Определение № 3029 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3894/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 783 от 17.06.2024г. по гр.д. № 2943/2023г. на Пловдивски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 380/07.08.23г. по гр.д.№ 1981/22г. на Районен съд-Асеновград, е постановено отхвърляне на предявения от В. П. П. и Д. П. Д. против Й. Д. Ш. иск за установяване правото на собственост на ищците върху по 1/4 идеална част от УПИ *-* в квартал * по ПУП на [населено място], [община], с площ от 1342 кв.м., както отхвърляне на иска против Й. Д. Ш. и З. Г. Ш. за установяване собствеността върху: УПИ *-* в квартал * по ПУП на същото село, с площ от 822 кв.м., застроен с двуетажна масивна жилищна сграда от 67кв.м. и паянтова стопанска постройка от кв.м. и УПИ *-* в квартал * по ПУП на същото село, с площ 1085 кв.м. Касационната жалба е подадена от В. П. П. и Д. П. Д. чрез адвокат М. И.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба Й. Д. Ш. и З. Г. Ш. чрез пълномощника си адв. С. А. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявени са установителни искове са собственост на по 1/4 ид.ч. от три поземлени имота. Ищците са наследници на П. Д. Б., починал 2011г., ответницата Й. Ш. е негова сестра, а ответницата З. Д. /сега с фамилно име Ш./ е дъщеря на последната. Не се спори, че имотите, които са заградени като един имот, са били собственост на общия наследодател Д. С. (дядо на ищците и баща на Й. Ш.), като той не притежавал документ за собственост. Ищците са живели в имота като деца, съответно до 2004г. и до 2000г. заедно с баща си П., който е живял в имота до смъртта си през 2011г. След неговата смърт в имота се настанила ответницата Й., която през 2022г. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост и непосредствено след това прехвърлила застроения имот и единия от незастроените, а именно УПИ *-*, на дъщеря си З. Ш.. Спорът е концентриран върху наведеното от ответниците възражение за придобиване по давност и по-конкретно върху това кога Й. се е настанила в имота, ползвали ли са ищците имота след 2012г. и демонстрирала ли е Й. намерение за своене спрямо тях. Според ищците Й. се преместила да живее в къщата с тяхно съгласие през 2014г., а според ответниците това е станало през април 2012г. когато тя и мъжът, с когото живее, е трябвало да освободят заеманото ведомствено жилище. В подкрепа на последното твърдение е представено писмо от месец май 2012г. до М. М. от Министерство на отбраната, с което го уведомяват, че сключеният с него договор за наем на жилище се прекратява. По делото са събрани множество гласни доказателства. Разпитани са свидетели на ищците: С. С., (преразпитана и пред въззивната инстанция), М. Й. и Д. Д., съпруг на ищцата Д. Д., както и свидетели на ответницата Й. Ш.: Б. Б., М. С., първа братовчедка на Й. и Д. Б., също неин първи братовчед и един свидетел на ответницата З. Ш.: К. А.. Във въззивното производство е разпитана отново С. С., както и Я. Ш., дъщеря на Й. и сестра на З. Ш.. След анализ на доказателствата въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния, че не е доказан десетгодишен срок на владение и че Й. Ш. не е доказала промяна в намерението си да свои имотите по отношение на частта на ответниците. Съдът е приел, че се доказват от страна на ответниците действия на своене от Й. Ш. - тя единствена от останалите сънаследници, които живеят в други населени места, обитава имота; тя обработва незастроените парцели; тя е извършила ремонти по първия етаж и покрива на сградата, като не е искала за това пари от племенниците си, нито те са й предлагали. Намерил е за доказано, че тези действия на своене на Й. Ш. са изявени пред ищците по начин, че те да разберат, че имотът се свои изцяло от нея. Двете ищци живеят в други населени места, не са посещавали процесния имот често, а само няколко пъти в годината по празници и за събора на селото. Те са оставали да пренощуват, но са посрещани от Й. Ш. като гости /в този смисъл са показанията на свидетелите на ответниците/. Също така, само Й. Ш. е разполагала с ключ от имота, за което са единодушни всички свидетели. Заключването на имота и преустановяването на достъпа на другите съсобственици, според съда може да се разглежда като действие на отблъскване на владението, още повече, че няма данни да е извършвано разпределение на ползването на къщата. Твърденията на ищците, че са ползвали втория етаж от къщата съдът е намерил за недоказани. Съдът е приел, че страните са били в много добри отношения и не се е налагало Й. Ш. да забранява на племенниците си достъпа до имота, но тя ги е посрещала като гости, а не като съсобственици. Съдът не е кредитирал показанията на св.Д., съпруг на ищцата Д. Д. за това, че при направата на вътрешна баня и тоалетна Й. Ш. е поискала съгласието на Д. Д.. Тези показания, ценени съгласно чл.172 ГПК, не се подкрепят от останалите гласни доказателства и противоречат на по-голямата чат от тях. Поради горното окръжният съд е приел, че ответницата Й. Ш. е установила владение и върху идеалните части на останалите съсобственици и това е станало след като е починал нейния брат П. Б.. Съдът е възприел показанията на свидетелите М. С. и К. А., че Й. Ш. се е преместила да живее в имота през 2012г, без да уточняват кога, а свидетелят Б., който е съсед на имота, сочи месец април 2012г. Според представеното писмо на Министерство на отбраната ответницата и съжителят й са разбрали през месец май 2012г., че трябва да напуснат ведомственото жилище. Въпреки различията относно конкретния момент на настаняване на ответницата, съдът е счел, че десетгодишната давност е изтекла към датата на подаване на исковата молба на 05.10.2022г., защото дори да се приеме, че преместването е станало не през април 2012г., а малко след това през същата година, то срокът е достатъчен. С тези съображения въззивният съд е отхвърлил исковете. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Поставените от касаторите правни въпроси са: 1/ извършени ли са действия, отричащи правото на останалите наследници, и владението по скрит начин може ли да направи ответника собственик; 2/ преценката кои свидетелски показания да бъдат кредитирани следва ли да се съобрази с останалите доказателства по делото и в частност с писмените такива; 3/ следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства и да мотивира защо кредитира едни, а не кредитира други свидетелски показания; 4/ може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да посочи защо ги отхвърля като недостоверни; 5/ към кой момент следва да е изтекла придобивната давност - към момента на снабдяване с нотариалния акт или към момента на завеждане на иска за неговото оспорване. Спрямо тях се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Касаторите не са посочили практика на Върховния касационен съд спрямо всеки от въпросите, а общо са се позовали на противоречие с решения на касационната инстанция преди формулиране на въпросите. Първият въпрос е от решаващо значение за изхода на спора. Следва да се провери дали съответства на практиката на Върховния касационен съд приетото от решаващия съд, че живеенето в имота, неговото ползване, извършването на ремонти и подобрения, както и липсата на ключ от имота у другите съсобственици, са достатъчни, за да демонстрират на невладеещите съсобственици, че правата им се отричат и че съсобственикът, упражняващ фактическа власт, е преобърнал държането на техните идеални части във владение. За този въпрос е относима посочената от касаторите практика - Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК и Решение № 166 от 13.03.2024г. по гр.д. № 3950/2022г. на І г.о. Според тълкувателния акт този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части и се позовава на придобивна давност за тези идеални части, трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В решението на І г.о. се акцентира върху това, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение, спрямо което засегнатият собственик поради неведение не може да се брани; приема се също, че извършването на ремонти дейности по сграда и изграждането на нова постройка от съсобственика, който упражнява фактическа власт, не са действия, с които по явен и недвусмислен начин да покаже, че отрича владението на останалите и манифестира пред тях намерението си да владее техните части. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение на обжалвания акт от посочените разрешения. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.