Определение № 365 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1237/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. А. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1265 от 30.11.2021 г. по гр.д.№ 2531/ 2021 г., с което, след като е отменено разпореждане на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 1224/ 2013 г., е оставена без уважение молбата на касатора за признаване и допускане изпълнението на решение № 291/ 18.09.2014 г. на Първоинстанционен съд - Т., Република Гърция, с което съдът се е произнесъл по родителската отговорност по отношение на децата П. и К. по молба, предявена от Х. А. К. против М. К. К.. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ - определение по ч.гр.д.№ 3481/ 2019 г., ІV г.о., без да формулира конкретен правен въпрос. Излага твърдения, че фактическото изпълнение на решението на съда в Т. не е пречка то да бъде допуснато за изпълнение на територията на Република България, както и че не е такава пречка по смисъла на чл.23 б.“Д“ Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. постановеното от български съд между същите страни определение по чл.323 ГПК. Счита, че определение, с което се постановяват привременни мерки по дело за родителска отговорност, не съставлява съдебен акт по смисъла на цитираната разпоредба. Поддържа наличие на допълнителното основание по т.2 на ал.1 на чл.280 ГПК, също без да формулира конкретен правен въпрос, с твърдения, че обжалваното решение противоречи на чл.23 б.“Д“ Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Касаторът излага и доводи за това, че въпросът, съставлява ли определението по чл.323 ГПК съдебен акт по смисъла на чл.23 б.“Д“ Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа също, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради извършеното от съда превратно и неправилно тълкуване на чл.23 б.“Д“ Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Ответната страна М. К. К.и счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Поддържа, че определението на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 3481/ 2019 г. е неотносимо към настоящия спор, при който съдът е установил фактическо изпълнение на издадения от съд в Гърция акт. Твърди, че касаторът не е обосновал надлежно твърденията си за наличие на допълнителните основания по т.2 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. При условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. За да отхвърли искането за признаване и допускане на изпълнението въззивният съд приел, че с решение на Първоинстанционния съд в населено място, Република Гърция, № 29/ 18.09.2014 г. по дело № 93/ 2014 г,. на Х. А. К. били предоставени родителските права над децата П. и К., родени от брака на молителя с М. К. К.. В решението било посочено, че производството протекло задочно, след като препис от исковата молба бил редовно връчен на ответницата. Прието било в него, че децата имали обичайно местоживеене в Гърция, като от октомври 2013 г. със съгласието на бащата те били отведени от майката в България. Към решението било приложено и удостоверение по чл.39 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. След постановяване на това решение страните са се събрали и са живели заедно в периода 2014 г. – 2019 г. в Република Гърция. През 2020 г. М. К. и децата отново се установили в България, където тя инициирала брачен процес против Х. А. К., по което дело били предявени и искове за родителска отговорност. По това дело на 15.12.2020 г. съдът постановил привременни мерки, касаещи упражняването на родителските права върху децата. Производството за допускане на изпълнението на решението от 2014 г. било образувано по молба на Х. А. К., подадена след постановяване на определението за привременни мерки - на 17.05.2021 г. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че решението на Първоинстанционния съд – Т. от 18.09.2014 г. фактически било изпълнено. След постановяването му децата живели в продължение на най - малко пет години в Гърция със своя баща. След като решението било изпълнено доброволно, при настъпилата следваща раздяла между страните следвало отново да бъде съобразен интересът на децата, вече с оглед новите отношения в семейството. Постановяването на мерки касаещи родителска отговорност по отношение на деца винаги било до изменение на обстоятелствата. Неправилно би било съдът да постанови изпълнение на едно вече изпълнено съдебно решение, по отношение на деца, чийто интерес бил изследван пет години по – рано и при висящо производство с предмет родителската отговорност. Дори да се приемело, че решението можело да се допусне до изпълнение, то налице била пречка по чл.23 б”Д” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Тази разпоредба не позволявала признаването на решение, отнасящо се до родителската отговорност, ако то противоречи на издадено по-късно решение относно родителската отговорност, постановено в държавата-членка, където се иска признаване. Дефиницията по чл.2 т.4 от Регламента обхващала и определението, постановено от българския съд на 15.12.2020 г. - то попадало сред категорията актове, визирани в Регламента, като съдебни актове имащи за предмет родителската отговорност на страните. Това определение било постановено след решението на Първоинстанционния съд в Т. и по смисъла на Регламента представлявало пречка за признаването му в България. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК – по твърденията за постановяването му в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с тези си твърдения касаторът не е релевирал правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение 1/ 19.02.2010 г., по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, формулирането на такъв въпрос е ангажимент на касатора. ВКС, извън хипотезите по чл.280 ал.2 ГПК, не може сам служебно да формулира въпроса, тъй като това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало. Той би могъл да уточни и конкретизира въпроса, ако е посочена съответната практика и кои са правните разрешения на въззивния съд, които й противоречат. В случая жалбоподателят се позовава на определение по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване и което по смисъла на горецитираното Тълкувателно решение не е съдебна практика по смисъла на т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Отделно, въпросното определение /по гр.д.№ 3481/ 2019 г., ІV г.о./ не съдържа никакви правни разрешения. То само възпроизвежда правните разрешения на инстанцията по същество и констатира, че по делото не било обосновано наличието на предпоставките по т.1, т.2 на ал.1 и на ал.2 на чл.280 ГПК, поради което не можело да се допусне касационно обжалване. Затова не може да се приеме, че е налице твърдяното от касатора основание за достъп по касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По аналогични съображения не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. И във връзка с тези си твърдения касаторът не е изложил конкретен правен въпрос, а само твърдения, че обжалваният въззивен акт противоречи на чл.23 б”Д” Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. Законовото основание за достъп до касационен контрол по смисъла на посочената разпоредба обаче не е противоречие със закона, а разрешаването от въззивния съд на правен въпрос в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Освен че не е повдигнат въпрос, не са и посочени актове на някой от тези органи, които да имат отношение към конкретиката на настоящия случай. Няма основание за допускане на касационно обжалване и по поставения правен въпрос във връзка с твърденията на касатора за наличието на основанието по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. С оглед мотивите на въззивния съд, този въпрос е обуславящ, но той няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. е изяснено, че такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а по разрешаването му няма противоречива практика. Терминът „решение" по смисъла на Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. включва всеки съдебен акт, който е свързан с родителската отговорност, ако е постановен от съд на държава-членка, както и да се нарича това „решение“. Определението по привременните мерки в хода на бракоразводен процес, с което български съд се е произнесъл по въпросите за родителската отговорност до приключване на висящото пред него дело, е решение по смисъла на чл.2 т.4 от Регламента. Същото е разрешението, дадено в обжалвания акт, поради което по формулираният правен въпрос не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалването като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален - или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят обосновава наличието на очевидна неправилност с доводи за неправилно приложение на материалния закон, които изискват проверка по същество. Затова актът не може да бъде окачествен като очевидно неправилен. По тези съображения Върховният касационен съд