Определение № 2384 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4742/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. И. Х., подадена чрез процесуален представител адв. С. К. против решение № 343/28.02.2023г., постановено по в.гр.д. № 1704/2022г. по описа на Окръжен съд – Бургас. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 215 от 07.09.2022г. по гр.д. № 894/2021г. по описа на Районен съд - Айтос, с което на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от КЗПЧОС е отхвърлен предявеният от X. И. X. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5001 лева, представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП № 870/2015г. по описа на РП-Айтос, образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 293а от НК, прекратено с постановление от 21.12.2020г. на РП-Айтос поради изтекла погасителна давност за разследване на това престъпление на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.10.2021г. до окончателното плащане на задължението. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде уважен. Ответникът по касация Прокуратурата на Република България не е подала отговор на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: с влязло в сила решение по гр.д.№ 17/2012г. на РС-Айтос лицето Т. Н. И. е бил осъден да заплати на ищеца сумата от 10000 лв. Ищецът се снабдил с изпълнителен лист и образувал против длъжника изпълнително дело на 12.08.2014г., по което до изтичането на една година от образуването му, длъжникът не изпълнил съдебния акт и не погасил задължението си. По сигнал на ищеца, сезирал РП-Айтос за извършено от И. престъпление, е образувана пр.пр. № 870/2015г. по описа на РУ – Айтос при ОД на МВР - Бургас от 12.08.2015г., с данни за евентуално осъществено престъпление по чл. 293а от НК. С Постановление от 15.06.2016г. прокурор при РП – Айтос, след преценка, че в хода на извършената проверка е установено наличието на данни за осъществен състав на престъпление от общ характер – неплащане на парично задължение в едногодишен срок от влизане в сила на решението на съда за това, че същото е дължимо – престъпление от общ характер, приел, че са налице достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположение за извършено престъпление от общ характер по чл. 293а от НК. На това основание е образувано ДП № 237000-1868/2016 по описа на РУ-Айтос срещу неизвестен извършител, за това, че след като е осъден по гр.д. № 17/2012г. по описа на РС – Айтос да заплати сумата от 10000 лева, в едногодишен срок от влизане в сила на съдебния акт не изпълнява задължението си към кредитора, въпреки наличието на парични средства или имущество – престъпление по чл. 293а от НК. На база събраните по делото доказателства в хода на разследването и установената фактическа обстановка, с постановление на прокурор при РП – Айтос от 10.05.2018г. с извод, че липсват доказателства за осъществено съставомерно деяние по чл. 293а от НК, извършено от лицето Т. Н. И., е прекратено ДП рег. № 237 ЗМ-163/2016г. След отмяната му и проведени допълнителни действия по разследване, с постановление за привличане на обвиняем от 07.02.2019г. на разследващ полицай при ОД на МВР, РУ-Айтос, по ДП в качеството на обвиняем е привлечен Т. Н. И. в извършване на престъпление от общ характер, за това, че след като е бил осъден да изпълни парично задължение в размер на 10000 лева, с влязъл в законна сила на 19.02.2015г. съдебен акт – Решение № 92/14.06.2012г. по гр.д. № 17/2012г. на РС – Айтос, в продължение на една година от влизането му в сила – за времето от 19.02.2015г. до 19.02.2016г. в [населено място], не изпълнил задължението си към кредитора Х. И. Х., въпреки наличието на парични средства и имущество за това – престъпление по чл. 293а от НК. С Постановление от 21.12.2020г. на прокурор при РП – Айтос, ДП е прекратено поради изтекла абсолютна давност за извършване на действия по наказателно преследване срещу конкретен извършител на основание чл. 243, ал. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Заявлението на ищеца до ИВСС от 08.04.2021г. за обезщетяването му по реда на чл. 60а от ЗСВ е било оставено без разглеждане, поради това, че няма качеството на пострадал и не попада в кръга от субекти по чл. 243, ал. 4 от НПК, съответно не е правоимащ по чл. 60а, ал. 2, т. 2 от ЗСВ. При тези факти, от правна страна въззивният съд при споделяне на решаващите изводи на РС – Айтос, към които препратил на основание чл. 272 от ГПК, обосновал, че ищецът не е обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението по чл. 293а от НК, нито е лице, от което по наказателното производство да е иззет предмет като веществено доказателство; не е установено по делото и наличието на незаконосъобразно действие на прокуратурата, което да се дължи единствено на действия/бездействия на органите на ответника; дори да се приеме, че ищецът има материално право на обезвреда, респ. че е налице незаконосъобразно действие на ответника, то не е налице причинна връзка между поведението на органите на прокуратурата и твърдените вреди, като евентуалното реализиране на наказателната отговорност на длъжника не би удовлетворило паричното вземане на ищеца; отделно по делото не са доказани твърдяните неимуществени вреди – болки и страдания. Допълнително е изложил, че с разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ е създаден национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие като вътрешноправно средство за защита и самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, т.е наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, респ. възможност да претендират обезщетение. Посочил, че в тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок като отговорността е деликтна. Цитирал разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, съгласно която всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Изтъкнал, че словесната конфигурация „при определяне на неговите граждански права и задължения“, използвана в чл. 6, § 1 от Конвенцията следва да се разбира, че в предметния й обхват са включени не само страните в дадено гражданско или наказателно производство, но и всяко лице, чиито права и задължения се засягат пряко от него. В случая посочил, че ДП № 870/2015г. на РП-Айтос, от чието неразглеждане и нерешаване в разумен срок ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди, е образувано за престъпление по чл. 293а от НК. С това престъпление се засягат обществените отношения, свързани със съдебната власт и конкретно с авторитета на правосъдните органи, тъй като имат за свой подродов обект правосъдната дейност, като кръгът от обществени отношения, които се засягат с осъществяването на това престъпление поначало не е свързан с причиняване на съставомерна вреда от имуществен или неимуществен характер на определено лице. Поради това приел, че кредиторът на задължението няма правната възможност да предяви претенция за обезщетение от настъпили вреди /имуществени или неимуществени/ като пряка последица от деянието, съответно – не може да бъде третиран като пострадал от престъплението по чл. 293а от НК и не разполага с правна възможност да се конституира в качеството на граждански ищец или частен обвинител в хода на наказателното производство. В този смисъл аргументирал, че наказателното производство няма значение за определянето на гражданските права на ищеца като пострадал от престъплението, свързани с получаване на обезщетение за претърпените от него вреди, поради което той не разполага и с правата по чл. 6, § 1 от Конвенцията по отношение на конкретното наказателно производство. Посочил, че ищецът може да разполага с правата по чл. 6, § 1 от Конвенцията при неразглеждане на процесното наказателно производство в разумен срок, само когато това производство е неразривно свързано с упражняване на гражданското му право на обезщетение, т.е. с получаване на защита на вземането му за обезщетяване на вредите от престъплението. А осъществяването на престъплението по чл. 293а от НК не е свързано с причиняването на вреда на определено лице-кредитор, поради което и това лице не може да предявява претенция за обезщетяване на вреди като пряка последица от деянието. Извел съответно извод, че в случая гражданските права на ищеца-кредитор не се засягат по никакъв начин от хода на досъдебното производство, поради което е без значение неговата продължителност, тъй като той не може да бъде третиран като пострадал от престъплението по чл. 293а от НК и съответно да претендира обезщетяване на вреди като пряка последица от деянието. Ето защо достигнал до заключителния извод, че ищецът не попада в персоналния обхват на чл. 2б от ЗОДОВ, което е достатъчно за обосноваване на извод за неоснователност на предявения иск и прави безпредметно разглеждането на останалите предпоставки на закона и направените от въззивника възражения. Отбелязал също, че ищецът е предприел действия по принудително изпълнение на признатото му от съда парично вземане като е образувал изпълнително дело по описа на ДСИ-Айтос, а обстоятелството дали вземането е останало все още неудовлетворено, не обосновава настъпването на вреди, които могат да бъдат обезщетени в настоящото производство. В заключение, с извод за неоснователност на предявения иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, постановил крайния си акт. Касаторът Х. И. Х. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а именно възприетата правилност на първоинстанционното решение, че ищецът няма правно основание да претендира обезщетение за неразумен срок на воденото досъдебно производство, тъй като не е бил обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението по чл. 293а от НК, с твърдение, че разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ следва да бъде тълкувана в смисъл, че всяко едно лице, без да е било привлечено към отговорност, след като търпи вреди от неоснователно продължително /в неразумен срок/ бездействие на компетентните органи е в правото си да предяви претенции за обезщетение – за предотвратяване на противоречива съдебна практика. Цитира в тази връзка Определение № 50932 от 12.12.2022г. по гр.д. № 2107/2022г. на ВКС, III ГО; Решение № 60265 от 20.12.2021г. по гр.д. № 1701/2021г. на ВКС, IV ГО и Определение № 1200 от 09.11.2011г. по гр.д. № 947/2011г. на ВКС, III ГО. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Допускането на касационно обжалване при действието на ГПК / в сила от 01.03.2008г./ се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Извън основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК, съобразно разрешенията на задължителното за съдилищата в страната ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 от ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 от ГПК/. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението към касационната жалба липсва формулиран конкретен правен въпрос, който касаторът да сочи, че е от значение за изхода по конкретното делото и за формиране решаващата воля на съда. Следователно не е налице обосновано от жалбоподателя общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определящо рамките, в които ВКС да извърши преценка за конкретно приложно поле на касационното обжалване. Само на това основание допускането до касационен контрол на обжалваното въззивно решение е изключено и такъв не следва да се допуска. Цитираната от касатора съдебна практика от друга страна не замества задължението му да посочи конкретен правен въпрос и да очертае общото приложно поле на касационното обжалване. Наред с това, част от нея не отговаря на понятието практика на ВКС, така както е разяснено в т. 2 от ТР № 1/2009г., а съответствието, респ. противоречието на въззивното решение на цитираното единствено решение на ВКС постановено по реда на чл. 290 от ГПК няма как да се прецени при липса на конкретно изведен в изложението правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Следва да се посочи, че е налице формирана последователна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, даваща отговор на въпроси по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ и конкретно, че кредитори на вземането по този ред са частноправните субекти, които са носители на правото по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. В нея е прието още, че посочените в националния закон примерно критерии, въз основа на които съдът по иска по чл. 2б от ЗОДОВ преценява дали органите на съдебната власт са допуснали нарушението по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, са според стандартите, установени в решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, § от КЗПЧОС. А съгласно последната, всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Само когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производство за престъплението е дело по "определяне на гражданските права" на пострадалия по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Посочено е, че дори когато наказателното производство има за цел само произнасяне по обвинението, решаващия фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя /има значение за/ съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на това право, произтичащо от Конвенцията /решението по дело П. срещу Франция /по жалба вх. № 47287/99/;. решението по делото К. срещу Германия на ЕСПЧ/. В този смисъл Решение № 69 от 29.04.2020г. по гр.д. № 3169/2019г. на ВКС, IV ГО, с което въззивното решение в случая е изцяло съобразено, а наличието на формирана практика изключва приложното поле на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение