Определение № 1379 от 01.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1965/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ОТП факторинг България" ЕАД, гр.София срещу определение на Пловдивски окръжен съд № 473 от 23.02.2023 г. по ч.гр.д.№ 437/ 2023 г., с което е потвърдено определение на Пловдивски районен съд от 04.01.2023 г. по гр.д.№ 9732/ 2022 г. и по този начин е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение в частта за разноските на решение на Пловдивски районен съд № 3989 от 28.11.2022 г. по гр.д.№ 9732/ 2022 г. Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че като ответник в основното производство е дал повод за завеждане на делото и затова отговаря за разноските, направени от ищеца в производството. Поддържа, че исковата молба за несъществуване на вземания е подадена срещу него от Д. П. Г. на 01.07.2022 г., а още на 17.08.2020 г. негов представител бил поискал да се прекрати изпълнителното производство за събиране на тези вземания поради настъпила перемпция. Обстоятелството, че наред с това било поискано изпълнителния лист да бъде върнат на взискателя „ОТП факторинг България" ЕАД, не означавало претенция за съществуване на вземанията. Възможността въз основа на този лист, който всъщност останал в кориците на изпълнителното дело, да бъде образувано ново изпълнително производство, била хипотетична и взискателят не се възползвал от нея. Всъщност той не бил искал извършване на изпълнителни действия повече от девет години към датата на предявяване на иска и се бил дезинтересирал от задължението, като по този начин изоставил принудителното изпълнение. Затова не можело да се счита, че е дал повод за завеждане на делото, а след като с отговора на исковата молба признал иска, той не дължал разноските на ищцовата страна, а обратно - ищецът следвало да му заплати разноските по делото. Затова счита, че обжалваното определение, с което е отказано изменение на постановеното по делото решение в частта, осъждаща го да заплати разноските по делото, е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига процесуалноправните въпроси „При уважаване на предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност следва ли да се изключи приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК и разноските по делото да бъдат възложени в тежест на кредитора - ответник, само поради това, че разполага с изпълнителен лист за вземането, макар и издаден преди погасяването по давност, и независимо от това, че е признал иска с отговора на исковата молба и срещу ищеца -длъжник не са предприемани изпълнителни действия след изтекла давност, а прекратяването на изпълнителното дело е било вече прогласено от ЧСИ?" и „Следва ли да се тълкува депозирането на молба за прогласяване прекратяването по право на изпълнителното дело, ведно с искане за връщане на изпълнителния титул, депозирана след изтичане на срок на погасителната давност на вземането като даване на повод от страна на кредитора, независимо от това че е признал иска и повече от девет години се е бил десезирал от изпълнението?". Жалбоподателят счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ответната по частната жалба страна Д. П. Г. я оспорва, без да излага конкретни доводи по наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Поддържа неоснователност на частната жалба, защото към 23.06.2022 г., когато процесуален представител на ищцата се е запознал с изпълнителното производство, то е било висящо и по него са били наложени възбрани и запори спрямо нейно имущество. Кредиторът не бил поискал вдигането им, макар да е признал настъпилата перемпция. Освен това наличният изпълнителен лист винаги давал възможност, дори при настъпила перемпция, за образуване на ново изпълнително производство за събиране на вземанията. Взискателят нарочно бил поискал да му бъде върнат изпълнителния лист, което не съставлявало признаване на погасяване на вземанията, а индиция, че целта му била образуване на ново изпълнително дело. Поради това действията на ответника били причина за завеждане на делото и не била налице една от кумулативно предвидените предпоставки по чл.78 ал.2 ГПК. Затова моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Делото пред първоинстанционния Пловдивски районен съд е образувано под № 9732/ 2022 г. по искова молба на Д. Г., предявени са искове за установяване на несъществуването на вземания /поради погасяването им по давност/, за събирането на които било образувано пред частен съдебен изпълнител рег.№ 821 изпълнително дело № 1268/ 2012 г. В срока за отговор на исковата молба ответникът „ОТП факторинг България" ЕАД признал иска, поискал да бъде освободен от отговорността за разноски по делото, а ищецът да бъде осъден да му заплати възнаграждение за юрисконсултска защита. С решение от 28.11.2022 г. първоинстанционният съд уважил иска. Приел, че срещу ищцата и други лица била издадена заповед № 4489 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 10.05.2012 г. по ч.гр.д.№ 7177/ 2012 г. на Пловдивски районен съд, с която било разпоредено длъжниците да заплатят солидарно на „Банка ДСК" ЕАД 23 127,23 лв главница, лихви в размер на 2 797,16 лв и 1 109,09 лв, законната лихва от 09.05.2012 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер 540,67 лв и 720 лв. Въз основа на заповедта бил издаден изпълнителен лист на 14.05.2012 г. и било образувано пред частен съдебен изпълнител рег.№ 821 изпълнително дело № 1268/ 2012 г. На 14.08.2012 г. ищцата била поканена да заплати на дружеството сумите по изпълнителния лист, а на 16.08.2012 г. „Банка ДСК" ЕАД прехвърлила тези вземания на „ОТП факторинг България" ЕООД с договор за цесия. В изпълнителното производство по отношение на длъжниците били предприети изпълнителни действия, последно на 30.05.2017 г. - разпределение на постъпили по делото суми. По молба на „ОТП факторинг България" ЕАД от дата 17.08.2020 г., изпълнителното производство било прекратено с постановление от 28.06.2022 г. Петгодишният давностен срок за погасяване на вземанията на ответника по давност започнал да тече от 30.05.2017 г. и бил изтекъл на 30.05.2022 г. Исковете били доказани и следвало да бъдат уважени изцяло, а разноски следвало да се присъдят в полза на ищцата, тъй като нито една от двете предпоставки по чл.78 ал.2 ГПК не били налице. Ответникът, макар да направил искане за постановяване на решение при признание на иска, същевременно поискал прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Не можело и да се приеме, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, доколкото в полза на ответника съществувал изпълнителен титул. Затова съдът осъдил ответника да заплати на ищцата разноски в размер на 1 069,11 лв държавна такса, а на процесуалния й представител - адвокатско възнаграждение в размер на 2 550 лв. С молба от 14.12.2022 г. ответникът поискал изменение на така постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските с аргументи, идентични с изложените в частната касационна жалба. С определение от 04.01.2023 г. съдът отхвърлил искането. По частна жалба на ответника срещу това определение е постановен обжалваният в настоящето производство въззивен съдебен акт. С него първоинстанционното определение е потвърдено по съображения, че макар с писмена молба от 17.08.2020 г. ответното дружество да е поискало от съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, то е поискало връщане на оригинала на изпълнителния лист, ведно със заверени копия от поканите за доброволно изпълнение и доказателства за връчването им на длъжниците. След получаването на листа същото разполагало с възможността да образува ново изпълнително дело срещу ищцата, това било повод за завеждане на делото и ответникът не следвало да бъде освободен от отговорност за направените от ищцата разноски. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалвания акт до касационен контрол по формулираните правни въпроси, макар те да го обуславят. Въпросите обаче не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Всички актове, на които се позовава частният касатор в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, са постановени при различни от установените в решението за уважаване на иска фактически предпоставки. Те касаят хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен титул. В този случай е оправдано разрешението, според което при признаване на иска от страна на ответника той се освобождава от отговорност за разноски, защото по този начин удовлетворява интереса на длъжника да получи решение при признание на иска. В цитираната от касатора съдебна практика обаче изрично е направена уговорката, че ответникът не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска /определение по ч.гр.д.№ 510/ 2018 г., IV г.о./. Хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице, въз основа на него е образувано изпълнително производство и към датата на предявяване на иска по това производство срещу ищеца има наложени възбрани и запори, макар да е настъпила перемпция. Обстоятелството, че взискателят по това производство е поискал прекратяването му поради настъпила перемпция, едновременно с това връщането на изпълнителния лист и доказателства за връчване на длъжниците на призовки за доброволно изпълнение, не съставлява признание за погасяване на вземането по давност и дава повод за завеждане на отрицателен установителен иск. Същото е прието в обжалваното определение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд