кредит в швейцарски франкове с равностойност на 123 000 евро, която се дължи по курс купува за швейцарския франк към еврото в деня на усвояване на кредита – 13.10.2008 г., определен съгласно чл. 1, т. 5 от договора и след превалутирането й е в размер на 193 155 швейцарски франка; По кредита са постъпили суми в общ размер на 6 475.65 швейцарски франка, с които е погасена главница в размер 3 329.08 швейцарски франка, лихва в размер на 2 856.20 швейцарски франка и такса управление в размер на 290.37 швейцарски франка. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че в случая не е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит, тъй като банката не е уведомила кредитополучателите за това съгласно т. 18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съобразявайки обаче задължителните указания по т. 1 на ТР № 8/2017 от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, съдебният състав е счел, че искът може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, но само за частта, съставляваща главница съгласно погасителния план, т. е. в случая ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца частта от вноските по първоначалния погасителен план към договора за кредит с настъпил падеж към 30.06.2020г. (датата на приключване на устните състезания във въззивното производство), съставляваща главница, която съобразно заключението на вещото лице и данните от погасителния план възлиза на 24 513.55 CHF, включваща и главници в размер на 4 353.02 CHF, които са падежирали до подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. С оглед обстоятелството, че ответниците са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, въззивният съд е извършил преценка за неравноправен характер на конкретни клаузи от процесния договор за кредит, за което изрично е уведомил страните с определение от 22.05.2018 г. и от 22.03.2019 г. и им е дал възможност да заявят становище и ангажират доказателства. След задълбочен анализ на вътрешната и общностната нормативна уредба, на практиката на ВКС и практиката на Съда на Европейския Съюз във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. досежно преценката за неравноправни клаузи в потребителски договори, когато предоставеният кредит реално е отпуснат в национална валута и задължението за погасяване е уговорено в чуждестранна валута, решаващият състав е стигнал до извода, че клаузите на чл. 22, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3. и чл. 12, ал. 1 от процесния договор са неравноправни и съответно нищожни. Изводът за неравноправен характер на чл. 22 е аргументиран с това, че: Договорът за кредит е изготвен от банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, защото по делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че ответниците са имали възможност да изразят становище по съдържанието на договора; Кредитополучателите не са имали достъп до сумата от 193 155 CHF, защото същата е постъпила по блокирана сметка в банката, която, преди нейното усвояване служебно, е била превалутирана в евро като равностойност на швейцарските франкове и потребителите са получили евро; Клаузите на чл. 21, 22 и 23 от договора не отговарят на изискването за яснота и разбираемост, защото банката не е предоставила на потребителите към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би им позволила да преценят икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите им задължения, за които ще им бъде икономически трудно да понесат при значимо обезценяване на валутата, в която получават доходите си; След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по-слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че кредитополучателите са могли да преценят потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при сключването на договора; Поради това клаузите на чл. 22 вр. с чл. 23 са във вреда на потребителите, върху които изцяло се прехвърля валутния риск и се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл. 143, т. 19 ЗЗП. С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителите и на вредите, свързани с този риск, решаващият състав е приел, че дължимите от кредитополучателите суми за месечни вноски, следва да бъдат определени съобразно размера на месечната анюитетна вноска в евро по курса на швейцарския франк към евро, определен в договора при усвояването на сумата – 13.10.2008 г., т. е. по курс „купува“ за 1 CHF 1.5703638 за 1 евро, като дължимата сума от 24 513.55 CHF следва да се превалутира съобразно този курс. С оглед на това исковете за главници са уважени за сумата 15 610.11 евро, като за разликата до пълния предявен размер от 189 825.92 CHF същите са отхвърлени като неоснователни. По отношение клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, съдържаща условията и основанията за изменение на БЛП, като компонент от възнаградителната лихва, е прието, че е уговорена във вреда на потребителя и е нищожна, тъй като: В договора не е установен обективен критерий, механизъм и методология за промяната на БЛП, който да е уговорен от страните, респективно компонентите, които влияят върху неговото формиране; Банката е уредила само за себе си правото едностранно да изменя БЛП, като увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна, което накърнява принципа на добросъвестност. Въззивният съд е приел, че нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за промяна на БЛП обуславя нищожност и на клаузата на чл. 6, ал. 3, като неравноправна по чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП, доколкото не е индивидуално договорена и задълженията на кредитополучателите по вноските се определят въз основа на неравноправната клауза за промяна на БЛП. По същите съображения, като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП и съответно нищожна, е преценена и клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора за промяна на тарифата, лихвите, таксите и комисионните. Изчислени, без да се съобразява едностранното изменение на БЛП, за дължими от ответниците са приети: възнаградителна лихва в размер на сумата от 29 875.27 евро; наказателна лихва в размер на 618.93 евро; комисионна за управление в размер на 1080.08 евро и такси за застраховки по чл. 14, ал. 4 от договора в размер на 583.39 лева, като за разликата до пълните предявени размери исковете са отхвърлени като неоснователни. С допълнителното решение въззивният съд е оставил без уважение депозираната от „Юробанк България“ АД молба за допълване на постановеното по делото решение за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, както и за присъждане на разноски за заповедното и първоинстанционното производство. Приел е, че доколкото в диспозитива на обжалвания акт първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането за присъждане на законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на претендираната главница, е недопустимо въззивният съд за първи път да се произнася по това искане. За да отхвърли искането на банката за допълване на въззивното решение в частта за разноските в заповедното и първоинстанционното производство, съдът е приел, че процесуалният представител на ищеца е представил във въззивното производство списък по чл. 80 ГПК, като е претендирал разноски само за въззивното производство в размер на 9 139.72 лева, които са му присъдени съобразно уважената част на предявените искове. Като некоректно решаващият състав е преценил твърдението на ищеца, че с исковата молба е претендирал разноски за заповедното производство, тъй като, според него, такова искане липсва и в представения списък по чл. 80 ГПК. Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и на двете въззивни решения. По отношение на основното въззивно решение касационният контрол следва да бъде допуснат по въпрос № 4, конкретизиран в съответствие с правомощията на ВКС по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в следния смисъл: „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната /евро/ и в коя валута се дължи връщането на кредита“. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на делото, доколкото предопределя извода относно вида на валутата, в която следва да бъдат уважени претенциите. По отношение на него е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е разрешен в противоречие с формираната след подаване на касационната жалба практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 136 от 20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 170 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019г. на ВКС, т. о. и др. Именно поради наличието на междувременно създадената практика на ВКС, касационното обжалване следва да бъде допуснато на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По останалите три въпроса касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Отговорът на въпрос № 1 е в зависимост от отговора на въпроса, посочен по-горе, а въпрос № 3 е относим към правилността на решението, тъй като предполага тълкуване на договора за кредит и обсъждане на доказателствата по делото. Що се отнася до въпрос № 2, същият е ирелевантен за настоящото дело поради обстоятелството, че в касационната жалба изобщо не се съдържа оплакване във връзка с неприетата от въззивната инстанция предсрочна изискуемост на кредита, от което следва, че при разглеждане на жалбата по същество касационната инстанция не би могла да се произнесе по този въпрос. Настоящият състав намира, че не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 3, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение. Присъждането на валута, различна от уговорената от страните, обуславя евентуална неправилност на въззивния акт, но не и недопустимост на същия – извод, който следва от мотивите на Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС, че при предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора. Допускането на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК изключва заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. С оглед допускането на касационно обжалване на основното въззивно решение и предвид неразривната връзка между него и допълнителното въззивно решение, последното също следва да бъде допуснато до касационен контрол, без да е необходимо обсъждането на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК