Определение № 60610 от 26.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 261/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Ю. Ц. от [населено място] чрез процесуален представител адв. С. К. Н. срещу решение № 12379 от 24.11.2020г. по в. гр. дело № 55/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 146 от 25.10.2019г. по т. дело № 38/2019г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 4 състав е отхвърлен искът по чл. 432, ал. 1 КЗ от М. Ю. Ц. срещу „ЗД „Бул Инс““ АД за разликата над 34 000 лв. до пълния предявен размер 40 000 лв. и М. Ю. Ц. е осъден да заплати на „ЗД „Бул Инс““ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 194 лв. - разноски за въззивното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в инкорпорирано в касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос по прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 17/1963г., т. 7, и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед уеднаквяване на противоречивата съдебна практика. Ответникът „ЗД „Бул Инс““ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Ал. И. оспорва касационната жалба, поддържа становище за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване поради това, че въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968г. и практиката на ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По отношение на наличието на основание за ангажиране на функционалната отговорност на „ЗД „Бул Инс““ АД по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо на решението на Софийски окръжен съд в частта, с която ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие на увреждания от пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 30.04.2018г., заедно със законната лихва от 22.08.2018г. до окончателното плащане. Приел е, че необходимите предпоставки са осъществени, а именно: виновно и противоправно поведение на застрахования водач – В. Г. Ц. при управление на лек автомобил „Рено клио“ с рег. [рег.номер на МПС] на 30.04.2018г. в [населено място], в района на кръстовището между [улица]и [улица]е нарушил правилата за движение по чл. 25, ал. 1 и чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП като при извършване на маневра завиване надясно за навлизане в улл. „И. В.“ не се е убедил, че няма да създаде опасност за движещия се преди него велосипедист и при извършване на маневрата не се е съобразил с неговото положение, посока и скорост на движение и вследствие на настъпилото ПТП е причинил по непредпазливост на ищеца средни телесни повреди; претърпени от ищеца неимуществени вреди - счупване - епифизиолиза втора степен на дясната лъчева кост, охлузване и кръвонасядане на дясна мишница, охлузване на ляво коляно, както и травматично избиване на първи горен зъб в ляво /21 зъб/, травматично вертикално счупване на зъбната коронка на първи долен зъб в дясно с последващо изваждане, травматична луксация /изместване/ на първи и втори горни зъби в дясно навътре към устната кухина, мекотъканни травматични увреждания в областта на устата /оток, охлузвания, кръвонасядания и разкъсно-контузна рана/; причинна връзка между поведението на застрахования и вредите на пострадалото лице; сключена при ответното застрахователно дружество задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по отношение на лекия автомобил. За да определи обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП в размер 40 000 лв., съдебният състав е съобразил установените от заключенията на съдебно-медицинските експертизи, изготвени от ортопед-травматолог д-р Р. Д. и от съдебен дентален лекар д-р Д. М., представените по делото писмени доказателства и показанията на свидетеля К. Л. травми, интензитета на болките и страданията в първите дни след инцидента в ръката и лицево-челюстната област, имобилизирането на ръката за период от 21 дни, ползването на чужда помощ не само в рамките на имобилизацията, но и в началото на раздвижването – за период от около 1 – 1.5 месеца, общия възстановителен период от 1.5 - 2 месеца за ръката, затрудненото хранене в периода с прием само на течно-кашава храна, нарушената естетиката в зоната на фронталните зъби на горната челюст вследствие на избития зъб и луксираните два зъба, затрудненото осъществяване на устната хигиена, както и възрастта на ищеца - 16 години към деня на ПТП. Отчел е конкретните икономически условия, отразени в лимитите на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент – 30.04.2018 г., когато е настъпило произшествието и съдебната практика по сходни случаи. Релевираното от ответника в срока за отговор на исковата молба възражение за принос на пострадалия за настъпване на вредите поради това, че не се е движел възможно най-вдясно на пътната лента, е прието за основателно. За да направи този извод, въззивният съд въз основа на приетото във въззивното производство заключение на съдебната автотехническа експертиза /САТЕ/ и показанията на свидетеля В. Ц. е изяснил механизма на процесното ПТП и е установил, че ищецът е нарушил разпоредбата на чл. 80 ЗДвП, предвиждаща задължение на водача на велосипед да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Позовал се е на установеното от заключението на САТЕ обстоятелство, че ако велосипедистът – ищец се е движил най-вдясно на пътната лента и при запазване на траекторията на движение на лекия автомобил, не би настъпил удар. При определяне на размера на приноса на ищеца по отношение на вредоносния резултат въззивната инстанция е отчела засилената законодателна грижа към водачите на двуколесни превозни средства и възрастта на ищеца, поради което е определила принос в размер 15 % и е намалила обезщетението от 40 000 лв. със сумата 6 000 лв. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантни материалноправни или процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на спора и по отношение на които е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният въпрос за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора, включен е в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. В ППВС № 17/18.11.1963г. /т. 7/ и постановените по реда на чл. 290 ГПК от ВКС множество решения /решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 59/10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 154/10.10.2017г. по т. д. № 2317/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 64/16.05.2019г. по т. д. № 1781/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ е прието, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД трябва да е направен въз основа на доказан при условията на пълно и главно доказване в процеса принос. Пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. В настоящия случай като е приел за основателно и доказано релевираното от ответника възражение за съпричиняване по съображения, че пострадалият е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 80 ЗДвП и ако се е движил най-вдясно на платното за движение и при запазване на траекторията на движение на лекия автомобил ударът не би настъпил, въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с посочената константна практика на ВКС. Изводът е направен въз основа на установената фактическа обстановка след обсъждане на събраните относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка съобразно практиката на ВКС. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селекционен критерий, предвид наличието на формирана практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат поради това, че не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение