Определение № 213 от 21.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1467/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. П. К. от [населено място] срещу решение № 592 от 06.03.2020 г. по гр. д. № 3891/2019 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 3288 от 08.05.2019 г. по гр. д. № 10401/2016 г. на Софийски градски съд, I-16 състав в частта, с която предявеният срещу Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 20.04.2015 г. е отхвърлен за разликата от 25 000 лв. до 50 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Според касаторката, размерът на присъденото й обезщетение е несправедлив, тъй като при определянето му не е взето предвид отражението на инцидента върху психиката й, конкретните икономически условия в страната и постоянно нарастващите лимити на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Изрично оплакване е заявено и срещу извода на въззивната инстанция за недоказаност на белега от операцията на бедрото. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск на увредения при причинено телесно увреждане; 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; 3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната, както и конкретно на пострадалия; 4. Следва ли въззивният съд да присъди по-нисък размер на застрахователно обезщетение за причинени конкретни телесни увреждания, отколкото би присъдил на лице в напреднала възраст, поради причината, че възстановителният период при по-млад човек е по-кратък от този, необходим за възстановяването на по-възрастен такъв за едно и също сходно увреждане; 5. Следва ли въззивният съд изрично да посочи, че приема/споделя мотивите на първоинстанционния съд в решението, с което потвърждава първоинстанционното решение; 6. Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви при постановяване на решението си, в случай че потвърждава първоинстанционното решение“. Освен това, касаторката моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (подкрепено с посочване на конкретна практика на ВКС) с твърдението, че постановеното решение не е съобразено с икономическата обстановка в страната и с действащите към момента на произшествието лимити на отговорността на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Ответникът – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 07.08.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд, съобразявайки обстоятелството, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение присъденото на ищцата обезщетение за имуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие от 20.04.2015 г., е приел за безспорно осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и за причинените й неимуществени вреди от травматични увреждания в резултат от същото произшествие. По единствения спорен във въззивното производство въпрос за размера на дължимото обезщетение решаващият състав е преценил, че присъдената на ищцата сума 25 000 лв. представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като е счел за неоснователни заявените от нея оплаквания във въззивната й жалба. При определяне на обезщетението въззивният съд е съобразил вида и тежестта на увреждането, получено от ищцата при произшествието – счупване на бедрена кост и претърпени във връзка с него две операции за поставяне на метален имплант и за отстраняването му след 2.5 г.; продължителността на лечебния и възстановителния период (6 месеца след първата операция и 45 дни след втората операция); отражението на травмата върху ежедневието на пострадалата; възрастта на същата (22 години към датата на произшествието). Като недоказано решаващият състав е преценил твърдението на ищцата за влошаване на зрението й вследствие на удара при пътно-транспортното произшествие. Поради обстоятелството, че липсват конкретни данни относно местонахождението на операционния белег на крака (доколко същият е видим), относно естеството на цикатрикса, наличието или не на промени в цвета и релефа на кожата, въззивният съд е приел, че тази вреда е недоказана и не подлежи на обезщетяване. Върховен касационен съд, в настоящия му състав, намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че са относими към правилността на обжалвания акт. В действителност, поставените от касаторката въпроси се свеждат до това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е и настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Що се отнася до конкретната икономическа обстановка в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2015 г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане не означава, че същите са игнорирани. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК