Определение № 565 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2603/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. С. и З. Н. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 1861 от 09.03.2020г., постановено по в.гр.д.№ 10899/2019г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 156282 от 02.07.2019г. по гр.д. № 55776/2018г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против А. А. М. и К. С. М. искове с правна квалификация чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят действията си, с които пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост по отношение на подземния етаж на сградата, находяща се в [населено място], кв.Б., [улица], представляващ обща част на етажната собственост, изразяващи се в поставяне на заключваща врата, заграждане и самостоятелно ползване на площи от подземни гаражи (15, 14 кв.м към гараж № 2 и 12, 45 кв.м към гараж № 3) в същата сграда, както и за осъждането им да премахнат за своя сметка загражденията и вратите на гаражите си за площта над размера на притежаваната от тях, въздържайки се в бъдеще от действия, препятстващи ползването на общите части на подземния гараж. По делото е установено от фактическа страна, че с нот.акт № 173/2010г. ищците в първоинстанционното производство се легитимират като собственици при условията на съпружеска имуществена общност на гаражна клетка № 8-9 за два автомобила с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с площ от 36, 39 кв.м., находяща се в сутеренния етаж на сграда, а ответниците притежават съгласно нот.акт № 56/2017г. също в режим на съпружеска имуществена общност гаражна клетка № 2 с идентификатор *****, със застроена площ по документ за собственост от 23, 46 кв.м и гаражна клетка № 3 с идентификатор *****, със застроена площ по документ за собственост от 19, 65 кв.м. Реалната площ на всяка от притежаваните от ответниците гаражни клетки, измерена на място и отразена в кадастъра, е по-голяма от тази, посочена в нот.акт № 56/2017г., приблизително с 13, 84 кв.м за първия и с 12, 79 кв.м за втория гараж. В сутеренния етаж на сградата първоначално е било предвидено изграждане на паркоместа, като на 03.07.2019г. главният архитект на Столична община - район „Витоша” е одобрил промяна на инвестиционния проект, съгласно която предвидените паркоместа са обособени в отделни гаражи, отделени един от друг с телена мрежа и затваряно посредством леко повдигащи се гаражни врати, получавайки и нова номерация. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза в кадастралната карта площите на гаражни клетки №№ 2 и 3 са нанесени съответно 37, 30 кв.м и 32, 44 кв. м в съответствие с предвижданията по графичната част на инвестиционния проект, което не съответства на записаните в чертежа площи и на тези в таблицата за тяхното разпределение. Измерена на място застроената площ е 37, 79 кв.м за гаражна клетка № 2 и 32, 98 кв.м за гаражна клетка № 3. Разликата при измерване по представения проект-преработка и при измерване на място е незначителна – съответно от 0, 49 кв.м и 0, 54 кв.м, която според експерта би могла да се получи от методите на измерване. Ползвана от ответниците в повече площ от 1, 03 кв.м не е за сметка на общите части на етажа, тъй като попада в границите на затворените от преградните стени /изградени от гипс-картон/ и врати площи на основание одобрения проект за изменение. Фактическите граници на гаражните клетки съответстват на границите по инвестиционния проект /част архитектурна/, като двете им врати са поставени на съобразени с архитектурния проект места, функционално обособени за това. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че по делото не е установено ответниците да са осъществили твърдяното в исковата молба неоснователно действие, изразяващо се в присъединяване на обща част на подземните гаражи, към всяка от притежаваните от тях гаражни клетки, тъй като те са изградени в съответствие с предвижданията по графичната част на инвестиционния проект, а разликите в площите /общо около 1, 03 кв.м/ са незначителни. Изложени са и допълнителни съображения, че в случая твърдяното противоправно лишаване на ищците от възможността да ползват обща част от подземния гараж, в това число паркирането, престоя, придвижването и маневрирането на автомобилите в него, произтича не от поведение на ответниците, а от начина, по който е изградена сградата вследствие на допуснато по реда на чл.154, ал.5 ЗУТ изменение на одобрения инвестиционен проект след издаване разрешението за строеж, т.е. липсва причинна връзка между създаденото състояние и поведението на ответниците. Посочено е, че искът не би могъл да бъде уважен, доколкото същият е правно средство за възстановяване на състоянието преди нарушението, а в случая такова състояние липсва. В заключение предявеният иск по чл.109 ЗС е приет за неоснователен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос относно наличието на изпълнен фактически състав на негаторния иск в хипотезата на присъединяване на общи части от етажна собственост от съсобственик към притежаван от него обект в етажната собственост. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивните решения е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при тяхната вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставеният въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за отхвърлянето на иска. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Не са налице и допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решаващите съображения на въззивния съд за постановяване на решението не са в противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС и ВС - ТР № 4/2015г. на ОСГК, ТР № 31/1994 г. на ОСГК, Р № 34 по гр.д.№ 5239/2014г., І г.о., Р № 625 по гр.д.№ 1426/2009г., І г.о., Р № 283 по гр.д.№ 387/2012г., ІІ г.о. и др., отнасяща се до различни от настоящата хипотези. В решение № 243 от 23.10.2012г. по гр.д.№ 197/20212г. на ВКС, ІІ г.о., на което се е позовал и въззивният съд, също е прието, че дори когато е налице лишаване на етажен собственик от достъп до обща част, ако това се дължи не на осъществено от ответника въздействие върху общата част, а на начина, по който е изградена сградата вследствие на допуснато по реда на чл.154, ал.5 ЗУТ изменение в одобрения инвестиционен проект след издаване на разрешението на строеж, искът по чл.109 ЗС е неоснователен поради липса на причинна връзка между противоправното състояние и поведението на ответника. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация А. А. М. сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3360 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,