Определение № 2211 от 09.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1625/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Арт пропърти мениджмънт“ ООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощници адв. А. М. и адв. Н. Л., и по касационна жалба на А. Н. Д. от [населено място], обл. Пловдив - чрез пълномощник адв. Г. К., срещу решения на Апелативен съд - София, постановени по в. гр. д. № 2776/2022 г. С касационната жалба на „Арт пропърти мениджмънт“ ООД е обжалвано решение № 130 от 30.01.2023 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 525 от 24.04.2023 г., с което след отмяна на решение 261336 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 3760/2021 г. на Софийски градски съд е осъдено „Арт пропърти мениджмънт“ ООД на основание чл.510 ГПК и чл.240 ЗЗД да заплати на А. Н. Д. сумата 150 000 лв. (част от вземане с общ размер 5 775 280.46 лв.), представляваща главница по договор за заем от 08.08.2008 г., сключен между „Астрал холидейз“ АД (сега „Юпитер травел“ АД) и „Астрал пропърти мениджмънт“ ООД (сега „Арт пропърти мениджмънт“ ООД), допълнен с подписани в периода 17.12.2008 г. - 10.10.2011 г. анекси от № 1 до № 10, която сума е възложена с постановление от 02.12.2018 г. на А. Н. Д. вместо плащане на вземания по изпълнително дело № 20189070400663 по описа на ЧСИ К. до сумата 536 512.92 лв., и разноски по чл.78, ал.1 ГПК за всяка от съдебните инстанции. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и за отхвърляне на предявения осъдителен иск с присъждане на разноски. Касаторът - ответник изразява несъгласие с изводите на въззивния съд за пораждане действие на запорно съобщение с вх. № 2027/14.07.2015 г. по изп. д. № 113/2015 г. Поддържа доводи, че поради бланкетното съдържание на съобщението и липсата на индивидуализация на вземането, предмет на запор, съдът е следвало да приложи стриктно разпоредбата на чл.450, ал.2 ГПК и да приеме, че независимо дали третото задължено лице е разбрало за кое вземане се отнася запорното съобщение, последното не е породило търсения от взискателя процесуален ефект. За необосновани и незаконосъобразни касаторът намира изводите на въззивния съд, че постановлението за възлагане от 02.12.2018 г. е породило предвиденото в закона прехвърлително действие по отношение на възложената вместо плащане сума. Навежда аргументи, че в диспозитивната част на постановлението няма достатъчна яснота относно конкретното вземане на длъжника, предмет на принудителна цесия по реда на чл.510 ГПК, поради което и с оглед наличието на множество договори за заем (наименовани „анекс към договор за заем“) между длъжника и третото задължено лице постановлението не е изпълнило функциите на принудителна цесия в изпълнителното производство. Излага и оплаквания за неправилна преценка от страна на въззивния съд на началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за вземанията на кредитора по договора за заем от 08.08.2008 г. и анексите към него, както и за момента на изтичане на давностния срок, релевантен за основателността на противопоставеното с отговора на исковата молба възражение по чл.114, ал.2 ЗЗД. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чл.280, ал.1, т.3 ГПК и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Касационната жалба на А. Н. Д. е насочена срещу постановеното от въззивния съд решение № 525 от 24.04.2024 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 882 от 27.06.2023 г., в частта, с която по повод молба по чл.250 ГПК за допълване на решение № 130 от 30.01.2023 г. е отхвърлен искът на А. Н. Д. за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане върху сумата от 150 000 лв., възложена като част от главница по договор за заем от 08.08.2008 г. с постановлението по чл.510 ГПК от 02.12.2008 г. на ЧСИ К.. Касаторът - ищец поддържа оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд за неоснователност на заявената с исковата молба претенция за законна лихва. Излага съображения, че отричането на правото на законна лихва противоречи на преценката на съда за забава в плащането и за дължимост на възложената вместо плащане сума към датата на приключване на устните състезания по делото. Позовава се и на необсъждане от въззивния съд на твърденията и доводите, изложени във връзка с претенцията за законна лихва. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано със съображения за очевидна неправилност на обжалваното решение като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Заявено е и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена задължителна практика на ВС и ВКС, съответно практика на ВКС, по следния значим за изхода на делото въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви по тях“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори, в които всяка от страните оспорва искането на насрещната страна за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната й жалба, като претендира разноски за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване. За да се произнесе по подадената от А. Н. Д. въззивна жалба против решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният срещу „Арт пропърти мениджмънт“ АД осъдителен иск, квалифициран с правно основание чл.510 ГПК вр. чл.240 ЗЗД, Апелативен съд - София е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото и при съобразяване на разпоредбата на чл.269 ГПК е приел за установено от фактическа страна, че ищецът А. Д. е кредитор със съдебно признато вземане към „Астрал холидейз“ АД (с променено наименование „Юпитер Травел“ АД) за сумата 281 000 евро, дължима на основание запис на заповед от 23.08.2012 г. с падеж 30.06.2015 г., ведно със законна лихва от 01.07.2015 г. до окончателното плащане, и за сумата 10 992 лв. - разноски за проведено заповедно производство. За вземането е издаден изпълнителен лист от РС - Пловдив, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20157590400113 по описа на ЧСИ В., впоследствие продължено под № 20188190403139 от ЧСИ Мурджанова и под № 20189070400663 от ЧСИ К.. С договор за заем от 08.08.2008 г. „Астрал пропърти мениджмънт” ООД (сега „Арт пропърти мениджмънт“ ООД) се е задължило да върне на „Астрал Холидейз” АД сумата 447 000 лв., ведно с лихва в размер на 7 % годишно, както и предоставени в заем суми в размер на 104 600 лв. и 130 000 лв. - чл.8, ведно с годишна лихва от 7 %. В клаузата на чл.11 е предвидено, че заемната сума се предоставя за срок от 12 години, считано от подписване на договора. Впоследствие двете дружества са подписали 10 бр. анекси, последният от които с дата 10.10.2011 г., с които посредством изменение на клаузата на чл.8 от първоначалния договор са уговорили предоставяне в заем на допълнителни суми срещу поето от заемателя задължение за връщането им, без промяна на други условия в договора. На 28.07.2015 г. на „Астрал Холидейз” АД е връчена покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело № 2020/14.07.2015 г. на ЧСИ В., с която дружеството е уведомено за наложени запори върху вземанията му към банки и към „Астрал пропърти мениджмънт“ ООД във връзка с предприето принудително изпълнение въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 8231/2015 г. на РС - Пловдив. На същата дата е връчено запорно съобщение и на „Астрал пропърти мениджмънт“ ООД (с вписани в търговския регистър седалище, адрес на управление и законни представители, идентични с тези на „Астрал Холидейз“ АД), с което дружеството е уведомено за налагане на запор върху вземанията към него на „Астрал Холидейз“ АД - длъжник на взискателя по посоченото изпълнително дело А. Н. Д.. В отговор на запорното съобщение „Астрал пропърти мениджмънт“ ООД в качеството на трето задължено лице, действащо чрез управителя Х. Г., е депозирало по изпълнителното дело молба от 31.07.2015 г., с която е информирало съдебния изпълнител, че няма задължения към „Астрал Холидейз“ АД, тъй като на 09.06.2015 г. е получило уведомление от същото дружество за сключен на 08.06.2015 г. договор с трето лице, с който е извършена продажба на вземане в общ размер на 7 948 255 лв., възникнало от договор за заем от 08.08.2008 г. и анекси към него. С постановление от 02.12.2018 г., издадено от ЧСИ К. по изпълнително дело № 20189070400663 (образувано по реда на чл.427 ал.5 ГПК след препращане на изпълнителни дела № 113/2015 г. на ЧСИ В. и № 3139/2018 г. на ЧСИ Мурджанова), е възложено на А. Н. Д., на основание чл.510 ГПК, вземането на „Юпитер Травел“ АД (преди „Астрал Холидейз“ АД) към „Астрал пропърти мениджмънт“ ООД (впоследствие „Арт пропърти мениджмънт“ ООД), произтичащо от договор за заем от 08.08.2008 г. и анекси към него, за сумата 150 000 лв. - част от главница с размер 5 775 280.46 лв., вместо плащане на част от вземането, предмет на изпълнителното дело, включващо главница в размер на 512 864.18 лв. и законна лихва в размер на 23 648.74 лв., ведно със законна лихва върху главницата от 02.12.2018 г. При така възприетата фактическа обстановка и съобразявайки процесуалните позиции на страните, въззивният съд е преценил, че спорът във въззивното производство е съсредоточен върху достоверната дата на договора за цесия и неговата противопоставимост на ищеца като взискател по изпълнителното дело, правните последици на полученото от ответника запорно съобщение, транслативния ефект на постановлението по чл.510 ГПК и изтичането на релевираната с възражение от ответника погасителна давност за вземанията по договора за заем. След съвкупна преценка на относимите доказателства и при съобразяване на правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.154 ГПК въззивният съд е достигнал до изводи, че до края на м. юни 2015 г. длъжникът по изпълнителното дело „Астрал Холидейз“ АД не е цедирал вземането си към „Астрал пропърти мениджмънт“ ООД, възникнало от договора за заем и анексите към него; че отразените в договора за цесия и в уведомлението за извършена цесия дати - 08.06.2015 г. и 09.06.2015 г., оспорени от ищеца като недостоверни, са му непротивопоставими; че най-ранната достоверна дата, спрямо която цесията може да се приеме за осъществена, е датата 31.07.2015 г., когато ЧСИ К. е уведомен от ответника за прехвърлянето на вземанията от неговия кредитор. Предвид факта, че получаването на запорното съобщение от дружеството - ответник в качеството му на трето задължено лице, с което е наложен запор съгласно чл.450 ал.3 вр. чл.507 ГПК, предхожда по време датата 31.07.2015 г., съдът се е произнесъл, че цесията не е могла да бъде противопоставена на ищеца - взискател и да осуети последвалото възлагане вместо плащане на запорираното вземане. За неоснователни въззивният съд е счел възраженията и доводите на ответника, че поради липса на достатъчна индивидуализация на вземането връченото на 28.07.2015 г. запорно съобщение не е породило правни последици, а с постановлението от 02.12.2018 г. за възлагане на вземане вместо плащане не е постигнат предвидения в закона транслативен ефект. Въззивният съд е изложил мотиви, че възлагането на вземане вместо плащане има гражданските последици на цесия срещу плащане по смисъла на чл.65 ал.3 ЗЗД и представлява „един вид принудителна цесия“, като в резултат на него взискателят става титуляр на вземането на своя длъжник към третото задължено лице и може да се разпорежда с него по начин, зависещ от правното положение на длъжника, а именно - ако длъжникът е имал изпълнителен лист, взискателят ще може да събира вземането от свое име; ако длъжникът е имал изпълнително основание без изпълнителен лист, взискателят ще може да се снабди с изпълнителен лист в своя полза и да събере вземането; ако длъжникът няма изпълнително основание - взискателят ще трябва да води исков процес за вземането в качеството на главна страна. Изхождайки от правната природа на възлагането вместо плащане, съдът е преценил, че за удовлетворяване на изискванията на чл.450, ал.2 и чл.507, ал.2 ГПК е необходимо вземането, предмет на възлагане, да е индивидуализирано така, че да позволява на третото задължено лице да го установи, дори в съобщението да не са посочени неговото основание и размер. Въз основа на съдържанието на адресираното до ответника запорно съобщение съдът е приел, че запорираното вземане е посочено „точно“ съгласно изискванията на чл.450, ал.2 и чл.507, ал.2 ГПК, поради което съобщението е породило целените правни последици - налагане на запор на вземанията на „Астрал Холидейз“ АД към „Астрал пропърти мениджмънт“ ООД от деня на получаването му. Този извод е аргументиран допълнително с установените по делото действия, предприети от ответника след получаване на съобщението. Според въззивния съд, след като с молбата от 31.07.2015 г. ответникът е уведомил съдебния изпълнител, че вече няма задължения към „Астрал холидейз“ АД, тъй като дружеството е прехвърлило с договор за цесия вземанията си по договора за заем от 08.08.2008 г. и анексите към него на друг кредитор, в качеството на трето задължено лице той е имал яснота за кои вземания се отнася връченото съобщение. Относно постановлението за възлагане въззивният съд се е произнесъл, че и в неговото съдържание вземането, предмет на своеобразната принудителна цесия по чл.510 ГПК, е индивидуализирано в достатъчна степен с посочване на източниците, от които произтича, и на мотиви за възлагането му вместо плащане на взискателя. В съответствие с изложеното въззивният съд е формирал решаващи изводи, че запорното съобщение е произвело правно действие по чл.507 ГПК, а постановлението за възлагане вместо плащане на основание чл.510 ГПК е породило ефекта на принудителна цесия по отношение на запорираното вземане. По повод поддържаното от ответника възражение за погасяване по давност на възложеното вместо плащане вземане въззивният съд е изложил следните мотиви: В сключения на 08.08.2008 г. договор за заем е уговорен срок за връщане на заетата сума дванадесет години, считано от датата на сключване на договора, като този срок не е променян с последвалите 10 бр. анекси. Исковата молба е подадена на 03.08.2020 г. - преди изтичане на срока за връщане на получените в заем суми на 08.08.2020 г., поради което възражението за изтекла погасителна давност, направено с отговора на исковата молба, е неоснователно. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е приел, че възложеното вместо плащане вземане е дължимо и изискуемо към датата на приключване на устните състезания, поради което е отменил първоинстанционното решение и е осъдил ответника „Арт пропърти мениджмънт“ ООД да заплати на основание чл.510 ГПК на ищеца А. Д. възложената с постановлението от 02.12.2018 г. на ЧСИ К. вместо плащане сума в размер на 150 000 лв. - част от главница по договора за заем от 08.08.2008 г. и анексите към него (вж. решение № 525/24.04.2023 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение). В срока по чл.250 ГПК ищецът А. Д. е сезирал съда с молба за допълване на основното решение по спора с присъждане на законна лихва върху сумата 150 000 лв. от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Въззивният съд е разгледал молбата и е приел, че въпреки формулираното в исковата молба и поддържано във въззивната жалба искане за законни лихви, няма основание за присъждането им, тъй като с постановлението от 02.12.2015 г. сумата 150 000 лв. е възложена от ЧСИ К. на ищеца вместо плащане като част от главницата по договора за заем от 08.08.2008 г. Предвид направената в този смисъл преценка, въззивният съд е отхвърлил претенцията за законна лихва с решение № 525 от 24.04.2023 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 882 от 27.06.2023 г. По основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 130 от 30.01.2023 г., поддържани от касатора - ответник „Арт пропърти мениджмънт“ ООД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и наред с тях е въвел като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, се свързва с особено тежък порок на въззивното решение, който се изразява в особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, и/или в явна необоснованост и може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към решението; Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството; Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторът - ответник поддържа, че в конкретния случай проявлението на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е обусловено от очевидната неправилност на залегналите в мотивите към обжалваното решение изводи на въззивния съд, че „запорното съобщение с изх. № 2027/14.07.2015 г. по изп. д. №113/2015 г. е надлежно и е породило правен ефект“; че „възложеното вземане е достатъчно индивидуализирано и в постановлението за възлагане“; че „процесуалният ефект на запорното съобщение се предпоставя от поведението на третото задължено лице“; че „от описаните в мотивите на решението договор за заем от 08.08.2008 г. и десет броя анекси с № № 1 - 10 следва, че става дума за едно вземане на длъжника по изпълнението“. Доводите за очевидна неправилност по същността си представляват оплаквания за необоснованост и за материална незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, поради което са от значение за правилността на обжалваното решение от гледна точка на основанията по чл.281, т.3 ГПК, а не към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и приема, че същото не следва да бъде допускано до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че с обжалваното решение са разрешени правни въпроси, които „са пряко свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и са обусловили неговите крайни, но неправилни изводи“, като дадените от въззивния съд разрешения са в противоречие с практиката на ВКС - задължителна или казуална. В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правен въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства; Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). Първите три въпроса, подведени под основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са поставени във връзка с изводите на въззивния съд за неоснователност на възражението, че запорното съобщение не е породило правни последици поради липса на индивидуализация на вземането, предмет на запор. Въпросите „Следва ли запорното съобщение по реда чл.450, ал.3 от ГПК да съдържа индивидуализация (конкретизация) на вземането, което е предмет на запора; В частност, налице ли е такава индивидуализация по конкретното дело, предвид липсата на посочване в запорното съобщение на основанието, от което произтича вземането, което е предмет на запора, както и предвид липсата на посочване в него на размера на същото; Може ли процесуалният ефект на запора, произтичащ от разпоредбата на чл.507, ал.2 ГПК, да бъде обусловен от действията на длъжника по изпълнението или от действията на третото задължено лице“ са относими към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, но не са от значение за изхода по делото в смисъла, възприет от ОСГТК на ВКС в цитираното тълкувателно решение. Съгласно чл.450, ал.2 и ал.3 ГПК, запор върху движима вещ или вземане на длъжника може да бъде наложено и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него са посочени точно вещта или вземането, върху които се насочва изпълнението; Запорът се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение съгласно чл.507 ГПК. В разпоредбите на чл.450 ГПК не са установени по законодателен път конкретни изисквания към съдържанието на запорното съобщение, в т. ч. и относно начина на индивидуализиране на вземането, предмет на запор. Отговор на въпроса дали и по какъв начин следва да бъде индивидуализирано вземането може да бъде изведен от разпоредбите на чл.507, ал.2 и ал.3 ГПК, които постановяват, че в запорното съобщение се забранява на третото задължено лице да предава дължимите от него суми или вещи (които следва да бъдат посочени точно) на длъжника и че от деня на получаване на съобщението третото задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми. Предназначението на запорното съобщение по чл.450, ал.2 ГПК предопределя неговото минимално необходимо съдържание. За да бъде постигната целта, с която се изпраща съобщението, вземането трябва да бъде посочено по начин, че да не създава неяснота и да не поражда съмнения у третото лице по кое изпълнително дело се налага запор, кои са страните в изпълнителното производство, за кои суми се отнася забраната на съдебния изпълнител за предаване на суми/вещи, съответно вмененото задължение по чл.507, ал.3 ГПК за пазене на сумите/вещите, предмет на налагания запор. В конкретния случай, след преценка на съдържанието на полученото от касатора (в качеството му на трето задължено лице) запорно съобщение, въззивният съд е направил извод, че вземането, предмет на запор, е посочено „точно“ по смисъла на чл.450, ал.2 ГПК и поради това с връчването му на адресата е породило предвидените в процесуалния закон правни последици. В подкрепа на извода, че запорното съобщение е постигнало целения правен ефект, съдът се е позовал и на отправеното от касатора (представляван по закон от същите физически лица, които са представлявали и длъжника по изпълнението) изявление до съдебния изпълнител за липса на задължения към длъжника по причина на сключения договор за цесия. Съдът е приел, че от изявлението с категоричност се установява наличие на знание у третото задължено лице за вземането, върху което се налага запор по чл.507 ГПК. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Въпросите относно съдържанието на запорното съобщение и неговите правни последици изразяват несъгласието на касатора с решаващите изводи на въззивния съд, от което следва, че са относими към правилността на решението и не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Дори условно въпросите да се приемат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК (с изключение на втория въпрос - дали по конкретното дело, с оглед съдържанието на запорното съобщение, е налице индивидуализация на вземането, предмет на запор), не е доказана специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка - противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на въпросите с практиката на ВКС (задължителна и казуална). В първото посочено от касатора решение, с което е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - решение № 196/22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. на ВКС, І г. о., е даден отговор на правния въпрос „индивидуализирано ли е вземането, предмет на договор за цесия, когато в договора за цесия са посочени при условията на евентуалност две основания за възникването му - договор за заем или евентуално неоснователно обогатяване“. Второто решение с характер на задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. - решение № 32/09.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., е постановено след допуснато касационно обжалване по материалноправен въпрос, свързан с валидността на договор за цесия, с който се прехвърлят бъдещи вземания. В нито едно от посочените решения не са обсъждани правни въпроси, засягащи съдържанието на запорното съобщение по чл.450, ал.2 ГПК и начина на индивидуализация на вземането, предмет на запор по чл.507 ГПК. Запорното съобщение няма транслативен ефект по отношение на вземането към трето задължено лице, върху което се налага запор по реда на чл.450, ал.2 вр. чл.507 ГПК, поради което създадената от ВКС практика относно необходимата индивидуализация на вземания, предмет на договор за цесия по чл.99 ЗЗД, е неотносима към разрешения с обжалваното решение правен спор и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Неотносима е и практиката в решение № 22/14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., формирана по въпроса дали завеждането на частичен иск прекъсва погасителната давност за останалата част на вземането - до неговия пълен размер, без да се разглеждат правни въпроси във връзка с приложението на чл.450, ал.2 и ал.3 вр. чл.507 ГПК. С решение № 4/16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите „Какво е времевото действие на запора, от кой момент и до кога; Върху кои суми разпростира действието си запорът - върху наличните към деня на налагането му или и върху последващи постъпления; Има ли действие запорът върху банкови сметки, по които няма наличност или тя е недостатъчна; Движението по сметката, водещо до положително салдо, може ли да се приеме като задължение на банката в качеството й на трето задължено лице“. В тълкувателната част на мотивите е уточнено, че произнасянето по поставените въпроси е ограничено само до действието на запора върху разплащателна банкова сметка, а при разрешаването на въпросите не е даван принципен отговор как следва да бъде индивидуализирано вземането, предмет на запор по реда на чл.450, ал.2 вр. чл.507 ГПК, в запорното съобщение. Предвид обхвата на произнасяне в цитираното решение, то също не доказва противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването от страна на касатора на определения на ВКС по чл.288 ГПК е неуместно, тъй като тези определения не съдържат разрешения на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не се включват в понятието „практика на ВКС“, използвано в текста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (в този смисъл Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът се е позовал и на Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, с което е преодоляно противоречието в съдебната практика по въпроса „Какво е съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ от Закона за задълженията и договорите и кои са неговите основни и задължителни характеристики“. Повдигнатите по настоящото дело въпроси не са част от предмета на посоченото тълкувателно решение и не са разглеждани по повод на поставения за обсъждане пред ОСГТК на ВКС правен въпрос, а в мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е приемал, че запорното съобщение се отнася до вземания с характер на „периодични платежи“. Посочените обстоятелства са достатъчни, за да се изключи противоречието по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на въпроса „Следва ли да се счита индивидуализирано вземане, което е предмет на постановлението за възлагане от 02.12.2018 г., издадено по реда на чл.510 от ГПК, когато в постановлението не е посочено конкретно вземане (от множеството такива, притежавани от страна на длъжника по изпълнението), което е предмет на принудителна цесия“. Обвързването на въпроса със съдържанието на конкретното постановление за възлагане вместо плащане препятства квалифицирането му като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. По начина, по който е зададен, въпросът има значение за правилността на обжалваното решение и това е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от изложеното следва да се отбележи, че въпросът не кореспондира с мотивите към решението, в които въззивният съд, след преценка на съдържанието на постановлението от 02.12.2018 г., е достигнал до извод, че с постановлението е извършено възлагане вместо плащане на основание чл.510 ГПК на точно определено вземане, индивидуализирано ясно чрез посочване на основанието, от което произтича, на неговия размер и на страните в правоотношението. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда твърденията на касатора за противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС - задължителна (Тълкувателно решение № 3/2011 по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 32/09.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г. на ІІ т. о.) и казуална (решение № 196/22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. на ВКС, ІV г. о.). В условията на евентуалност - ако касационната инстанция прецени като неотносима към предмета на спора посочената практика на ВКС във връзка с договора за цесия, касаторът - ответник е поискал въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите „Следва ли, съобразно чл. 450, ал. 2 от ГПК, „точно“ посочване на вземането да се тълкува като изискване запорното съобщение до третото задължено лице реда чл. 450, ал.2 от ГПК да посочва ясно конкретното вземане или вземания (в това число и предвид основанието им), което е/са предмет на запора; Следва ли възлаганото вместо плащане с постановлението на съдебния изпълнител по чл.510 ГПК вземане да бъде конкретно индивидуализирано, включително предвид основанието и размера му“. Относно първия въпрос съдебният състав приема, че няма основание въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване, като препраща към изложените по-горе съображения за изискванията, на които следва да отговаря съдържанието на запорното съобщение, за да породи предвидените в закона правни последици. Вторият въпрос не предпоставя допускане на касационно обжалване, тъй като с оглед извода на въззивния съд за съдържаща се в постановлението от 02.12.2018 г. пълна индивидуализация на възложеното вместо плащане вземане (извършена от съдебния изпълнител чрез посочване на основанието и на размера на вземането, на размера на дълга по изпълнителното дело и на изпълнителното основание, на страните по изпълнителното дело - взискател и длъжник, и на третото задължено лице), касационното разглеждане на въпроса няма да доведе до промяна в постановения с въззивното решение правен резултат - уважаване на предявения осъдителен иск по чл.510 ГПК вр. чл.240 ЗЗД. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по посочените въпроси е и отсъствието на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК със съдържанието, изяснено от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на постановлението за възлагане вместо плащане на основание чл.510 ГПК не е предмет на изрична законова уредба и е предопределено от спецификата на възлаганото вземане. За да породи постановлението предвидения в процесуалния закон прехвърлителен ефект, в него трябва да са отразени ясно и точно вземането, което се възлага - чрез посочване на правопораждащите го факти, на неговия размер и на други индивидуализиращи белези в зависимост от естеството му, задълженото лице, взискателят, на когото се възлага, както и всички други необходими за пълната му индивидуализация характеристики, които не могат да бъдат изброени по начин, еднакво приложим за всички хипотези на чл.510 ГПК. Доводите на касатора, че липсва изрично произнасяне от страна на Върховния касационен съд как следва да бъде посочено и индивидуализирано вземането, предмет на възлагане вместо плащане по чл.510 ГПК, в запорното съобщение по чл.450, ал.2 ГПК и в постановлението за възлагане, както и че в други съдебни актове (влязло в сила решение на Апелативен съд - Бургас и определение на ВКС по чл.288 ГПК) е възприето различно на даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси, не обосновават извод, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последният въпрос, за който касаторът - ответник поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК „Имат ли самостоятелен характер вземанията на длъжника по изпълнението, произтичащи от Договор за заем от 08.08.2008 г. и съответните анекси към него № № 1 - 10; Съответно, кога изтича периодът на погасителната давност за тези вземания (ако се приеме, че същите имат самостоятелен характер)“, е от значение за правилността на решаващия извод на въззивния съд, че към датата на предявяване на иска по чл.510, ГПК вр. чл.240 ЗЗД не е изтекла погасителната давност за вземането, възложено на ищеца вместо плащане. В съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по този въпрос не може да се допусне и е безпредметно да се обсъжда сочената във връзка с него практика на ВКС. По изложените съображения обжалваното от касатора - ответник „Арт пропърти мениджмънт“ ООД решение № 130 от 30.01.2023 г. по в. гр. д. № 2776/2022 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационен контрол по реда на чл.290 ГПК. В зависимост от недопускане на касационното обжалване касаторът „Арт пропърти мениджмънт“ ООД следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна А. Д. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 6 500 лв. - адвокатско възнаграждение, уговорено за изготвяне на отговор на касационна жалба и на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в договор за правна защита и съдействие от 02.05.2023 г. и заплатено в брой при подписване на договора. По подържаните от касатора - ищец А. Н. Д. основания за допускане на касационно обжалване на постановеното по реда на чл.250 ГПК решение № 525 от 24.04.2023 г.: Първото заявено основание - очевидна неправилност на обжалваното решение, според касатора е налице поради явната необоснованост на извода на въззивния съд, че няма основание за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба, тъй като с постановлението на ЧСИ К. от 02.12.2018 г. сумата 150 000 лв. е възложена вместо плащане като част от главницата по договора за заем от 08.08.2018 г. За да отрече дължимостта на законната лихва, въззивният съд е съобразил, че с постановлението от 02.12.2018 г. на ищеца (сега касатор) е възложена вместо плащане точно определена сума, индивидуализирана като част от главница по договор за заем, и с оглед на това е ограничил произнасянето си по предявения осъдителен иск в рамките на извършеното от съдебния изпълнител възлагане вместо плащане. Изводът на съда, че няма основание за присъждане на възложената вместо плащане сума заедно със законни лихви от предявяването на иска по чл.510 ГПК, произтича от преценката на постановлението и на погасителния ефект на възлагането вместо плащане, поради което проверката на неговата правилност е възможна само по реда на чл.290 ГПК. Мотивите към обжалваното решение, макар и лаконични, не насочват към очевидна неправилност на обжалваното решение и с оглед на това касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК не следва да се допуска. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е заявено по отношение на процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да мотивира изводите си по повод на тях. Посоченият въпрос е значим за делото, но противно на твърденията на касатора, отхвърлянето на претенцията за законна лихва не е обусловено от неговото разрешаване в отклонение от посочената в изложението практика на ВКС. В мотивите към основното решение от 30.01.2023 г. въззивният съд е приел, че възложената вместо плащане сума е дължима и към датата на приключване на устните състезания, както и че е настъпила изискуемостта на задълженията, поети от ответника с договора за заем от 08.08.2008 г. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е формирал извод за наличие на забава по отношение на сумата 150 000 лв., възложена вместо плащане като част от главницата по договора за заем, от което следва, че е обсъдил твърденията и е отговорил на доводите на касатора за проявление на забава с последиците по чл.86, ал.1 ЗЗД. Отхвърлянето на претенцията не се дължи на пропуск на съда да обсъди твърденията и доводите за дължимост на законната лихва, а е обусловено от извода на съда, че с оглед очертаното в постановлението по чл.510 ГПК съдържание на възложеното вместо плащане вземане, няма основание върху сумата 150 000 лв. да се присъжда законна лихва от датата на предявяване на осъдителния иск. С оглед мотивите за отхвърляне на претенцията за законни лихви, не съществува причина въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по формулирания въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение по чл.250 ГПК. Касаторът - ответник не е представил доказателства за извършени разноски по повод на подадената от касатора - ищец касационна жалба, поради което не следва да му бъдат присъждани разноски за производството по чл.288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,