Определение № 219 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1301/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроенергиен системен оператор” ЕАД срещу решение №260812 от 08.02.2021 г. по в.гр.д.№4609/2020 г. на СГС. С обжалваното решение след частична отмяна на решение от 27.01.2020 г. по гр.д.№31094/2019 г. на СРС, са отхвърлени предявените от „Електроенергиен системен оператор” ЕАД срещу „Пакор България“ АД искове по чл.79, ал.1, вр. чл.99 от ЗЗД и по чл.92, ал.1, вр. чл.99 от ЗЗД: за сумата от 20 102.99 лв. главница, незаплатена цена на доставена електрическа енергия за периода 01.10.2018 г. - 23.10.2018 г. по договор №Е-Б-055 от 08.01.2018 г. за продажба на електрическа енергия при общи условия, във връзка с който е била издадена данъчна фактура №1148/31.10.2018 г., вземането по която е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 06.12.2018 г. и за сумата от 2293.75 лв., неустойка за забава по чл.5.2.5 от посочения договор за периода 20.12.2018 г. - 31.05.2019 г., ведно със законната лихва върху тези суми от 31.05.2019 г. до окончателното им изплащане, поради осъществено прихващане на вземането за главницата с вземането на „Пакор България“ АД по чл.323 от ТЗ, вр. чл.88, ал.1, изр.2 от ЗЗД в размер на 20 102.99 лв., представляващо обезщетение за вредите от предсрочното прекратяване /без спазване на уговореното едномесечно предизвестие/ на договор №Е-Б-055 от 08.01.2018 г. за продажба на електрическа енергия при общи условия, сключен между ответника и „Енерджи пауър“ ЕООД /цедент по сключения с ищеца договор за цесия от 06.12.2018 г./, съизмерими с разликата в цените по заместващи сделки и цената по договора с цедента на ищеца. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на процесуалните правила и поради нарушение на материалния закон. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че в нарушение на практиката на ВКС, вкл. задължителна, въззивният съд е приел за разглеждане възражение за прихващане, направено чрез оспорване на иска, а не чрез предвидените в ГПК способи за съдебно прихващане, чийто срок е бил преклудиран, както и че е неправилен изводът, че при съдебната компенсация погасителният ефект настъпва с обратна сила, а не от момента на влизане в сила на съдебното решение, с което активното вземане придобива качеството ликвидност. Налице е позоваване на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като се твърди, че въззивното решение е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Пакор България“ АД заявява становище за недопустимост на касационната жалба срещу решението в частта му, с която е разгледана претенция по чл.92 от ЗЗД, поради размера на цената на иска – под 20 000 лв. Навежда доводи, че в останалата част касационната жаба не отговаря на критериите за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва формулиран правен въпрос. Евентуално поддържа, че жалбата се явява неоснователна, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. „Енерджи пауър“ ЕООД /н/ - трето лице помагач, привлечено от ответника, не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт / когато обективно съединените искове са предявени в съотношение на обуславящ и обусловен, от значение при определяне допустимостта на касационното обжалване по чл.280, ал.3, т.1 от ГПК е цената на обуславящия иск, която в случая е над 20 000 лв./. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между третото лице помагач и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за доставка на електрическа енергия при общи условия №Е-Б-055 от 08.01.2018 г., по който за периода от 01.10.2018 г. до 23.10.2018 г. на ответника е била доставена електрическа енергия на стойност 73 056.02 лв. /фактура №1148 от 31.10.2018 г./, както и че задължението на ответника за заплащане на цената е възникнало като срочно /чл.5.2.3 от договора/, а изпълнението е било обезпечено с клауза за мораторна неустойка – чл. 5.2.5 /в размер на 0.07 % върху неиздължената сума за всеки ден забава/. Посочил е, че на 24.10.2018 г. третото лице помагач е направило изявление за прекратяване на договора, без обаче да спази едномесечното предизвестие, предвидено в чл. 2.1 от договора, като ответникът е избрал нови доставчици на електрическа енергия, с които сключил договори, но на по-висока цена, поради което за периода от 24.10.2018 г. до 31.10.2018 г. е заплатил цена по заместващите договори с 20 102.99 лв. с ДДС по-висока от цената по процесния договор. Установил е, че на 06.12.2018 г. между третото лице помагач и ищеца е бил сключен валиден договор за цесия с предмет вземането за цената на доставената на ответника електрическа енергия за периода от 01.10.2018 г. до 23.10.2018 г. по договора за доставка на електрическа енергия при общи условия №Е-Б-055 от 08.01.2018 г., като ответникът бил уведомен от цедента за извършената цесия на 07.12.2018 г. Приел е, че с писмо от 17.12.2018 г., получено същия ден, ответното дружество е уведомило ищеца и третото лице помагач, че не се съгласява с прехвърлянето, като е заявило, че осъществява прихващане на задължението си по цедираното вземане със свое вземане срещу цедента в общ размер на 20 102.99 лв., представляващо обезщетение за претърпени загуби /разлики в цените/ във връзка с предсрочното едностранно и в нарушение на уговореното прекратяване на договора за доставка на електрическа енергия, както и че остатъчната сума по фактура №1148 от 31.10.2018 г. в размер на 52 593.03 лв. ще бъде заплатена по посочена от ищеца сметка /плащането на сумата от 52 593.03 лв. е осъществено на 20.12.2018 г./. По спорния между страните въпрос дали компенсаторно изявление на ответника, съдържащо се в писмото му от 17.12.2018 г., е породило правно действие и от кой момент, въззивният съд е посочил, че съдебното решение установява със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането не само към момента на приключването на устните състезания, но и към момента, в който същото е възникнало, поради което съдебното решение не е предпоставка за възникването на предвидените в чл.103, ал.1 от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането /от тази разпоредба не следва извод за това, че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие или за това, че прихващането има действие от съдебното решение/. Изразил е становище, че във всички случаи прихващането поражда действие от предвидения в чл.104, ал.2 от ЗЗД момент, а действието му се изразява в това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото. В светлината на изложеното е приел, че следва да се осъществи преценка дали ефектът на прихващането може да бъде зачетен и от кой момент – материалноправното изявление на ответника би породило действие от установяване на вземането му със съдебното решение, като взаимното погасяване би се осъществило към момента на изискуемостта на по-късното вземане, а кога е настъпила ликвидността на двете насрещни вземания /при уважено възражение за прихващане/ е без правно значение. Изразил е становище, че настъпването на погасителния ефект на прихващането не може да бъде отречено от съда само и единствено поради това, че ищецът е оспорил извънсъдебно наличието на елемент от фактическия му състав – в частност ликвидността на вземането на ответника, а именно този спор налага носителят на пасивното вземане да го заяви за защита чрез предявяването на иск и съдът дължи разрешаването му с оглед надлежно релевираното от ответника с отговора на исковата молба безусловно възражение за прихващане – обстоятелството, че вземането на ищеца е признато от ответника, изключва възможността възражението му за прихващане да бъде квалифицирано като заявено при условието на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. В контекста на изложеното въззивният съд е приел, че възражението за прихващане на ответника е и основателно, тъй като е доказано, че непосредствено след като е бил уведомен за отказа на продавача да изпълнява договора за продажба на електрическа енергия за срока на едномесечното предизвестие, ответникът е потърсил други продавачи и е купил стоката, която е била предмет на разваления /предсрочно прекратения/ договор, но на по-висока цена. Следователно за ответника е възникнала имуществена вреда, съизмерима с разликата в цените между двете сделки – първоначалният договор и двете сделки на покритие и възлизаща на сумата от 20 102.99 лв. /с ДДС/, поради което и същият се легитимира като кредитор на претендираното вземане в посочения общ размер, чиято изискуемост е настъпила преди да му е бил съобщен договорът за цесия /за продавачите по заместващите сделки възниква възможността да претендират изпълнение след осъществяване на доставката на електрическа енергия съответно първият – за периода от 24.10.2018 г. до 31.10.2018 г. и вторият – за периода от 01.11.2018 г. до 30.11.2018 г./. В тази смисъл е счел, че са осъществени предпоставките по чл.103 и 104 от ЗЗД, като с оглед изложеното и на основание чл.104, ал.2 от ЗЗД е достигнал до извод, че прихващането е породило действие най-късно на 11.12.2018 г., когато двете вземания са се срещупоставили и са били годни за компенсация /дългът на ответното дружество и дългът на цедента са равни по размер/. Предвид изложеното и тъй като задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент, е направил и извод, че няма основание за ангажиране и на отговорността на ответника по чл.92, ал.1 от ЗЗД за заплащане на неустойка за забава за периода от 20.12.2018 г. до 31.05.2019 г., а релевираните претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. На първо място следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. От друга страна в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /твърдяното противоречие с практиката на ВКС не съставлява такъв въпрос, а има отношение единствено към правилността на решението, която обаче извън обсъденото по-горе основание по чл.280, ал.2 от ГПК „очевидна неправилност“, не е предмет на разглеждане в настоящия стадий по селекция на касационните жалби/, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства. Дори и да се приеме, че са поставени въпроси относно момента, в който може да се направи възражение за прихващане и относно момента от който поражда действие възражението за прихващане, то касационно обжалване отново не може да бъде допуснато. Съгласно дадените в т.4 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в т.1 от ТР №2 от 18.03.2022 г. по т.д.№2/2020 г. на ОСГТК на ВКС разяснения /които изключват наличие на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, когато вземането, с което се прихваща, е спорно, възражение за прихващане може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба. Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е единственото възражение, съдът винаги се произнася по него, когато установи съществуването на пасивното вземане. Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е осъществило извън процеса, като чл.298, ал.4 от ГПК не разграничава двете хипотези. Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ. В случая възражението за прихващане е направено с отговора на исковата молба, като въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените в посочените ТР задължителни за съдилищата указания по приложение на закона. С оглед изложеното и предвид изхода на правния спор касаторът дължи на ответника па касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2880 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,