Определение № 2114 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4078/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Х. Х., със съгласието на своята майка- Е. И. К. и представляван от адв. Д. К. Я., срещу въззивно решение № 261/29.07.2022 г. по в. гр. д. № 289/2022 г. по описа на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260014/24.03.2022 г. по гр. д. № 1542/2020 г. на Димитровградски районен съд за уважаване на предявения от К. Й. Ж. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск, като е признато за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на 8/12 ид. ч. от едноетажна жилищна сграда, масивна конструкция със застроена площ от 55 кв. м., построена в УПИ *-*, в квартал 36, по КРП на [населено място] извор, [община], с площ от 906,27 кв. м., с адрес на имота в [населено място] извор, [улица]. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е формулиран следният правен въпрос: „при наличие на последваща разпоредителна сделка със застроен поземлен имот, при която собственикът на земята не е посочил изрично, че построената в имота сграда не е предмет на прехвърлянето и че запазва същата тази сграда за себе си, то по силата на приращението по смисъла на чл. 92 ЗС, новият собственик на земята става ли собственик и на построеното в нея?“, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 183/18.06.2012 г. по гр. дело № 88/2012 год. на ВКС, ІІ г. о., решение № 529/09.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 756/17.03.1970 г. на ВС и решение № 83/1970 г., ОСГК, решение № 293/21.02.2000 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 292/08.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 931/2009 год., І г. о.; решение № 368/07.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 4749/2008 год., ІV г. о. Ответницата по касационната жалба К. Й. Ж., представлявана от адв. В. Л., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е посочила, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: По делото е установено, че между ищцата и Ж. Х. Ж. е съществувал граждански брак от 01.05.1960 г. Констатирано е, че с нотариален акт № 124, том І, дело № 245/04.05.1982 г. за собственост на недвижим имот, придобит по наследство, Ж. Ж. е признат за собственик на дворно място с площ от 829 кв. м., находящо се в [населено място] извор, [община], с построена в него плевня. Установено е, че с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 144, том VІІІ, рег. № 6369, дело №1528/2003 г., същият бил признат за собственик, на основание чл. 483 ГПК /отм./ и § 8, ал. 1 и 3 от ПР на ЗУТ, на УПИ *-* в кв. 36, с площ от 924 кв. м., ведно с построените в имота жилищна сграда и стопанска постройка. На 26.08.2008 г. с нотариален акт за дарение № 16, том V, рег. № 9636, дело № 578/2008 г., Ж. Х. Ж. дарил на своя непълнолетен внук Б. Н. К. /син на Д. Ж. К./ следния свой собствен недвижим имот: УПИ *-* в кв. 36 по плана на населеното място, с площ от 924 кв. м., ведно с построената в имота стопанска постройка- плевня. Установено е, че на 18.09.2019 г. надареният Б. Н. К. упълномощил с нотариално заверено пълномощно с рег. № 1265 и рег. № 12166 на нотариус В. С., своя вуйчо Х. Ж. Х. да извършва всякакви разпоредителни сделки с придобития по силата на сключения договор за дарение недвижим имот. Установено е още, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 44, том ІІІ, рег. №3541, нот. дело №407/2019 г., на 25.10.2019 г. Х. Ж. Х., действащ в лично качество и като пълномощник на Б. Н. К., продал на непълнолетния си син К. Х. Х. за сумата от 4 600 лв. следния недвижим имот: УПИ *-*, в квартал 36, ведно с построените в същия имот сгради: едноетажна жилищна сграда, масивна конструкция със застроена площ от 55 кв. м. и стопанска постройка-плевня, паянтова конструкция със застроена площ от 40 кв. м. При съставяне на акта са представени констативния нотариален акт от 1982 г. и нотариалния акт за сделка от 2008 г., както и разрешение за строеж № 388/25.05.1982 г. на Общински народен съвет–гр. Димитровград. Въззивният съд констатирал, че в отговора на исковата молба и във въззивната жалба ответникът посочил, че е придобил право на собственост върху процесната сграда от своя праводател Х. Ж. Х., на когото било издадено разрешение за строеж от 1982 г. по установения за това ред, съгласно действащата към този момент норма на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ /отм./, като в резултат на учреденото право на строеж в полза на последния била оборена презумпцията на чл. 92 ЗС, съгласно която собственикът на имота Ж. Х. Ж. следвало да стане и собственик на построената в него сграда. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приел, че праводателят на жалбоподателя- Х. Ж. Х. не е придобил правото на собственост върху процесната сграда, в резултат на което сключеният договор за продажба не е породил транслативно действие по отношение на нея. Посочил е, че в тежест на ответника било да докаже твърдяното от него валидно учредяване на право на строеж в полза на праводателя му, във връзка с което било представено единствено разрешение за строеж № 388/25.05.1982 г., издадено на Х. Ж. Х. за жилище в парцел *, кв. 36 по плана на [населено място] извор. Изложил е съображения, че за да е налице валидно учредено право на строеж в посочената хипотеза, следва да е установено по безспорен начин наличието на определените в закона предпоставки, а именно: лицето, в чиято полза се учредява правото на строеж да е роднина на собственика, строежът да е допустим, както и да е налице нотариално заверено заявление от собственика на земята до общинския народен /районен/ съвет, което да е вписано в нотариалните книги. Обсъдил е останалите събрани по делото доказателства – обяснителна записка на Ж. Х. Ж. за жилищна сграда- масивна с дървен гредоред от 55 кв. м. на стойност 6 450 лева, в кв. 36, парцел *- * в [населено място] извор, както и платежни документи – фактури и експедиционни бележки, издадени през периода 1982 г.-1986 г. на Ж. Х. Ж. за закупуване на строителни материали. В обобщение е направил заключение, че не е било извършено валидно учредяване на право на строеж в полза на Х. Ж. Х. върху процесния имот, собственост на неговия баща Ж. Х. Ж.. Построената в имота сграда е станала собственост на собственика на земята, доколкото по делото не е доказано валидното учредяване на правото на строеж в полза на Х. Х. Ж., което да изключи действието на приращението. При това положение изграденото не е станало част от патримониума на праводателя на ответника и не е могло да бъде предмет на разпоредителна сделка. В резултат на това не е настъпил транслативния ефект на сделката, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба № 44//2019 г., в частта, касаеща процесната жилищна сграда. Последната е останала в патримониума на съпрузите и след направеното на 26.08.2008 г. дарение в полза на Б. Н. К., доколкото не била включена в неговия предмет. След смъртта на Ж. Х. Ж. на 09.02.2020 г., 1/2 идеална част от процесната сграда преминала в собственост на неговите наследници по закон- съпруга К. Й. Ж., дъщеря Д. Ж. К. и син Х. Ж. Х.. След смъртта на Х. Ж. Х. на 19.06.2020 г. неговата 1/6 идеална част от постройката била наследена от наследниците му по закон- дъщеря и син, като всеки от тях придобил по 1/12 идеална част от процесната сграда. По този начин ищцата останала собственик на 8/12 ид. ч. от нея, като върху тази идеална част е отречено правото на собственост на ответника. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения в изложението въпрос: „При сключване на разпоредителна сделка със застроен поземлен имот, когато собственикът не е посочил изрично, че построената в него сграда не е предмет на прехвърлянето и че запазва същата тази сграда за себе си, важи ли презумпцията на чл. 92 ЗС и приобретателят на имота става ли собственик и на построеното в него?“. Въпросът е от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно практиката на ВКС в случаите, при които се прехвърля право на собственост върху застроен имот, без в договора изрично да е посочено, че заедно със земята се прехвърля и съществуващата върху нея сграда, щом като продавачът не е изключил изрично от продажбата същата, тя също е предмет на разпоредителната сделка, но във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване на нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗЗД. В този смисъл са решение № 529/09.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, първо г. о., решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, второ г. о., решение № 96/01.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г. на ВКС, второ г. о. и др. Следва да се извърши преценка за съответствието на обжалваното решение с цитираната съдебна практика, както и с посочената в касационната жалба. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение