Определение № 431 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 847/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура – Пловдив и на К. Х. М., чрез адв. П. срещу решение № 260011 от 23.09.2020 г. по гр. д. № 371/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, втори граждански състав.

От ищцата К. М. е постъпила и частна жалба срещу определение № 260174 от 18.12.2020 г. по горното гр. дело, с което съставът на апелативния съд е отказал да уважи молбата й за изменение, по реда на чл. 248 ГПК на цитираното въззивно решение в частта за разноските с присъждане на такива в пълен размер.

От ответниците по касационни жалби К. Х. М., чрез адв. П. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на другата страна. Претендира разноски. По касационната жалба на ищцата М. не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е изразено становище от насрещната страна.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор на частната жалба от Апелативна прокуратура – Пловдив, с който е ангажирано становище за нейната неоснователност.

Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбите имат за предмет цитираното въззивно решение в частите, с които:

1/ е отменено решение № 152 от 29.05.2020 г. по гр. д. № 747/2019 г. на Окръжен съд - Хасково в частта, с която Прокуратура на РБ (ПРБ) е осъдена да заплати на ищцата К. Х. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над 10 000 лв. до присъдените 27 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 212, ал. 4, предл. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 18, ал. 1 НК, по което е оправдана с влязла в сила присъда, както и досежно възложените от първостепенния съд в тежест на ответника разноски и е отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди от описаното незаконно обвинение, за разликата над 10 000 лв. до 27 000 лв. (по касационната жалба на ищцата М.) и

2/ е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение, с присъждане на сумата от 10 000 лв. (по касационната жалба на Апелативна прокуратура – Пловдив).

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищцата обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, предл. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което тя е оправдана с присъдата по НОХД № 753/2012 г. по описа на РС – Кърджали, влязла в сила с потвърждаването й с решението от 23.05.2014 г. по ВНОХД № 6/2014 г. на Окръжен съд - Кърджали. Отчетена е формалната продължителност на воденото наказателно производство по процесното незаконно обвинение - от 2 години и 10 месеца, за периода от 21.07.2011 г. до 23.05.2014 г., като е изтъкнато, че предвид на установения по делото факт на призоваването на ищцата да се яви пред Специализираната прокуратура още през лятото на 2010 г., наказателната репресия срещу нея е започнала тогава и така продължителността на наказателното преследване е определена на около 3 години и 10 месеца. В обжалваното решение е посочено, че повдигнатото незаконно обвинение е за тежко престъпление, че срещу незаконно обвиненото лице е била взета най – леката мярка за процесуална принуда – „подписка“, чийто интензитет е нисък. Направен е доказателствен извод, че в резултат на процесното незаконно обвинение ищцата понесла негативни емоционални изживявания – лични притеснения, както и сериозни професионални затруднения и неудачи. Съобразена е липсата на доказателства за влошено здравословно състояние в причинно - следствена връзка с процесното обвинение, а също и на такива за разгласяването на факта на воденото наказателно производство, освен в професионалните среди. С оглед на горните обстоятелства и при приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД втората инстанция е определила и присъдила сумата от 10 000 лв. като адекватна и справедлива обезвреда на засегнатите нематериални блага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК за достъп до касация. Повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд по делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС. Съдържанието на въпросите е следното:

1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди и вземе предвид всички обстоятелства, релевантни за определяне по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди?“;

2. „Задължен ли е въззивният съд, когато не възприема определени констатации на първоинстанционния съд да изложи конкретни и ясни мотиви за това?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд, когато възприема и пресъздава свидетелски показания (както в случая по отношение на свидетелите М., Ц. и К. – Д.) и след като отрича установени от тях по безспорен начин факти и обстоятелства, да се мотивира по надлежен начин?“

4. „Във всички ли случаи на влошаване на психическото състояние при промяна на поведението, изпадане в депресия, затваряне в себе си, следва да се назначава медицинска или друга експертиза за установяване на това състояние?“;

5. „Задължена ли е въззивната инстанция при наличие на специфичен наказателен процес, какъвто е процесния, да съобрази изключително сериозната отрицателна тежест върху професионалната репутация на пострадалия от факта на свързване на името му – без основание - с определена „афера“ и дори да отчете факта, че и оправдателната присъда трудно би преодоляла неблагоприятните последици при засягане на доброто му име в професионалните среди след като е наложено вече негативно обществено мнение? – въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд с оглед правомощията му съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

По въпросите страната сочи отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 146/07.10.2020 г. по гр. д. № 4129/2019 г. на IV г. о.

Ответната прокуратура в касационната си жалба се позовава също на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя за разглеждане следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:

1. „ Длъжен ли е съдът да прецени всички конкретни допустими и относими доказателства и то съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост. В мотивите на решението съдът трябва ли да обсъди конкретните доказателства за всички правно релевантни факти и всички възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на спора по същество и са определили неговия предмет, за да се постигне законосъобразно прилагане на принципа на справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД?“;

Тук страната поддържа отклонение на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с практиката на касационния съд, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 5/13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 50/14.03.2018 г. по гр. д. № 2896/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 96/31.05.2013 г. по гр. д. № 792/2012г. на ВКС, IV г. о.

2. „Необсъждането на правно значими фактически обстоятелства, включително изложените от ПРБ в отговора на исковата молба и определили предметът на правния спор, не води ли до неправилност на съдебния акт, поради необоснованост и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС с оглед постановките по т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт.

По това питане жалбоподателят - ответник твърди противоречие с визираната по предходния пункт практика, както и с решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т. о.

3. „Несъответствието между мотиви и диспозитив в съдебния акт определят ли противоречия и празноти, които го характеризират като неправилен и това основание ли е за неговата отмяна. В случай на явна фактическа грешка задължително ли е да се постанови съдебен акт за отстраняването й, а при липсата му счита ли се, че решението е неправилно, поради противоречия и празноти?“.

По този въпрос се поддържа отклонение с решение № 164/24.04.2015 г. по гр. д. № 5934/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 248/11.06.2012 г. по гр. д. № 572/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 173/15.07.2013 г. по гр. д. № 1131/2012 г. на ВКС, III г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите три поставени въпроса от касатора - ищец са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело и формират общо основание за допускане на касационен контрол. Една част от тях са относими към съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при обезщетяване на неимуществените вреди, а друга част имат отношение към дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, на която страната се позовава - решение № 146/07.10.2020 г. по гр. д. № 4129/2019 г. на IV г. о.

Следва да се изтъкне, че създадената по приложението на чл. 52 ЗЗД съдебна практика е последователна и еднопосочна. Тя е основана на разясненията, дадени с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на процесното незаконно обвинение, приложената спрямо ищцата ниска по интензитет мярка за процесуална принуда през времетраенето на производството, търпените от нея негативни емоционални изживявания, сериозно накърнената й професионална репутация и добро име сред бранша, в който работи, разгласяването на факта на незаконното обвинение единствено в професионалните среди, а също е отчетена липсата на доказателства за влошено здравословно състояние в причинно - следствена връзка с обвинението.

По отношение на сочената липса на мотиви в изложения в питането смисъл е необходимо да се посочи, че в обжалваното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищцата. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото, вкл. и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал.

Във връзка с втория поставен въпрос следва да се изтъкне, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – така мотивите към разясненията по т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В разглеждания случай апелативният съд е обсъдил събраната по делото доказателствена съвкупност, вкл. и данните, събрани чрез свидетелските показания, съобразил е доводите и възраженията на страните, и е направил фактически и правни изводи, които е изразил в мотивите към обжалваното решение за да приеме, че естеството, степента и обемът на засегнатите нематериални блага налага като справедлив техен паричен еквивалент именно определеният от него размер. Съответствието на даденото разрешение с цитираната задължителна практика изключва приложение на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Последните два въпроса от изложението към касационната жалба на ищцата не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те не са послужили за формиране на решаващата воля на въззивната инстанция, а са фактически – т.е. отговорът им изисква обсъждане и преценка на доказателства. А въпрос, който е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не удовлетворява общо основание за допускане на касационен контрол. Непоставянето на релевантен правен въпрос от значение за изхода по делото, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – виж мотивите към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Не се откриват и предпоставки в приложно поле на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – за допускане на касационен контрол поради очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Страната чисто формално (цифрово) се позовава на този текст без да развива съображения за неговото наличие. Разглежданото основание е самостоятелен фактически състав, чието обосноваване изисква въвеждане на конкретни, относими към него обстоятелства, различни от доводите за неправилност на въззивния съдебен акт, което не е направено при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За пълнота ще следва да се посочи, че това основание предпоставя аргументиране наличието на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Касаторът не е мотивирал наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в изложения смисъл. Затова достъп до касация по него не може да се проведе.

Поставеният от прокуратурата първи въпрос е релевантен, защото е обусловил процесуалната дейност на въззивния съд по разглеждане на спора и формира общо основание. По него обаче, не се открива допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото отсъства соченото противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава. Във връзка с това питане настоящият състав вече има възможност да изложи съображения (по поставен идентичен въпрос от ищцата) за съобразяване на въззивното решение с тази практика, поради което не намира за необходимо да излага отново подобна аргументация. Ето защо и по този въпрос искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Останалите повдигнати от тази страна въпроси по своето естество осъществяват общи основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване, очертани при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За обосноваване на достъпа до касация е необходимо касаторът да проведе нарочно и мотивирано разграничение на тези основания, като в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК изведе и постави значимият за изхода по делото правен въпрос, който е разрешен в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, а също и когато разглеждането му от касационния съд е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това в случая не е сторено, вместо което са развити доводи срещу правилността на въззивното решение, а тя е предмет на проверка в производството по разглеждане на касационната жалба, развиващо се след допуснат касационен контрол. Както вече се посочи по-горе, непоставянето на релевантен правен въпрос от значение за изхода по делото, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – виж мотивите към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Липсват данни обжалваното въззивно решение да е вероятно недопустим съдебен акт – арг. от чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като предпоставка за достъп до касация (такъв довод се прави от Апелативна прокуратура - Пловдив). Решението е процесуално допустимо, тъй като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск, както и при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба. Твърдяното несъответствие между формираната воля на въззивния съд и изразяването й в диспозитива на обжалваното решение – досежно номера на наказателното дело на Окръжен съд – Кърджали, с решението по което е потвърдена оправдателната първоинстанционна присъда на ищцата, би съставлявало допусната очевидна фактическа грешка, чието отстраняване е по пътя поправката й – в производство по реда на чл. 247 ГПК, но не влече недопустимост на произнасянето.

Искането за допускане на касационно обжалване не може да се проведе успешно и на соченото от страната основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната част. При очертаната от съда по-горе дефинитивност на разглежданото основание – като самостоятелен фактически състав, липсва обосноваване на предпоставки в негово приложно поле. Тук касаторът се е задоволил да свърже наличието на това основание с поддържаното противоречие - при решаване на материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението на неимуществените вреди - със задължителната съдебна практика и практиката, изразена с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. Подобна обосновка на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК има за последица неоснователност на искането за достъп до касация по него.

В обобщение, отсъстват обосновани предпоставки на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части.

По частната жалба на ищцата К. Х. М. срещу определение № 260174 от 18.12.2020 г. по гр. д. № 371/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, предмет на ч. гр. д. № 846/2021 г. на ВКС, III г. о. в производство по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав съобрази, че пред него е висящо и горното частно гражданско дело, по което ищцата – настоящ касатор атакува постановеното по същото гражданско въззивно производство (№ 371/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив) определение № 260174 от 18.12.2020 г. С последното е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 260011/23.09.2020 г. по посоченото гр. дело в частта за разноските с присъждане на сторените такива в пълен размер. Тъй като с подаването на касационните жалби от страните пред ВКС производството по делото е висящо и в частта му относно разноските, присъждането на които поначало е обусловено от произнасянето по реда на чл. 288 ГПК, то са налице предпоставките по чл. 213 ГПК за съединяване на двете дела за общо разглеждане в едно производство и за постановяване на общ съдебен акт по тях.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на определението.

Частната жалба е допустима, но разгледана по същество неоснователна.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че по силата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на страните се присъждат всички направени разноски съразмерно с уважената или отхвърлената част от иска. Тези правила намират приложение и във въззивното производство. Посочено е, че претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди е била предявена за сумата от 30 000 лв., от които са присъдени 10 000 лв. След като искът не е уважен в пълен размер отсъства законово основание за присъждане в полза на ищцата на разноски в пълен размер - както за първоинстанционното, така и за въззивното производство.

Отговорността на страните за разноски в гражданския процес е обусловена от изхода на делото. В случая искът за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен частично, поради което съобразно с този резултат в полза на ищцата се дължат разноски по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. За да се присъдят разноски в пълен размер е необходимо постановеният по делото правен резултат да е изцяло благоприятен за молителя – т.е. искът му да е уважен в пълния предявен размер, респ. да е отхвърлен предявеният срещу него иск. Настоящият случай не е такъв, поради което отговорността за разноски на насрещната страна следва да се ангажира в намален, редуциран размер. Като е съобразил размера на присъдените в полза на ищцата разноски с уважената част от иска за обезщетение на неимуществени вреди, поради което е отказал да присъди същите в пълен размер с определението по чл.248 ГПК, въззивният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който ще следва да бъде потвърден.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение