Определение № 716 от 06.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1674/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Б. Пантушев срещу решение № 68 от 19.01.2024 г. по гр. д. № 624/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 261435 от 28.04.2022 г. по гр. д. 1459/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Б. Пантушев срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за горницата над сумата 5 000 лв. до сумата 30 000 лв. – претендирано застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от реализирано на 13.07.2019 г. пътно-транспортно произшествие в [населено място] по вина на Е. Р. Дунев, водач на лек автомобил „БМВ” с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност е застрахована при ответника по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, застрахователна полица № BG/30/119001243971.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излага, че при установената по делото фактическата обстановка въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост и е постановил съдебния си акт в отклонение от разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г. Оспорва определеното обезщетение като изключително занижено в сравнение с установените в закона лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен за разликата над присъдения размер от 5 000 лв. до претендирания размер от 30 000 лв. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия.

2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?

Ответникът по касация, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Не претендира присъждане на разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника, Е. Р. Дунев, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Моли да му бъдат присъдени разноски.

Третите лица помагачи на страната на ответника, Р. Б. Дунев и Е. Г. В., в предоставения им срок не депозират писмен отговор и не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че по делото се установяват предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране имуществената отговорност на ответното застрахователно дружество. По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение се е позовал на нормата на чл. 52 ЗЗД и счел, че обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Кредитирал е заключението по приетата по делото КСМАТЕ и посочил, че вследствие на процесното ПТП ищецът С. Б. Пантушев е получил травматични увреждания в пряка причинна връзка с процесното ПТП - травма в окосмената част на главата, разкъсно - контузна рана на челото, охлузване на десен лакът, контузия на врата, травматична протрузия на шийните дискове на ниво С5-6-7, получена и протичаща на фона на умерено изразени спондило- дискогенни дегенеративни изменения в шийния отдел на гръбначния стълб, като периодът на възстановяване е продължил два, три месеца, след което е останала „стягаща” болка, отиваща към раменете, особено при продължително стоене в една поза, както и умерено ограничени движения във врата във всички посоки с усещане за „хрущене”. Въззивният съд е намерил, че получените увреждания от С. Пантушев не са му причинили дискомфорт за значително дълъг период, не са застрашили трайно живота и здравето му, няма данни да са засегнали нормалното протичане на ежедневието му, както и че липсват доказателства за психичното състояние на същия след процесното ПТП. Подчертал е, че ищецът не е ангажирал доказателства и за провеждане на последващо рехабилитационно лечение. По тези мотиви и за доказано търпените от ищеца вреди в резултат на настъпилото на 13.07.2019 г. ПТП е приел за справедливо определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на сумата 5 000 лв. и потвърдил първоинстанционното решение, в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над тази сума до претендирания размер от 30 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора въпроси касаят извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение и в този смисъл са обуславящи, но по отношение на тях не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпросите е налице задължителна съдебна практика по ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, поради което касация не следва да бъде допускана по тези правни въпроси на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалия, с периода на лечението му и пълното му възстановяване, отчел е и момента на настъпване на процесните увреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход право на разноски има ответникът. Не е направил искане за присъждане на разноски, нито е доказал извършването на такива, поради което разноски няма да му бъдат присъдени.

Искане за присъждане на разноски е заявено от третото лице помагач – Е. Р. Дунев, но предвид нормата на чл. 78, ал. 10 ГПК няма право на разноски и такива няма да му бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение