Определение № 189 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3878/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Б. М. Д. срещу решение № 11877/17.08.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 4771/2019 г. на Софийския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 5090/06.07.2019 г. по гр. дело № 15631/2018 г. на Софийския градски съд, като краен резултат, предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ), осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 4 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв. Касационната жалба на ищеца Д. е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Д., като основание за допускане на касационното обжалване се сочи, че в обжалваната част въззивното решение било неправилно и в противоречие с практиката на ВКС във връзка с размера на присъденото обезщетение, което било необосновано и явно занижено в пъти в сравнение с обичайно присъжданите обезщетения; сочи се и че не бил спазен критерият за справедливост. В изложението не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито се излагат съображения в тази насока, а единствено се преповтарят и доразвиват част от оплакванията за неправилност на въззивното решение, изложени и в касационната жалба, като са приложени и преписи от две решения на ВКС. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквото единствено е навел касаторът в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на посоченото в случая от касатора, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК би могло да бъде установено, само ако той е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които да се произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси действително са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателя, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от касатора основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение