Определение № 3557 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2383/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на П. Ц. К. чрез адв. П. против определение № 119 от 25.02.2025 г. по ч. гр. д. № 78/2025 г. на Окръжен съд – Перник (ОС – Перник), III въззивен граждански състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответникът по жалба Ч. В. Н. не взема становище по нея в срока за отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 3835 от 07.11.2024 г. по гр. д. № 3013/2024 г. на Районен съд – Перник (РС – Перник), с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК, подадена от касатора П. К., за изменение на постановеното по горното дело решение № 804 от 09.10.2024 г. в частта за разноските, като същите се присъдят в тежест на насрещната страна - ищеца по делото или алтернативно – да се намалят.

За да постанови този резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че производството по гр. д. № 3013/2024 г. на РС – Перник е било образувано по искова молба на Ч. В. Н. срещу П. Ц. К. с искане да се признае за установено в отношенията помежду им, че ищецът не му дължи сумата 17 135 лв., за която сума ответникът се е снабдил с изпълнителен лист (ИЛ) от 16.04.2007 г. по гр. д. № 1686/2006 г. на Апелативен съд – София, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 15.02.2006 г. до окончателното й изплащане, въз основа на който ИЛ е образувано изпълнително дело № 333/2007 г. по описа на ЧСИ Ст. Б., с район на действие ОС – Перник, поради погасяване на вземането по давност; че с исковата молба ищецът изрично е поискал присъждане на сторените в производството разноски; че ответникът не е депозирал отговор на исковата молба, но в проведеното първо открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд се е явил лично, като е заявил, че признава иска и моли съда да приложи по отношение на него разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК; че РС – Перник е уважил изцяло предявените искове и е присъдил сторените от ищеца разноски, както следва: сумата от 685. 40 лв. за платена държавна такса, преводна такса в размер на 5. 38 лв. и адвокатски хонорар в размер на 2 000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 28.05.2024 г.; че в постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение от първостепенния съд искането на ответника за изменение на първоинстанционното решение (№ 804/09.10.2024 г.) в частта за разноските, е оставено без уважение. В обжалваното определение е прието, че на 25.04.2007 г. П. Ц. К. е образувал изп. дело № 333/2007 г. по описа на ЧСИ Ст. Б., с район на действие ОС – Перник, за събиране на вземанията по изпълнителен лист от 16.04.2007 г, както и че от момента на последното изпълнително действие – насрочване на опис на движими вещи на 12.04.2013 г. по изпълнителното производство не са били поискани от взискателя или извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност по съществуващото и перемирано по силата на закона изпълнително дело. Въззивният съд се е позовал на актуална практика на ВКС, съгласно която: при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска; ответникът обаче може да удовлетвори правния интерес на ищеца, като направи признанието; при това свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Съобразил е и изведеното в практиката разрешение, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност на вземане, за което не се е снабдил с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция. При тези съображения въззивната инстанция е приела като безспорно установено в настоящия случай, че ответникът разполага с изпълнителен титул и е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника (макар по него да е настъпила перемпция), от което е обосновала извод за неприложимост на разрешението в практиката, че ответникът се освобождава от отговорност за разноски, като постановена при различна фактическа обстановка. Констатирала е, че тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист, която хипотеза е различна от процесния случай. Изложени са и аргументи, че в настоящото производство освен извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, следва да се съобрази и наличието на изпълнителен титул, въз основа на който срещу ищеца е образувано изпълнително производство (макар и същото да е перемирано), поради което е изтъкнала, че освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано. Въззивният съд е съобразил и установената съдебна практика на ВКС, съгласно която предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноски чл. 78, ал. 2 ГПК са кумулативно изискуеми: ищецът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Позовал се е и на разясненията, че при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. При тези съображения е обобщил, че обжалваното определение не е постановено в противоречие с константната съдебна практика, с оглед релевантните за настоящия случай факти – за процесните вземания е издаден изпълнителен лист и по молба на ответника по делото е образувано изпълнително дело, като изпълнителният лист не е върнат на ищеца, което обосновава и правния му интерес от претенцията по чл. 439 ГПК. От друга страна, решаващият състав е намерил, че съдът не се произнася служебно по въпроса за прекомерността на адвокатското възнаграждение, в който смисъл се е позовал на мотивите към т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че в настоящия случай до приключване на устните състезания пред първата инстанция, ответникът не е заявил възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, а единствено е претендирал за приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК. Формирал е извод, че правото по чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано, тъй като по делото е проведено открито съдебно заседание, за което ответникът К. е бил редовно призован и се е явил лично; ищецът е направил искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските и доказателства за извършването им в първото и последното открито съдебно заседание на районния съд, а възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено едва с молбата по чл. 248 ГПК. Съобразено и разрешението, прието в практиката на ВКС, че когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция, като след този момент възражението за прекомерност е преклудирано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Дали само с наличието на изпълнителен лист се счита, че кредиторът е дал повод за завеждане на делото с предмет иск по чл. 439 ГПК?“;

2. „При уважаване на предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност, следва ли да се изключи приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноските по делото да бъдат възложени в тежест на кредитора-ответник, само поради това, че в кориците на „перемираното“ изпълнително дело се съдържа изпълнителен лист за вземането, макар и издаден преди погасяването по давност и независимо от това, че е признал иска и срещу ищеца-длъжник не са предприемани изпълнителни действия след изтеклата давност, както и каквито и да било ефективни изпълнителни действия изобщо и повече от 11 години се е бил дезинтересирал от изпълнението?“.

Поддържа се, че въззивното определение не е съобразено с практиката на ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в определение № 534 от 06.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на III г.о., определение № 75 от 21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/2017 г. на I г.о., определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на IV г.о., определение № 318 от 25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г. на III г.о., определение № 420 от 16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г. на III г.о., определение № 468 от 18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4586/2018 г. на III г.о., определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на I г.о., определение № 474 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3063/2019 г. на IV г.о., определение № 744 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на III г.о., решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г. на IV г.о., решение № 143 от 13.09.2012 г. по гр. д. № 620/2011 г. на II г.о., решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. на IV г.о. и решение № 233 от 02.12.2014 г. по т. д. № 4690/2013 г. на I т.о.

Страната се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото твърди, че обжалваното определение е очевидно неправилно.

Искането за достъп до касация е неоснователно

Поставените питания обобщено касаят приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотезата на уважен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК и издаден изпълнителен лист за вземането. Този въпрос (уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно правомощията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно установеното в съдебната практика на ВКС разбиране, при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция (така определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3618/2023 г. на III г. о. на ВКС и определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на IV г. о. на ВКС). В случая въззивният съд не се е отклонил от дадените по – горе правни разрешения, като съобразявайки извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, е формирал извод, че доколкото последният (т.е. ответникът) разполага с изпълнителен титул и е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника, то е неприложима практиката, съгласно която ответникът по иска по чл. 439 ГПК се освобождава от отговорност за разноски. Изрично са разграничени случаите на признание на иск за установяване несъществуването като погасено по давност на вземане, за което не е издаден изпълнителен лист, от тези, при които е издаден такъв. С оглед приетите за установени по делото факти – че за процесното вземане е издаден изпълнителен лист и по молба на ответника (кредитора) е образувано изпълнително дело, като този изпълнителен лист не е върнат на ищеца (длъжника), е възприето решаващото становище, че освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия въпрос. Отделно от горното, практиката на която жалбоподателят се позовава, е неотносима към процесния случай, тъй като е постановена при различна фактическа обстановка. В същата са разгледани случаи, касаещи отговорността за разноски на ответника и приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, при отправена от кредитора извънсъдебна покана/съобщение до длъжника да плати, за която е прието, че не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Разглежданият казус обаче не е такъв, доколкото не се касае за отправена от кредитора извънсъдебна покана/съобщение до длъжника да плати, а е налице издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство по повод вземането, предмет на отрицателния установителен иск. Следва да се посочи още, че и в цитираната от жалбоподателя практика не се отрича принципната възможност за възникване на отговорност за съдебните разноски за кредитора – ответник в процес, предмет на който е несъществуването на погасено по давност вземане, в случаите, в които той предприеме действия за принудително удовлетворяване на това вземане, респ. заведе съдебни производства за събирането му.

Предвид на изложените решаващи мотиви, въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на сочените селективни основания, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,