Определение № 2048 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2631/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “БДЖ – Товарни превози“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 279 от 03.07.2024 г. по в. т. д. № 462/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 207 от 23.05.2023 г. по т. д. № 202/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу „Ди Би Карго България“ ЕООД, [населено място] искове: главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 116 524.85 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на задължения по „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU, вследствие настъпилото на 26.07.2020 г. дерайлиране на собствения на ответника вагон №[ЕИК]-0, част от състава на товарен влак № 70620, и евентуални искове с правно основание чл. 45 вр. чл. 50 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на същата сума, съответно като обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане и като обезщетение за неоснователно обогатяване. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че не е налице основание за ангажиране отговорността на ответното дружество за вредите, настъпили от дерайлирането на процесния вагон на 26.07.2020 г., като счита, че същият е резултат от неправилната преценка за неприложимост към случая на „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU, респ. от неправилното му тълкуване, ако се приеме, че е приложим. Релевира оплакване и за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция, изразяващи се в това, че: назначена е повторна експертиза, без да са налице основанията по чл. 266, ал. 3 ГПК; не е отчетено наличието на обстоятелства, поставящи под съмнение безпристрастността на изготвилото я вещо лице; към експертизата са приобщени доказателства, които не са събрани по реда на ГПК; изводът за неприложимост на „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU е немотивиран и липсва произнасяне по довода за неизпълнение на задълженията на ответника „Ди Би Карго България“ ЕООД, в качеството му на лице, отговорно за поддръжката на дерайлиралия вагон. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Приложим ли е „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU между страните, които са го подписали и са посочени в нарочния списък на страницата му ( https://gcubureau.org/signatories-2 ); 2. Нотифицирането/вписването/регистрирането на вагони по правилата на „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU представлява ли условие за действието на договора между подписалите го страни; 3. Кой е приложимият ред за определяне отговорността за вреди, причинени на вагон, собственост на трето лице, предоставен на железопътно предприятие по договор за превоз на товарни вагони от страна на товародателя – ЗЗД или „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU; 4. При разглеждане на делото въззивният съд може ли да преповтаря действията на първоинстанционния съд и да действа като втора първа инстанция; 5. Единствено фактът на поискване на повторна експертиза от страна по делото достатъчен ли е за допускането й, а неуважаването на немотивирано искане за повторна експертиза представлява ли процесуално нарушение на съда; 6. Следва ли да се отстрани вещо лице, което е участвало в първоначалния оглед на железопътно дерайлиране и впоследствие му е възложено изготвянето на експертизата по делото, в която е използвал направените от него по време на този оглед снимки, непредставени по делото като доказателства от страните; 7. Въззивният съд дължи ли произнасяне по всички изложени от въззиваемата страна аргументи и твърдения в подкрепа на обжалваното първоинстанционно решение“. По отношение на първите три въпроса се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а за останалите въпроси – че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), обективирана в решение № 362 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1913/2023 г. на III г. о. Освен това, касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт, аргументирана с доводите в касационната жалба. Ответникът по касация – „Ди Би Карго България“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 21.10.2024 г. Третите лица-помагачи на страните, съответно на ищеца “БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – „Аурубис България“ АД, [населено място] и на ответника „Ди Би Карго България“ ЕООД – Застрахователна компания „Уника“ АД, [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за безспорно по делото, че: На 26.07.2020г. на гара К. е реализирано железопътно произшествие – дерайлиране на вагон №[ЕИК]-0, част от състава на товарен влак № 70620, вследствие на което същият е полегнал надясно по посоката на движение и част от товара е разпилян, а на железния път и съоръженията по него – осигурителна техника, контактна мрежа и подвижен железопътен състав – са нанесени повреди и щети; Превозът на стоката с процесния вагон е извършен въз основа на договор № 019/Log/РА/18 от 25.09.2018 г., с който ЖП „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД, като превозвач, се е задължил да извършва ЖП превоз на товари за сметка на клиента „Аурубис“ България“ АД; В т.1.2.2. от този договор е предвидено, че превозът се осъществява с вагони, осигурени от клиента, а превозвачът се задължава да извършва технически преглед на предоставените от клиента вагони, непосредствено преди заминаването на всеки влак, като се задължава да отказва вагони, които не отговарят на изискванията за безопасност, съгласно Наредба № 58 от 02.06.2006г. за правилата за техническа експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт; Процесният вагон е собственост на „Ди Би Карго България“ ЕООД и е отдаден под наем на „Аурубис“ България“ АД с договор от 10.09.2012 г. за използването му по железопътната мрежа на територията на Република България за превозването на насипни товари, в т. ч. меден концентрат със срок на действие от 01.01.2017г. до 31.12.2023г.; В чл. 6.2. от договора за наем е уговорено, че наемателят освобождава от отговорност наемодателя, освен ако вредата е причинена от работник или член на персонала на „наемодателя“ или конструктивен недостатък или проблем в материала, дизайна и изработката на вагона, а в чл. 6.4. – че наемателят отговаря за щети на вагоните по време на транспорт, освен ако наемодателят, негова дъщерна компания или собственик е превозвач. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли главния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договора за превоз, въззивният съд е приел, че не може да бъде ангажирана отговорността на ответника, в качеството му на собственик на дерайлиралия вагон, тъй като той е изпълнил задължението си да го поддържа в изправно и годно за обичайното му използване състояние, като е отчел и факта, че вагонът е отдаден за ползване на трето лице – „Аурубис“ България“ АД и с договора за наем между тях е уговорено за вреди от него отговорност да носи наемателят, освен ако не е доказал, че наемодателят е виновен (чл. 6.1.). Според съдебния състав, в случая няма ангажирани доказателства, установяващи вината на собственика и наемодател на процесния вагон, а точно обратното – за същия вагон от ИА „Железопътна администрация“ е заложен междуремонтен срок от 6 години, като такъв е извършен на 13.04.2017г., т. е. до датата на произшествието са изминали 3г., 3 м. и 13 дни, а на изпадналия колоос е направено пълно освидетелстване след текущ ремонт на колооста на 02.05.2018 г. По спорния въпрос за причината, довела до произшествието, въззивният съд е възприел заключението на допуснатата от него повторна техническа експертиза, изготвено от вещото лице проф. дтн инж.-мат. Н. Н., прието без да оспорено от страните, според което: Причина за железопътното произшествие – дерайлирането на процесния вагон е скъсването на дясна осна шийка на четвърта колоос на вагона, довело до изпадане на буксовия възел; Зоната на скъсване на осната шийка е недостъпна за визуални огледи, доколкото е скрита в корпуса на буксата, но това не означава, че тази повреда би могла да бъде определена като „скрит дефект“, тъй като е възможно при извършване на технически преглед в началната и крайна гара, а и по трасето на движещия се влак, да бъдат констатирани визуално начални процеси на увреждане на буксовия лагер и конкретно омасляване, затопляне, прегряване, пушене и светене; Дефекти в буксовия възел на колооста са установими при обхождане на влака от двете страни, опипване на буксовите възли, визуални огледи и при извършване на задължителните технически прегледи на вагоните, съобразно Наредба № 58 от 02.08.2006г. за правилата за техническа експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт и при основен и/или междинен технически преглед, извършван съгласно Инструкцията за ТМРВ. Решаващият състав, съобразявайки установената в чл. 190, ал. 1, т. 1 от Наредба № 58 от 02.08.2006г. за правилата за техническа експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт забрана в състава на влак да се включва товарен вагон, за който не е извършен технически преглед по реда на чл. 191 или с неизправности, застрашаващи безопасността на превозите и товарите, изразяващи се в неизправни колооси и букси, е приел, че в случая ищецът, в качеството му на железопътно предприятие – превозвач, при определяне процеса за извършване на технически преглед по реда на чл. 191, ал. 1 от посочената наредба, не е изпълнил задължението си да гарантира безопасното движение на влака, като не е предвидил извършването на междинен преглед. Освен това, като неполагане на общата грижа на добрия търговец-превозвач, е определил неизпълнението на предвиденото в чл. 48, ал. 1, т. 1 от Инструкция за вагонните лагери задължение на железопътното предприятие за извършване на технически преглед на буксовите възли чрез опипване на буксата с ръка за всеки пристигащ влак, какъвто е процесният, част от състава, на който е дерайлиралият вагон. Въззивният съд е преценил като неоснователни доводите на ищеца, че правилата за носене на отговорност за възникналото железопътно произшествие са определени с международно споразумение „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU, страни по което са както ищецът-превозвач “БДЖ – Товарни превози“ ЕООД, така и ответникът-собственик на дерайлиралия вагон „Ди Би Карго България“ ЕООД, предвиждащо, че държателят на вагона е отговорен за повреди на вагона вследствие повреда на буксата, причинена от висока температура (чл. 27). Приел е, че отговорността за възникналото произшествие е за превозвача и тя е пряка последица от неизпълнението на поетото от него задължение по чл.2.2.1. от договора за извършване на товарни ЖП превози, в който, освен че е предвидено задължението на превозвача да извършва технически преглед на предоставените от клиента вагони и да отказва технически неизправните такива, изрично страните са посочили, че всички вагони, които са част от който и да е заминал влак, се считат за проверени и приети от превозвача. Според съдебния състав, дори да се приеме обаче, че приложим в конкретните отношения е именно „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU, за което нормативно признати основания липсват, предвид налични договорни отношения за превоз между превозвача и товародателя и задължението на последния да осигури вагони, в т. ч. и процесния, съгласно чл. 22.2. от общия договор, именно железопътното предприятие носи отговорност за произшествието, тъй като не е налице вина на притежателя, нито е установено недостатъчното му техническо обслужване; не е налице вина и на трета страна, нито са налични обстоятелства, които ЖП не е могло да избегне и последици, които да не би могло да предотврати, в случай, че бе извършило необходимия технически преглед добросъвестно или предвидило междинен такъв, с което да прояви необходимата грижа на добър търговец. Допълнително е аргументирал неприложимостта на „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU и с факта, че макар и страна по този договор, ответникът „Ди Би Карго България“ ЕООД не е регистрирал нито един от собствените си вагони, в т. ч. и процесния, което е логично предвид отдаването му под наем на „Аурубис“ България“ АД. Приел е, противно на твърденията на ищеца, че с многостранния договор е предвиден регистрационен режим на предоставените вагони, аргумент за което е изискването за техническото им приемане (чл. 7), както и разписаните правила във Вътрешния правилник за прилагането и по- нататъшното разработване на ОДИ в Приложение 8 към ОДИВ и по-конкретно т. 5 и т. 6, изискващи индивидуализация на съответните вагони. С оглед на това, че не се установява неизпълнение от страна на ответника на поето от него задължение по „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU, предявеният на договорно основание главен иск е счетен за неоснователен и, след отмяна на първоинстанционното решение, същият е отхвърлен. Като неоснователни въззивният съд е преценил и двата евентуално предявени иска за присъждане на процесната сума, съответно: Искът с правно основание чл. 45 ЗЗД във вр. с чл. 50 ЗЗД – поради това, че не е налице противоправно поведение на ответника, което да е в пряка причинна връзка с настъпилия негативен за ищеца резултат, доколкото собственикът на процесния вагон е изпълнил задължението си да подържа собствената си вещ в изправно и годно за обичаното й използване състояние (в плана за поддръжка на процесния вагон е заложен междуремонтен срок 6 години, който е извършен и към датата на произшествието е бил изминал срок от около 3 години и 3 месеца, което обстоятелство се установява и от приложения по делото сертификат за безопасност, издаден от ИА „Железопътна инфраструктура“); Искът с правно основание чл. 59 ЗЗД – поради това, че не е налице неоснователно разместени блага, които да бъдат компенсирани, тъй като ищецът е платил обезщетения вследствие настъпилото железопътно произшествие и възнаграждение на дружеството, извършило събиране и извозване на разпиления товар, не без основание, а защото е отговорен както пред товародателя, така и пред останалите увредени лица. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени. Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на делото в смисъла, разяснен в тълкувателния акт. По отношение на първите три въпроса, свързани с приложимия ред за определяне отговорността за вреди при извършване на железопътен превоз, причинени от и на вагон, собственост на трето лице: От една страна, доколкото отговорът им е предпоставен от обсъждането на доказателствата по делото (договора за железопътен превоз от и международното споразумение „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU), тези въпроси са относими към правилността на обжалваното решение, която, съобразно цитирана задължителна съдебна практика, е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. От друга страна, посочените въпроси не са единствено обуславящи за изхода на делото. Действително, в мотивите на въззивния акт е прието, че приложим към отношенията във връзка с процесния превоз е сключеният между ищеца БДЖ – Товарни превози“ ЕООД и третото лице-помагач „Аурубис България“ АД договор за железопътен превоз от 25.09.2018 г., а не международното споразумение – „Общ договор за използване на товарни вагони“ ОДИ/AVV/GCU, което е подписаното и от двете страни по делото. Същевременно обаче, решаващият състав е преценил основателността на претенциите и в хипотезата на приложимост на Общия договор, но отново е стигнал до извода, че са неоснователни, защото е приел, че съгласно чл. 22.2 от този договор вина за станалото произшествие носи именно железопътното предприятие, тъй като: не е налице вина на притежателя на вагона, нито е установено недостатъчното му техническо обслужване; не е налице вина и на трета страна, нито са налични обстоятелства, които ЖП не е могло да избегне и последици, които да не би могло да предотврати, в случай, че бе извършило необходимия технически преглед добросъвестно или бе предвидило междинен такъв, с което да прояви необходимата грижа на добър търговец. Следователно, при така изразеното становище, дори да беше приел, че отношенията между страните се регулират от международното споразумение, това не би довело до различен изход на правния спор. Освен че по отношение на първите три въпроса не е осъществено общото изискване да са обуславящи, поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено и бланкетно – без да е обосновано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са указанията в т. 4 на цитираното по-горе тълкувателно решение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по отношение на останалите четири въпроса, имащи процесуалноправен характер, тъй като и за тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод следва от обстоятелството, че въпросите касаят изцяло правилността на въззивното решение и обективират несъгласието на касатора с направените в него изводи. Освен това, част от въпросите (въпроси № 4 и № 5) съдържат твърдението на страната, че въззивният съд е „преповторил действията на първоинстанционния съд“ и че повторната експертиза е допусната „единствено поради факта на поискването й“ от въззивника, което твърдение не кореспондира с данните по делото. Повторната експертиза е допусната от въззивния съд на основание чл. 266, ал. 3 ГПК и е аргументирана с процесуалното нарушение на първата инстанция, изразяващо се в неуважаване на възражението на ответника за необоснованост на приетото заключение и в недопускането служебно на нова експертиза. Следователно, не се касае за „преповтаряне“ действията на първоинстанционния съд, както касаторът неоснователно счита, а за изрично предвидена от закона възможност за събиране на доказателства в рамките на въззивното производство. Що се отнася до въпрос № 6, същият е ирелевантен, тъй като изобщо не е обсъждан от решаващия състав – нито в решението, нито при приемане на заключението на експертизата. И това е логично, доколкото в нито един момент не е било заявено възражение срещу назначеното вещо лице по съображенията, съдържащи се в посочения въпрос. Поради това, че не са обуславящи за изхода на делото, не следва да бъде обсъждано заявеното по отношение на процесуалноправните въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За прецизност, следва да се посочи, че това основание е и недоказано, тъй като единственото посочено като практика на ВКС решение по чл. 290 ГПК е неотносимо към тези въпроси – то касае правомощията на въззивния съд при допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада по делото, каквото в случая не се твръди. На последно място, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е отъждествил очевидната неправилност с неправилността на акта поради необоснованост, която обаче не може да обоснове допускането му до касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК