Определение № 1695 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4943/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ПК „Солидарност“, против решение № 521 от 08.10.2024 г. по в. гр. д. № 464/2024 г. на Окръжен съд – Враца. В касационната жалба се излагат съображения, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски. Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Допуска ли се от правото на ЕС за конкуренцията по чл. 107, пар. 1 ДФЕС и Регламент (ЕО) № 2015/1589 на Съвета от 13 юли 2015 г. за установяване на подробни правила за прилагането на член 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз (който заменя Регламент № 659/1999 на Съвета), OB L 248, 24.9.2015 г., стр. 9-29, национална уредба или практика по тълкуване и прилагане на тази уредба, материализирани в приетото решение на ОС - Враца, обявяващо за собственост на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, гр. София („ЕРМ Запад“ ЕАД), като лицензиант по Закона за енергетиката, на сграда ползвана като трафопост и предоставя ли се непозволена държавна помощ от Република България в полза на „ЕРМ Запад“ ЕАД; 2. Допуска ли се от Конституцията на РБ и правото на ЕС, защитаващо правото на частна собственост по чл. 1 от Допълнителен протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, защитена по чл. 13 от Конвенцията, национална уредба или практика по тълкуване и прилагане на тази уредба, позволяваща безвъзмездното отнемане на частна собственост от едно юридическо лице – ПК „Солидарност“, с. Гложене, и предоставянето му на друго юридическо лице - „ЕРМ Запад“ ЕАД, и предоставя ли се с този акт непозволена държавна помощ от Република България в полза на „ЕРМ Запад ЕАД, и 3. Допуска ли се от правото на ЕС, предоставящо ефективни способи за защита на правото на частна собственост, по смисъла на чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, национална уредба или практика по тълкуване и прилагане на тази уредба, при която правото на собственост да възниква като функция на притежаван лиценз за осъществяване дейност в областта на енергетиката - чл. 58 и пар. 67, ал. 2, т. 9 ПЗР на Закона за енергетика и енергийна ефективност (отм.) и чл. 40, ал. 1, т. 2 и пар. 4 ПЗР на Закона за енергетиката, с което и да се изключи ефективна защита правото на собственост. Излага се, че разрешенията на въззивния съд са в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България - решение № 22 от 10.12.1996 г. по к. д. № 24/1996 г. и решение № 12 от 04.06.1998 г. по к. д. № 13/1998 г., и решения на ЕСПЧ Beyeler v. Italy по жалба № 33202/96 и Iatridis v. Greece по жалба № 31107/96. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба - „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, който поддържа липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 94 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 1126/2023 г. на Районен съд – Козлодуй, с което е отхвърлен предявен от ПК „Солидарност“ против „ЕРМ Запад“ ЕАД иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване правото на собственост и предаване на владението върху трафопост от 23 кв. м, намиращ се в сграда в кв. 36 по плана на с. Гложене, общ. Козлодуй. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след анализ и преценка на събраните доказателствени средства (писмени, гласни и експертно заключение), е приел, че процесният трафопост от 23 кв.м, предмет на ревандикационния иск, е изграден като такъв през 1974 г. и намиращ се вграден откъм задната страна на сграда, първоначално предназначена за автоспирка в селото, която след това поради нефункционалното й използване, е преустроена като павилион (сладкарница) на ПК „Солидарност“, които обекти по представената скица и удостоверение на павилион с трафопост са с обща площ от 114 кв.м - павилион от 91 кв.м и трафопост от 23 кв.м, и попадат в кв. 36 по плана на с. Грожене, общ. Козлодуй. Посочено е, че самостоятелното помещение на трафопоста се състои от три разпределителни кутии, в едната от които е монтиран маслен трансформатор, а другите две са входни и изходни кабелни линии, присъединени към обща единична шинна система, а на срещуположната страна на всяка е изградена електрическа разпределителна уредба. Приел е, че трафопостът е „площадков енергиен обект“ по смисъла на пар. 1, т. 23 и 41 ДР на ЗЕ, представляващ съвкупност от два компонента - сграда и трайно прикрепени към нея електрически съоръжения, като е посочил, че като енергиен обект той не се изчерпва само със съответната система от електрически съоръжения и компоненти, а включва и сградата, респ. помещението, в които са монтирани същите. При обосноваване на изводите е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закон за електростопанството от 1948 г. (отм.), при действието на който е изграден процесният трафопост (през 1974 г., видно от скица и свидетелски показания), енергийните източници и всички съоръжения за производство, пренос и разпределение на енергията, както и електропромишленността са държавна общонародна собственост, като според чл. 3 от същия закон държавата е могла да преотстъпва на местните органи на държавна власт, държавните предприятия или обществени организации – водни синдикати, кооперации и др., строежа и експлоатацията на енергийни обекти от местно значение, или за собствени нужди. Посочил е също, че следващият Закон за електростопанството от 1975 г., в сила от 01.07.1976 г., е допускал по изключение електрически централи за производство на електрическа енергия и електрически уредби и мрежи за пренос и разпределение да бъдат придобити и притежавани в собственост от кооперации и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика” за задоволяване на собствени нужди. При съобразяване на постановките на ТР № 4 от 7.07.2010 г. по т. д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е направил извод, че е съществувала обща забрана за придобиването на енергийни обекти, обслужвали няколко потребители и съответно представляващи държавна собственост, от други правни субекти, включително и след влизане в сила на Закона за енергетиката и енергийната ефективност (ЗЕЕЕ, 1999 г., отм.) и действащия Закон за енергетиката, освен от притежаващите лиценз за осъществяване дейности в областта на енергетиката, поради изключването им от гражданския оборот. Последното е изведено и от анализа на разпоредбите на чл. 58, пар. 67, ал. 2 и ал. 9 ПЗР на отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност от 16.07.1999 г. и чл. 40, ал. 1, т. 2 и пар. 4 ПЗР на действащия ЗЕ. Въззивният съд е изложил съображения, че в случая процесният трафопост не попада в хипотезата на чл. 3 от Закона за електростопанството от 1948 г. (отм.), тъй като от извършения анализ и съвкупна преценка на събраните доказателства е доказано, че той не е бил изграден за задоволяване на собствени нужди на кооперацията, а за обслужване на множество потребители както към момента на изграждане на трафопоста, така и към момента на снабдяването й с констативния нотариален акт. Не е и установено същият да е изграден от и със средства на ищцовата кооперация ПК „Солидарност“, вкл. и поради създаването й през 1990 г. Посочил е също, че ищецът не твърди, а и не е доказано от събраните доказателства по делото към момента, когато кооперацията се е снабдила с констативния нотариален акт № 175 от 30.12.1997 г., при действието на Закона за електростопанството (1975 г.,отм.), да му е издадено необходимото разрешение от Асоциация „Енергетика“, а предвид описаните в нотариалния акт приложения (молба-декларация, скица и удостоверение за базисна оценка) притежаването на лицензия не е удостоверено. При тези фактически и правни установявания въззивният съд е извел извод, че процесният трафопост е представлявал държавна собственост и ПК „Солидарност” не се легитимира като негов собственик, като е намерил за успешно направеното от „ЕРМ Запад“ ЕАД оспорване на признатото с констативния нотариален акт право на собственост върху спорния трафопост, а предявеният ревандикационен иск – за неоснователен. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо. От прочита на въззивния акт не се констатира и вероятност за очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като квалифицирана форма на неправилност и която се поддържа от касатора за основание за допускането му до касационно обжалване. Не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие на допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Напротив, след самостоятелно извършен анализ на доказателствата и изясняване на делото от фактическа страна, въззивният съд е приложил относимата към правния спор правна уредба, регулираща собствеността върху енергийните обекти, проследявайки нейното развитие във времето и е обезпечил прилагането на императивно установените от законодателя правила в областта. Мотивите на въззивния съд за липса на изискуемите от закона предпоставки за признаване собствеността на правото на собственост на ищеца върху спорния трафопост като енергиен обект с особен статут и правен режим, не са явно необосновани, а последователни и логични. Те изцяло съответстват на трайно установената и последователно казуална практика на ВКС, според която общите енергийни уредби, какъвто е трафопост, който захранва няколко потребители, са държавна собственост по силата на чл. 2, ал. 1 ЗЕ (1948 г., отм.), и не могат да бъдат частна собственост, тъй като са изключени от граждански оборот – налице е правна невъзможност за тяхното деривативно придобиване, независимо дали организацията е инвестирала в изграждането им, като с последващите закони е предвидено държавната собственост върху енергийните обекти, установена в чл. 2, ал. 1 ЗЕ (1948 г., отм.) и чл. 2, ал. 1 ЗЕ (1975 г., отм.), да премине в собственост на енергийните предприятия (решение № 716 от 22.10.2010 г. по гр. д. № 810/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 440 от 23.12.2011 г. по гр. д. № 1605/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, I г.о.). Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалвано също не са налице. Формулираните в изложението правни въпроси не са обусловили решаващите изводи от значение за изхода по конкретното дело, поради което за тях не е осъществена общата селективна предпоставка. Предмет на ревандикационния иск е правото на собственост на ищеца върху спорния имот - в случая върху процесния трафопост, и недоказването на претендираното право на собственост е достатъчно за отхвърляне на предявения иск, без съдът да дължи произнасяне дали ответникът е собственик и на какво основание, поради което и доводите в тази насока не могат да обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е изложил съображения, че доколкото процесният трафопост, който не е бил изграден от и със средства на ищцовата кооперация и не е служил за задоволяване само на собствените й нужди, а от изграждането му той е захранвал няколко (множество) потребители, е представлявал държавна собственост при действието на Закона за енергетиката и енергийната ефективност (в сила от 1999 г.) и като такъв съгласно чл. 58 и пар. 67 ПЗР на ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 40, ал. 1, т. 2 и пар. 4 ПЗР на действащия ЗЕ е могъл да бъде придобит в собственост само от енергийно предприятие, което извършва дейност в енергетиката въз основа на издадено разрешение или лицензия, с каквото ищцовата кооперация не е установено въз основа на доказателствата да разполага. Тези съображения са изложени, както и от първата инстанция, само относно принадлежността на процесния трафопост от 23 кв.м, намиращ се в сграда в кв. 36 на [населено място], предвид и на направените уточнения от ищеца ПК „Солидарност“ при разглеждане на делото в първото заседание по чл. 143 ГПК, но не и относно другия обособен обект (павилион, сладкарница) в нея, за който и не са направени надлежни искания пред въззивния съд, поради което такива и доводи във връзка с тях не могат да се обсъждат в настоящото производство. При така изложените от въззивния съд съображения за обосноваването на решаващите му изводи в мотивите на обжалваното решение формулираните от касатора въпроси не осъществяват общата предпоставка по чл. 280 ГПК. Не е посочена и практика по тези въпроси, на които въззивното решение да противоречи и които да обосновават наличието на поддържаната специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По посочените в изложението към касационната жалба решения на КС също не е налице поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Тези решения са неотносими, тъй като първото от тях - решение № 22 от 10.12.1996 г. по к. д. № 24/1996 г., касае противоконституционност на закон, с който частноправни вземания от продажба на природен газ се обявят за държавни, а второто (решение № 12 от 04.06.1998 г. по к. д. № 13/1998 г.) - на закон, с който принудително и безвъзмездно се отнема частна собственост (имоти на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници), без това одържавяване да е поставено в зависимост от държавни и общински нужди и без обезщетение. Въззивното решение се отнася до различна хипотеза, при която не се отнема вече придобита частна собственост, нито се променя характера на частноправно вземане, а се установява, че собствеността върху процесния трафопост е възникнала като държавна, включително и поради установената в енергийните закони забрана енергийните обекти, обслужващи повече от един потребител, да принадлежат на лица, различни от държавата, съответно от енергийните предприятия. Касаторът не се позовава на актове, постановени от съдебната институция на Европейския съюз, а противоречието с актовете на ЕСПЧ не е предвидено като специална предпоставка за допускане на касационното обжалване, поради което тяхното обсъждане е безпредметно. Може обаче да се отбележи, че установеният в Протокол № 1 към ЕКПЧ принцип за защита на собствеността, принадлежаща на физическите и юридическите лица, дава защита срещу намеса върху съществуващи притежания на лицата, без да забранява на държавата да изключва определени обекти от гражданския оборот. В заключение касационно обжалване на решението не следва да се допуска. При този изход и на основание чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, следва да бъде присъдена сумата от 102.26 евро (с левова равностойност 200 лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.