Определение № 4461 от 03.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1982/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. Л. М., срещу определение № 1056 от 06.03.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 69/2025 г. по описа на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима жалбата на А. М. срещу определение № 2549 от 09.10.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2346/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, с която е оставена без уважение подадената от М. жалба с вх. № 79576/12.07.2024 г. срещу определение № 9195/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 634/2024 г. на Софийски градски съд, с което исканията му за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски в производство, както и за предоставяне на правна помощ са оставени без уважение. Жалбоподателят релевира възражения за невалидност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение. Поддържа твърдение, че производствата по молбите му за освобождаване от държавни такси и за предоставяне на правна помощ представляват самостоятелни едностранни охранителни производства. Счита, че доколкото основното исково производство е двустранно, то не следва определенията в него да се приравняват с тези, постановени в производствата по чл. 83, ал. 2 ГПК и чл. 95 и сл. ГПК, към които следователно правилото на чл. 274, ал. 4 ГПК е неприложимо. Прави искане обжалваното определение на предходния тричленен състав на ВКС да бъде отменено в обжалваната му част. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и е постановено от състав на Върховния касационен съд, намира, че то подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че жалбата, подадена от А. М. срещу определението на САС в частта, с която е оставена без уважение подадената от жалбоподателя частна жалба с вх. № 79576/12.07.2024 г. срещу определение № 9195/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 634/2024 г. на СГС, има характер на частна касационна жалба, насочена срещу въззивно определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение на първоинстанционен съд, с което са отказани освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. Посочил е, че доколкото цената на иска, по който е образувано делото /иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ за заплащане на сумата от 3003,35 лв. – незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. и на сумата от 64. 85 лв., представляваща дължима главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г./ е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг от 5000 лв., то на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, обжалваното въззивно определение на апелативния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Настоящия съдебен състав изцяло споделя изложените мотиви и приема така постановеното определение за правилно. От данните по делото се установява, че производството е образувано по искова молба на „Топлофикация – София“ ЕАД, с която е предявен осъдителен иск за сумата от 3003,35 лв., представляваща стойността на потребена, но незаплатена електрическа енергия за периода от м. май 2019 г. до м. април 2021 г., и за сумата от 401,61 лв. – законна лихва за забава. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 пр. 1 ГПК, въззивното решение по тези искове не би подлежало на касационно обжалване, а нормата на чл. 274, ал. 4 ГПК изрично постановява, че не подлежат на касационно обжалване онези преграждащи определения на въззивните съдилища, които са постановени по дела, по които решенията не биха подлежали на касационно обжалване. Настоящата хипотеза попада именно в посочения случай, поради което касационният контрол и на обжалваното определение е изключен. Неоснователни са доводите на жалбоподателя във връзка с характера на производствата по молба за освобождаване от внасяне на държавни такси, както и по молба за предоставяне на правна помощ. Действително производствата с този предмет са относително самостоятелни и имат белезите на охранителното производство. Независимо от посоченото обаче производствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, респ. чл. 95 и сл. ГПК нямат самостоятелно значение извън вече образуваното исково производство и не се развиват в отделно гражданско дело. Поради това, няма основание да се отстъпи от изричната разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК, обвързваща обжалваемостта на определенията, постановени в тези производства, с тази на решението по главното производство. Езиковото тълкуване на нормата също не предполага нейното ограничително приложение в смисъла, посочен от жалбоподателя. Неотносими към настоящото производство са оплакванията във връзка с определение № 2549/09.10.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 2364/2024 г. на САС, доколкото предмет на проверка е единствено определението на ВКС. Същото се отнася и до поддържаните оплаквания във връзка с определение № 9195/13.03.2024 г. по ч. гр. д. № 634/2024 г. на СГС. Допълнително следва да се посочи, че предходните съдебни инстанции вече са дали отговор на доводите на жалбоподателя. С оглед изложените съображения, обжалваното определение е правилно. В заключение, същото следва да бъде потвърдено, а частната жалба се явява неоснователна. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение