Определение № 2968 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2386/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. М. М., чрез пълномощника адвокат Й. Т., срещу въззивно решение № 201/26.02.2025 г. по в.гр.д. № 1044/2024 г. на Апелативен съд – София. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Иска се въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло предявения пред първоинстанционния съд иск. С касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „ХАРДИ – АМС“ ООД, гр. Монтана, не представя становище в срок. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение № 61/27.02.2024 г. по гр. дело № 224/2023 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. М. М., против „ХАРДИ - АМС“ ООД, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79 ЗС, за признаване за установено по отношение на „ХАРДИ-АМС“ ООД, че М. М. М. е собственик на Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. М., одобрени със Заповед № РД-18-678/13.03.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], с площ от 13 040 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, номер по предходен план: *, при посочени съседи по кадастралната карта, ВЕДНО с разположените в имота сгради, както следва: Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 113 кв.м., брой етажи - 1, предназначение: сграда за енергопроизводство, номер по предходен план - няма; Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 15 кв.м., брой етажи - 1, предназначение: сграда за енергопроизводство, номер по предходен план - няма; Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 749 кв.м., брой етажи - 1, предназначение: промишлена сграда, номер по предходен план - няма; Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 102 кв.м., брой етажи - 2, предназначение: промишлена сграда, номер по предходен план - няма; Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 11 кв.м., брой етажи - 1, предназначение: сграда за битови нужди, номер по предходен план - няма; Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 825 кв.м., брой етажи - 1, предназначение: промишлена сграда, номер по предходен план – няма, и Сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 397 кв.м., брой етажи - 1, предназначение: промишлена сграда, номер по предходен план – няма. Ищецът е осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника разноски в съдебното производство. Ищецът твърди с исковата молба, че е придобил по давност описаните в решението поземлен имот и сгради в него, по давност, като установил владението си от 01.03.2003 г., предадено му от собственичката на фирма „Роби“ ЕООД- тогава собственик на имота, владял ги спокойно и необезпокоявано и с изтичането на 10 години от тогава ги е придобил по давност. Ответникът оспорва иска с възраженията, че е придобил собствеността въз основа влязло в сила на 20.05.2023 г. постановление за възлагане, вписано в СВ-Монтана, в резултат на проведена публична продан по изп.д. 1-80/2015 г. на СИС при РС-Монтана, а ищецът не е упражнявал владение лично за себе си. Въззивният съд е описал подробно установеното от събраните по делото множество писмени доказателства относно прехвърляне правото на собственост върху процесните земя и 7 сгради в нея, в периода от 2005 г. до постановлението за възлагане от 20.05.2023 г. - последното легитимиращо ответника като техен собственик, от които е приел, че от 06.04.2005 г., съответно – 18.12.2006 г., процесните имоти последователно са част от активите на няколко търговски дружества – „Роби“ ЕООД, „Агротранс М“ ЕООД, „Пъстрина 11“ ЕООД и „Роси 11“ ЕООД. Последното дружество е било длъжник с посоченото изп. дело, по което е проведена публична продан, при която имотите са възложени на ответника, който е бил последно и взискател по силата на цесия на вземането на първоначалния кредитор „Райфайзен Банк /България/“ АД. Във връзка с направеното от ищеца /сега касатор/ твърдение за придобиване на земята и сградите по давност, са разпитани свидетелите М., Г. и В., чиито показания са обсъдени от въззивния съд подробно, и въз основа на тях е прието, че не е доказано в процеса твърдението на ищеца, че е установил фактическа власт върху процесните имоти като владение, при което презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. За този решаващ извод въззивният съд се е позовал на самите твърдение на ищеца в исковата молба и в хода производството, че владее процесния имот от 01.03.2003 г., когато собственичката и управител на „Роби“ ЕООД - по това време собственик на имота, му казала, че може да се нанесе там да живее и да обработва земята, и на събраните по делото доказателства, които ги опровергават. Посочено е, че е установено, че фирма „Роби“ ЕООД закупува процесните сгради едва на 06.04.2005 г., а земята е придобита от „Арготранс М“ ЕООД на 18.12.2006 г. Не се твърди, съответно – не се установява, двете дружества да са ползвали имотите преди момента, в които са придобили собствеността върху тях. В тази връзка - кой, в какво качество и на какво основание към твърдяната в исковата молба дата 01.03.2003 г. евентуално е допуснал ищеца до процесните имоти (земя и сгради) по делото не се установява, а от тук недоказани остават моментът и самото установяване на несъмнително, спокойно и явно владение. Извод в обратен смисъл е прието да не може да бъде изведен единствено на база събраните в производството гласни доказателства и по-конкретно – показанията, дадени от свидетелите Й. М. и С. Г.. Показанията на тези свидетели съдът е подложил на преценка с оглед тяхната заинтересованост и ведно с другите събрани доказателства, както следва да се процедира съгласно практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения. Така при оценката на обективността на възприятията и на безпристрастността на показанията на свидетелите, въззивният съд приема, че следва са бъдат отчетени отношенията на зависимост на двата свидетели с въззивника. Съобразено е, че св. М. изтъква, че за осъществяване на своята търговска дейност ползва склад, находящ се в процесните имоти, осигурен му от въззивника, св. Г. от своя страна заявява, че се занимава със строителство, като с въззивника и в момента работят заедно, както и че последният му е намирал обекти в [населено място]. Така посочените лични отношения (обвързаности), като сочещи определени зависимости на свидетелите от въззивника, съдът е приел, че създават съмнения в безпристрастността на показанията им. Същевременно е отчетено, че в показанията си двамата свидетели не сочат данни, установяващи както основанието, така и самото предаване на владение върху процесните имоти, защото в случая се акцентира главно върху самите факти като такива, т.е. заживяване на ищеца в имота и извършване на действия върху имота по отглеждане на животни, обработване, ремонтни дейности. Изрично е посочено, че липсват и лични възприятия на свидетелите за самите помещения, в които ищецът твърди, че е устроил свои жилищни нужди и кой е отглеждал животни, липсват не само изявления, но и други доказателства, сочещи, че действията по отглеждане на животни и обработване на земята са били предприети от ищеца в качеството му на физическо лице и са предназначени за личните му нужди. Установяване на последното е от съществено значение, предвид обстоятелството, че съответните действия съвпадат с предмета на дейност на търговско дружество „Р. 11“ ЕООД, обявен в ТРРЮЛНЦ към АВп и в капитала на което са апортирани процесните имоти, чиито последен управител е именно ищецът – въззивник. Въззивният съд е отбелязал, че нелогичности и противоречия се установяват в показанията на втория свидетел С. Г.. В противоречие със събраните писмени доказателства същият твърди, че имотът е от около 50 дка, освен това показанията не сочат точните периоди, в които се твърди, че са осъществявани съответните действия (по отглеждане на кокошки и други животни) и по ремонт на сградите, както и че същите са предприети от ищеца като физическо лице, а не като управител на „Роби 11“ ЕООД. От друга страна съдът е кредитирал показанията на свидетеля на ответната страна – св. В.. Счел е същите за незаинтересовани, последователни, логични и кореспондиращи със събраните и анализирани по-горе писмени доказателства (считано от 2008 г., когато свидетелят е помагал на предишния собственик на дружеството „Роси 11“ ЕООД -Г. М.). Въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че ищецът е живял в имота, тъй като е бил допуснат от собственика, извод, че същият е установил владение върху същия за себе си не може да бъде направен. В този контекст, въззивният съд е посочил, че фактически действия спрямо вещ могат да се осъществяват и без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, но с тяхно съгласие, като почиват на близки приятелски или други лични отношения между тях, и се определят като търпими действия (решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о.). Изяснени са приликата и разликата между търпими действия и държане, и кога всяко едно от тях може да доведе до придобиване на вещта по давност, според цитираната практика на ВКС по приложението на чл.69 ЗС, а именно само тогава, когато лицето, което осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота. Предвид гореизложеното и съгласно събраните доказателства, въззивният съд е приел, че от 06.04.2005 г., съответно – 18.12.2006 г., процесните имоти последователно са част от активите на няколко търговски дружества – „Роби“ ЕООД, „Агротранс М“ ЕООД, „Пъстрина 11“ ЕООД и „Роси 11“ ЕООД. Посочено е също така, че общоизвестните данни, обявени по партиди на търговците в ТРРЮЛНЦ към АВ сочат, че същите са свързани с лицето Г. Р. С. (като притежаващ дялово участие и извършващ представителни функции във всяко едно от тях). Видно от свидетелските показания достъпът на това лице до процесните имоти не е бил ограничен, като по делото липсват доказателства пред него да е разкривано намерението на ищеца да държи същите като свои. В допълнение се сочи, че установяване на владение, съответно – упражняване на фактическа власт от М. М. като физическо лице, остава недоказано предвид обстоятелството, че с негово изявление, но в качеството му на последен управител на „Роси 11“ ЕООД, обективирано в т.1 от Жалба с правно основание чл. 435, ал.3 ГПК до ОС-гр. М. вх. № ДСИ 3113/20.06.2023г. против действия, реализирани в хода на принудително изпълнение № 1- 80/2015 г. на СИС при РС – гр. Монтана, е потвърдено възприятието му по отношение факта на собствеността, а именно – че процесните имотите са част от активите на търговско дружество „Роси 11“ ЕООД. Така посоченото кореспондира с данните, съдържащи се в приложените по делото - нотариален акт за покупко-продажба от 06.04.2005 г., Договор за продажба на имот-частна държавна собственост, сключен на 18.12.2006 г., Справка № 549173/05.05.2022 г. за вписвания, отбелязвания и заличавания в Служба по вписванията - гр. Монтана и които данни, допълнително отнесени към събраните в производството пред двете инстанции официални документи (в частност Протокол за опис и Протокол за въвод във владение), от които е формиран извод, че както към 30.10.2015 г., така и към 28.02.2024 г. процесните имоти са се намирали във владение на търговско дружество „Роси 11“ ЕООД - длъжник по изп.д. № 1- 80/2015 г., но не и на ищеца – физическото лице М. М.. По всички тези мотиви въззивният съд е приел, че подадената въззивна жалба е неоснователна, а постановеното първоинстанционно решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по решени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд въпроси, които са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставени са следните въпроси: 1. Действала ли е забрана за придобиването на имота по давност? – по който се сочи противоречие по въпроса с решение № 942 от 24.02.2009 г. по гр. дело № 2967/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 12 от 13.07.2011 г. по гр. дело № 3594/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 440 от 09.05.2011 г. по гр. дело № 851/2010 г. на ВКС, І г.о.; и 2. Кога съдът може да не кредитира свидетелските показания? Може ли съдът да основе фактическите констатации относно осъществено владение на свидетелски показания, които не почиват на преки впечатления? - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр. дело № 191/2017 г. на ІV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І г.о., решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на, ІІ г.о., решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр. дело № 776/2009 г. на, ІV г.о. и решение № 76 от 12.10.2020 г. по гр. дело № 1475/2016 г. на І г.о. Във връзка с гореизложеното се твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно тъй като пряко противоречи на чл. 79 ЗС, а посочените въпроси са и същевременно от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Предвид мотивите на въззивния съд, извършената преценка по чл.288 ГПК не обуславя извод за наличие на основание за допускане касационното обжалване. Съображенията за това са следните: С ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Според тълкуването, дадено в т.1 от същото тълкувателно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С изключение на сонованията по чл.280, ал.2 ГПК, при хипотезите на чл. 280, ал.1 ГПК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Кумулативно с правен въпрос, касаторът следва да обоснове и някоя от допълнителните предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 или т. 3 ГПК. Първият въпрос не е обуславящ и няма следователно характер на правен въпрос, защото въззивният съд не е излагал мотиви, относими към забрана за придобиване на имота по давност, а такива за оценка на фактическата власт на ищеца върху имота не като владение, което е различно от забрана за придобиване по давност по смисъла на закона, доколкото такава забрана следва да се установи с изрична правна норма – каквито напр. са по чл. 200 ЗУТ, чл. 7, ал.1 ЗДържС. При липса на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване по този въпрос не следва да бъде разглеждана и специфичната такава. По втория въпрос не се установява противоречие с практиката на ВКС, напротив, в съответствие с нея въззивният съд е преценявал събраните свидетелски показания в съвкупност с другите доказателства по делото, както и данните за тяхната занитересованост и информативност, за което е изложил и надлежно своите мотиви защо не кредитира част от тях. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, не могат да обосноват достъп до касация. Ето защо по двата поставени въпроса липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По въпросите само бланкетно се твърди и специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, без нужната обосновка- не се сочи с какво произнасянето по въпросите би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Твърдението на процесуалния представител на касатора, че въпросите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. А и предвид изложените твърдения за противоречие на повдигнатите въпроси с практиката на ВКС, е невъзможно едновременно наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Извод за такъв порок не следва от текста на самото въззивно решение, в което мотивите на съда са подробни и ясни, липсват данни за прилагане на закона в неговия обратен смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установява съмнение за други пороци по чл. 280, ал.2 ГПК – нищожност или недопустимост. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че касационното обжалване не може да се допусне. При този изход на делото, касаторът няма право на разноски в настоящата фаза, а противната страна няма искане за такива. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК