Определение № 110 от 10.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 948/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ш. срещу решение № 215 от 17. 12. 2020 г. по в. т. д. № 289/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 52 от 11. 03. 2020 г. по т. д. № 170/2019 г. на Плевенски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] иск за заплащане на сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Д. Н. И. вследствие ПТП, настъпило на 17. 07. 2014 г., ведно със законната лихва от 12. 07. 2016 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че не е установено между него и починалия му брат да е съществувала особено емоционална връзка, която го легитимира да претендира обезщетение за понесените от смъртта му страдания. Твърди, че решаващият състав неправилно е интерпретирал показанията на свидетелката А., за да формира заключение за липсата на близка и трайна връзка между касатора и починалия му родственик. Излага доводи, че във въззивното производство не са събрани доказателства, които да налагат промяна в правния извод на първоинстанционния съд относно материалноправната легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Следва ли да се приеме за установена приетата от първоинстанционния съд доказана особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, при липса на събрани нови факти и доказателства по делото във въззивната инстанция?; 2. Противоречието на въззивното решение с решението на първоинстанционния съд в частта, в която е прието, че е налице особено близка житейска връзка, основание ли е за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК?; 3. При проведено пълно и главно доказване на съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания следва ли въззивната инстанция да прецени единствено отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване принципа на справедливост или следва да разглежда отново наличието на обстоятелства за уважаване на исковата претенция?; 4. Какви са по интензитет и времетраене нормално присъщите морални болки и страдания на преживелия родственик при настъпила смърт на негов баща/майка, брат/сестра, респективно баба/дядо?; 5. Какви са по интензитет и времетраене моралните болки и страдания на легитимирания да получи застрахователно обезщетение в резултат на смъртта на негов баща/майка, брат/сестра, респективно баба/дядо?; 6. Какъв е критерият, по който може да се определи, че съществува изключителната връзка между братя/сестри, която да се отклонява от нормалната между такива родственици?; 7. С кои действия от страна на пострадалия се доказва, че между него и починалия са били налице особено близки отношения?; 8. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявения пряк иск срещу застрахователя?“ Касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил поставените значими за изхода на делото правни въпроси в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 70 от 3. 06. 2019 г. по т. д. № 755/2018 г., ІІ т. о. Сочи, че поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Застрахователна компания Лев инс“ АД е подал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 и ал. 2, предл. трето ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Д. И., причинена при ПТП от водач, застрахован в ответното дружество със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Решаващият състав е направил извод, че между починалия и неговия брат И. Ш. е съществувала обичайна връзка между родственици, която не се характеризира с изключителна близост. Счел е, че степента на търпените болки и страдания от страна на ищеца не е толкова завишена, че да оправдава получаването на обезщетение. По тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част и е постановил решение за отхвърляне на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите по т. 1 и 3 от изложението на касационния жалбоподател могат да бъдат сведени до въпрос относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, който е обуславящ за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможностите пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства не променя основните му характеристики като въззивно. По поставения въпрос е формирана и постоянна практика на ВКС, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства относно съществувалите отношения между ищеца и неговия брат, загинал при ПТП. Мотивите на въззивния съд обективират подробно обсъждане на показанията на свидетелката М. А., разпитана в първоинстанционното производство, и формираните въз основа на тях изводи за връзката на родствениците и претърпените от ищеца неимуществени вреди. Във въззивното решение, при съобразяване на посоченото във въззивната жалба и отговора на същата, е аргументирано становището на съда за основателност на въззивните доводи, че ищецът не е материално легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на неговия брат с оглед липсата на дълбока емоционална връзка между тях, обусловила морални болки и страдания от смъртта му, надхвърлящи нормално присъщите за родствената им връзка. С оглед изложеното следва да се приеме, че въззивният съд напълно се е съобразил със задължителната практика на ВКС по поставените процесуални въпроси, което изключва въведените допълнителни основания за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Неоснователно е позоваването на касатора на противоречиво разрешаване от съдилищата на въведените въпроси, тъй като противоречивата практика на съдилищата е изключена като основание за допускане на касационно обжалване с измененията на ГПК от 2017 г. /ДВ, бр. 86/2017 г./. Въпроси по т. 4, 5, 6 и 7 от изложението на касатора, които могат да бъдат обобщени като въпрос относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания кръг в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., са значими за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. На същите е дадено разрешение в задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събраните доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод за съществувала между двамата братя обичайна връзка между двама родственици, която не се характеризира с изключителна близост, и за съответна на нея незавишена степен на болки и страдания на ищеца вследствие смъртта на брат му. В решението е изтъкнато, че двамата братя са родени в Сирия, но са напуснали родината си. Ищецът се е установил да живее в Швеция, където е създал семейство, а брат му е пребивавал в България. Посочено е, че ищецът е искал роднините му също да се установят в Швеция. Въззивният съд е приел, че обстоятелствата, че ищецът е следвало да пристигне в България за разпознаване на телата на загиналите при ПТП негови родственици и е поел грижите за малолетната дъщеря на брат си, не сочат на изключителността на връзката между двамата братя. Изтъкнал е, че показанията на разпитаната по делото свидетелка не са източник на данни относно конкретните негативни емоции на ищеца във връзка с претърпяната загуба, намерили външно проявление в осъществени действия, изрази и поведение. При тези констатации изводите на въззивния съд, че не може да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. по отношение на ищеца, се явяват в съответствие със задължителната практика на ВКС. Неоснователни са и твърденията, че въззивното решение противоречи на създадената след постановяване на посоченото тълкувателно решение по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, във връзка с което касаторът се позовава на решение № 70 от 3. 06. 2019 г. по т. д. № 755/2018 г. на ВКС, ІІ т. о.. В това решение, както и в известните на състава решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г, ІІ т. о., решение № 92 от 17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г., ІІ т. о., решение № 17 от 16. 03. 2021 г. по т. д. № 291/2020 г., ІІ т. о., решение № 45 от 10. 05. 2021 г. по т. д. № 370/2020 г., ІІ т. о. и др. правото на братята/сестрите и на баба/дядо и внуци да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на техен родственик се признава само по изключение. Приема се, че присъждането на обезщетение винаги е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в Тълкувателно решение № 1/2016 г., а именно на наличието на особено близка емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от обичайната привързаност между посочените лица и на проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за съответната връзка болки и страдания. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Евентуалното противоречие на атакувания акт с посоченото в изложението решение по гр. д. № 99/2020 г. на Великотърновски апелативен съд не може да обоснове достъпа до касационен контрол с оглед вече изтъкнатото отпадане на противоречивата практика като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въпросът по т. 2 от изложението на касатора дали противоречието на въззивното решение с решението на първоинстанционния съд в частта, в която е прието, че е налице особено близка житейска връзка, е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Същевременно предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване са подробно разяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният въпрос от изложението относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото с оглед извода на съда, че ищецът не е легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на брат му, в обжалваното решение не е извършвана преценка относно справедливия размер на обезщетението. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл е твърдението на касатора. Доводите, че заключението на решаващия състав за липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца с оглед критериите по Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС не кореспондира с доказателствата по делото, представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения въззивното решение на Великотърновски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. При този резултат по делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение