Определение № 985 от 20.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В. като процесуален представител на С. Г. Н. от [населено място], [община], срещу въззивното решение на Пазарджишкия Пловдивския апелативен съд /П./ от 22.VІІ.2011г. по в.гр.д. № 581/2011г. Ответникът по касационната жалба В. М. Б. от [населено място] е подал отговор извън едномесечния срок по чл.287 ал.1 от ГПК. Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение П. е потвърдил решението на Хасковския окръжен съд от 23.ІІ.2011г. по гр.д. № 211/2010г., с което е отхвърлен предявеният от С. Г.Н. срещу В. М.Б. иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за присъждане на 36000лв., представляващи размерът на сумата, с която ответникът се обогатил неоснователно в резултат на прикрит договор за замяна от 18.ІІ.2010г. За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че на 18.ІІ.2010г. между ищеца като продавач и ответника като купувач е сключен договор за покупко-продажба на МПС – л.а. марка „Т.” с посочен регистрационен номер, за сумата 1000лв., с нотариална заверка на подписите под рег. № ***; че на същата дата между М. Гр.П. и Й. Щ.П., двамата като продавачи, и С. Г.Н. като купувач е сключен договор за покупко-продажба на л.а. марка „Ф.” с посочен регистрационен номер за сумата 500лв., с нотариална заверка на подписите под рег. № ***; че на 19.ІІ.2010г. ищецът предал на органите на полицията закупеният от него лек автомобил, съответстващ на обявен за издирване такъв, собственост на [фирма]. Прието е, че от събраните по делото доказателства не се установяват елементите от фактическия състав на чл.55 ал.1 ЗЗД. По твърдението на ищеца, че сключените договори за покупко-продажба прикриват договор за замяна между ищеца и ответника, е прието, че за да съществува симулация, би трябвало да има данни, че страните са сключили помежду си две сделки; по делото се установява, че са сключени два договора, но между различни лица, ответникът не е бил собственик на автомобила марка „Ф.”, за да се направи извод, че между двамата е било налице съглашение за замяна на двата автомобила с доплащане на разликата в цената им от страна на ищеца, дори при воденето на преговори ищецът да е останал с убеждение, че този автомобил е собственост на ответника, е безспорно установено, а и ищецът го твърди в исковата молба, че преди приключване на сделката той е бил уведомен, че автомобилът е собственост на трети лица, с които той ще сключи договор; няма никакви доказателства, че ответникът-купувач е съзнавал, че купува л.а. „Т.” от ищеца, а всъщност сключва с него договор за замяна; установено е по делото, че св.Л. е бил свързващо звено между двете групи, като ролята му е била да намери купувачи за съответните автомобили; към момента на сключване на договора ищецът е бил наясно, че замяна не може да бъде осъществена, тъй като автомобилът, който той купува, не е бил собственост на ответника; сключването на два отделни договора, наред с показанията на свидетелите, са достатъчно доказателство, че не е налице замяна, а продажба, на цена, посочена в договора, която следва да бъде приета за установена; изводи за действителната стойност, на която е сключена сделката, не може да се направят от представените извадки от интернет сайт с оглед доста широкият диапазон в цените на предлаганите автомобили там; не е налице симулация в случая и тъй като не е установено страните да не са желали да бъдат обвързани от договора, напротив, след изповядане на сделките всеки от купувачите е получил автомобилът, техен предмет, именно в качеството си на собственик ищецът е представил л.а. „Ф.” в КАТ за пререгистрация; между страните липсва и документ, разкриващ наличието на някакви други вътрешни отношения помежду им в отклонение на изразената в договора за покупко-продажба воля – договорът с нотариална заверка на подписите е официален документ, в който са материализирани волеизявленията на страните и изявлението на продавача, че е получил цената напълно и в брой, установяването на друга цена, още повече над 5000лв., със свидетелски показания е недопустимо по силата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК; правилно първоинстанционният съд не е приел становището на ищеца, че размерът на предявения иск е доказан до сумата 32000лв., а за остатъка от 4000лв. били допустими свидетелски показания – не може да се приеме за доказан искът за сумата 32000лв по заключението на вещо лице, тъй като това е стойността на л.а. „Ф.”, който ищецът е придобил от трети лица, а не от ответника. В изложението на С. Г.Н. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. възможна ли е симулация на замяна, когато явните сделки /продажби/, чрез които се обективира десимулираната, са повече от една и когато в едната продажба като страна продавач участва „сламена фигура” и определя ли това наличието на симулация в замисимост от действителността на симулираната сделка – в противоречие с практиката на ВКС; 2. допустими ли са свидетелски показания, когато страната се домогва да докаже привидност и нищожност във връзка с предявен иск за неоснователно обогатяване, когато „началото на писмено доказателство” – чл.165 ал.1 изр.2 ГПК, представлява материализирано на хартиен носител съдържание на електронен документ по чл.184 ГПК – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 3. допустими ли са свидетелски показания за доказване на претенции над 5000лв., когато една част е доказана с други доказателствено средства и превишението на доказания вече размер е под 5000лв. – в хипотезата на чл.280 ал.1 т3 ГПК; 4. при изрично оспорване от страната на заключението на вещото лице /оценителна експертиза/ има ли процесуално задължение за съда да бъде назначена друга експертиза – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5. при наличието на висящо наказателно производство по преюдициарни въпроси по предмета на спора задължен ли е съдът да спре образуваното пред него исково дело – съдът служебно ли спира производството или прави това по искане на страните – не се сочи основанието по чл.280 ал.1 ГПК; 6. може ли съдът сам да допълни липсващите формално обстоятелства по чл.127 ГПК, ако в хода на производството е установил „нередовности” по заведения иск – в противоречие с практиката на ВКС; 7. актовете, с които са изповядани сделките пред нотариус /нотариални актове и договори с нотариална заверка на подписите/ представляват частен или официален документ – в противоречие с практиката на ВКС. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай по част от поставените от касатора въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Това се отнася до въпросите: по т.1 от изложението - тъй като в атакуваното решение няма формиран извод, че по един от договорите за продажба участва като продавач „сламена фигура”; следва да се отбележи в тази връзка, че такова оплакване касаторът не е релевирал във въззивната си жалба, поради което и на основание чл.269 ГПК въззивният съд не е можел и не е бил длъжен да се произнася по него; същото се отнася и до поставения въпрос по т.2 – съдът няма формиран извод, че извадките от интернет сайт представляват т.н. „начало на писмени доказателства”, и такова оплакване пред него не е релевирано; по въпроса по т.3 – съдът не е приел, че една част от претенцията /до размер на 32000лв./ е доказана с други доказателствени средства /с оценителната експертиза – виж обосновката на този въпрос в изложението/, а че въобще претенцията не е доказана със събраните по делото доказателства; по т.6 – оплакване по приложението на чл.127 ГПК пред въззивния съд не е релевирано и той не е бил длъжен да се произнася в тази връзка; по т.5 – въпросът е бланкетен, не се сочи по какви преюдициални въпроси във връзка с предмета на настоящото дело е налице висящо наказателно производство, за да е възможна преценката за значението им за изхода на разглеждания спор, респективно за наличието на предпоставките за спиране на делото. Поставените в изложението въпроси по т.4 и т.7 също не отговарят на посочените по-горе изисквания. И двата въпроса не са от значение за изхода на спора с оглед обусловилия го решаващ извод на въззивния съд, че не е доказана твърдяната нищожност на договора. По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,