Определение № 1101 от 29.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2153/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Г. Д., гражданин на Испания, чрез назначения му особен представител – адв. С. Д., срещу решение № 1036/27.07.2023г., постановено по в.т.д. № 1596/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261107 от 29.03.2022г. по гр.д. №16038/2019г. на СГС, I ГО, 19 състав в обжалваните осъдителни части и касаторът е осъден да заплати на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 430 от ТЗ на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД сумата от 23 062, 10 евро - главница по сключен договор за потребителски кредит № 690/0032 от 10.09.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.12.2019 г. до окончателното й изплащане; сумата от 1 374, 51 евро - лихва върху редовна главница за периода 30.04.2019 г. - 22.11.2019 г.; на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД да заплати сумата от 172, 32 евро - лихва за просрочена главница за периода 30.04.2019 г. - 05.12.2019 г., и на основание чл. 92 от ЗЗД, сумата от 42, 12 евро - неустойка за просрочена редовна лихва за периода 30.04.2019 г. - 22.11.2019 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че не може да се приеме, че е обявена надлежно предсрочната изискуемост на кредита, тъй като кредитополучателят е испански гражданин, и независимо от посочения в договора за кредит адрес в България, следвало исковата молба да му бъде изпратена за връчване в Испания, като намерят приложение Регламент /ЕО/ №1393/2007г. относно връчването в държавите –членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела и Регламент /ЕО/ №1206/2001 относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански и търговски дела. Според изложеното в касационната жалба назначаването на особен представител формално предпоставяло процесуално представителство, но следвало да се положи максимална грижа в процеса и длъжникът да бъде уведомен лично за настъпването на предсрочната изискуемост, за да може да оспори евентуални уговорки пред кредитора. С оглед горното се сочи, че кредитът не е станал изискуем, тъй като при известен на кредитора адрес на ответника в друга държава – членка на ЕС, исковата молба не му е връчена лично. Поддържа се и че било под съмнение получаването на сумата от кредита от кредитополучателя, тъй като противно на приетото от съда, средствата били отишли по сметка на пълномощника. По изложените доводи се претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и евентуално отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност и по следните въпроси, за които поддържа едновременно предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК:

1. „Следва ли чл. 20, параграф 2, буква „а“ от Договора за функциониране на Европейския съюз във връзка с чл.47 от Хартата на основните права, принципите за забрана за дискриминация и за равностойност на процесуалните мерки в националния съдебен процес, както и чл. 1, параграф 1, буква „а“ от Регламент / ЕО/ №1206/2001г. относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански и търговски дела да се тълкува в смисъл, че когато националното право на сезирания съд предвижда същият да извършва служебна справка за адрес на ответника в собствената си държава и се установи, че този ответник се намира в друга Държава от Европейския съюз, сезираният национален съд е задължен да извърши справка за адреса на ответника и при компетентните органи в Държавата, в която той пребивава?“

2. „Когато длъжникът е гражданин на Европейския съюз задължително ли е книжата по делото / исковата молба и приложенията/ да му бъдат връчени по постоянен адрес в Държава – членка на ЕС или е достатъчно да се връчат на известен адрес в България, за да настъпи предсрочна изискуемост на кредита?“

3. „Настъпва ли предсрочна изискуемост на задълженията по договор за кредит и от кой момент настъпва, ако препис от исковата молба с изявление на банката за обявена предсрочна изискуемост на същите е връчена на особен представител на ответника, вместо лично на него на известния на банката-кредитор постоянен адрес на ответника в Държава –членка на ЕС?“

Ответникът по касационната жалба –„УниКредит Булбанк“ АД е подал отговор на касационната жалба от 18.10.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. К. И., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че е установено по делото, че на 10.09.2014г. между „УниКредит Булбанк“ АД, от една страна и Т. Г. Д., от друга страна като кредитополучател, е сключен договор за банков потребителски кредит на физическо лице №690/0032, по който кредитополучателят е действал лично, а не чрез пълномощник. САС е приел, че от ангажираните доказателства - извлечение от разплащателна сметка, извлечение от счетоводните книги, и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е безспорно установено, че кредитът в пълния му размер е усвоен от кредитополучателя на 11.09.2014г. по разплащателна сметка с IBAN: [банкова сметка] с титуляр Т. Г. Д.. С оглед това е счел за неоснователно и необосновано възражението, че по делото не било доказано, че ищецът е предоставил на ответника кредит в уговорения размер, както и че кредитът бил отпуснат чрез упълномощено лице и не било ясно дали е отпуснат на ответника или на упълномощеното лице. САС е приел, че действия чрез пълномощник са извършени по-късно, а именно при сключването на анекс №2/17.08.2016г. и анекс № 3/20.03.2019г., като самото пълномощно е от 11.08.2016г. Съгласно последният сключен анекс № 3/20.03.2019г. и погасителният план към него, крайният срок за издължаване на кредита е 30.04.2023г.

Въззивният съд е приел, че не се спори, че кредитополучателят е допуснал просрочие на седем вноски за главници и лихви, дължими в периода от 30.04.2019г. до 30.10.2019г. включително, а по въпроса дали е обявена надлежно предсрочна изискуемост на кредита е посочил, че е налице хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, поради което с връчването на препис от исковата молба на длъжника, това волеизявление е достигнало до него, и това е моментът на настъпване на предсрочната изискуемост. САС е приел, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, тъй като е направено на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и се е позовал на цитираната практика на ВКС, че няма пречка изявлението за предсрочна изискуемост да бъде връчено на особен представител. САС е приел, че е неоснователно възражението, че банката е следвало да обяви предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на исковата молба, тъй като банката може да упражни това свое право с исковата молба и препис от същата е редовно връчен на ответника-длъжник, а останалите, релевирани в жалбата възражения, е възприел като ирелевантни към предмета на спора.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен въпрос от касатора относно това дали съдът, ако установял, че ответникът се намира в друга Държава от Европейския съюз, е задължен да направи справка за адреса му при компетентните органи на държавата, в която пребивава, не може да обуслови допускането до касационно обжалване на решението, тъй като не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е разглеждал и разрешавал този въпрос, и той не е обусловящ за решаващите му мотиви. Същият е свързан с поддържаната недоказана теза на касатора, че кредитополучателят имал установен и известен адрес в друга държава- членка на ЕС, която не се подкрепя от данните по делото, тъй като единственият известен адрес, и в договора за кредит, и в другите книжа, е този в Р България, на който е регистриран ответника като притежател на удостоверение за пребиваване в страната, като в справката от МВР, отдел Миграция от 14.02.2020г. също не се установява друг деклариран от лицето адрес, или такъв настоящ в Испания. Предвид горното въпросът не съставлява общо основание за допускане до касация.

Вторият поставен въпрос относно това дали следва книжата на ответника да се връчат на постоянен адрес в държава –членка на ЕС или за да настъпи предсрочна изискуемост е достатъчно да се връчат на известен адрес в България, също не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е обсъждал и не е приел, че при данни за постоянен адрес на кредитополучателя в Държава –членка, е достатъчно книжата да се връчат на известен адрес в България, тъй като адрес на лицето в друга държава –членка на ЕС не е известен по делото. Единственият известен адрес на ответника - кредитополучател е този, който е обявил при легитимацията си пред съответните органи във връзка с издаденото му удостоверение за пребиваване и на този адрес при условията на чл. 47 от ГПК е осъществено връчването. Противно на поддържаното от касатора по делото липсват ангажирани доказателства, че ответникът има обичайно местопребиваване на територията на различна от Р България държава членка на ЕС. Следователно и този въпрос не се явява обуславящ и не отговаря на общия критерий за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Третият поставен от касатора въпрос дали настъпва предсрочна изискуемост ако изявлението на банката е връчено на особен представител на ответника, е обусловил изводите на въззивния съд и съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, но същият не отговаря на допълнителните селективни критерии. Трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост / като в този смисъл са решение №139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о.; решение №114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о. и др./. С решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на ВКС, І т.о. е прието, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването й на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. В същия смисъл е и решение № 86/27.10.2020г. по т.д.№ 2118/2019г, ВКС, І-во т.о., в което се приема, че материалноправният ефект от обявяване на предсрочната изискуемост настъпва и когато изявлението за нея достигне до назначения на кредитополучателя - ответник при условията на чл. 47, ал.6 ГПК представител. Въззиввият съд е действал в съответствие с горепосочената практика като е приел, че изявлението е връчено надлежно на особения представител и е настъпила предсрочна изискуемост. Следователно не е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а наличието на горепосочената практика, в съответствие с която е разрешен въпросът от въззивния съд, изключва бланкетно соченото и необосновано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски, а ответникът не е заявил искане за присъждане на разноски за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.