Определение № 50320 от 11.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2530/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника СНЦ „Тенис клуб Банкя”, чрез адв. В. С. срещу решение № 1117/03.11.2021 г. по гр.дело № 157/2021 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 3713/25.06.2020 г. по гр.дело № 13441/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден жалбоподателят да заплати на Р. Б. П. и М. Б. В. по 30 000 лв. обезщетение за лишаване от ползване на: 1. 2880/4500 ид. части от имот с пл. № 2437 по плана на [населено място] от 1977 г. за периода от 24.10.2009 г. до 31.04.2012 г. и 2. 2880/4500 ид. части от реална част от имота с идентификатор 02659.2195.1784 с площ от 1750 кв.м., графично изобразена на скица на л.177 от делото на СРС, ведно със законната лихва от 27.04.2014 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените в изложението въпроси, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. В изложението жалбоподателят твърди, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо, тъй като липсва излагане на фактически обстоятелства относно точната характеристика на поземления имот, нито са представени доказателства за тези характеристики, като имот пл. №, парцел, площ и съседи. Твърди се, че исковата молба е нередовна, тъй като не са изложени съществена част от обстоятелствата, на които се основава иска, че нито първоинстанционния съд нито въззивния съд са отстранили тази нередовност. Поради това според жалбоподателя въззивното решение е недопустимо. В изложението са изложени доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Поставени са въпросите:1. Постановявайки решението си въз основа само на гласни доказателства, оспорена експертиза въззивният съд не е отговорил при претенция по чл.59 ЗЗД как са установени предпоставките, за да се уважи иск без да е установена материалната легитимация, без да е налице индивидуализираност на претендираното право, кой е общия юридически факт, как е установено в процеса обедняването на ищеците и обогатяването на ответника, кои са критериите за определяне на обезщетението, какви са обективните факти, коя е връзката между обедняването и обогатяването и действително ли е разместване на блага и кои са доказателствата, респ.доказателствените средства, с които това е установено? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС.2. Може ли да се приеме, че е налице обедняване на ищеца, изразяващо се в пропуснатите от него наемоподобни доходи при отдаване на имота под наем, без да се изследва и докаже от ищеца този сигурен пропуск в увеличаване на неговия актив, чиито именно пропуск представлява неговото обедняване? Кои са обективните факти, отчитайки особеностите на конкретния случай и може да се направи обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна и как следва да се установи? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. Постановеното решение е в противоречие с т.р. № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за ролята на въззивната инстанция, като решаваща такава, относно задълженията на въззивната инстанция. Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 4. Относно определяне размера на обезщетението при предявен иск по чл.59 ЗЗД – следва ли въззивната инстанция служебно да извърши проверка на правилността на определения от първостепенния съд размер на обезщетението, след като има наведени във въззивната жалба доводи в тази насока? 5. По приложение разпоредбата на чл.162,ал.1 ЗЗД при претенция по чл.59 ЗЗД – какво е задължението на въззивната инстанция при проверка правилността на първостепенното решение, когато първостепенният съд е приложил разпоредбата на чл.162,ал.1 ГПК – какво е задължението на въззивната инстанция при проверка правилността на първостепенното решение, когато първостепенният съд е приложил разпоредбата на чл.162,ал.1 ГПК? Въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 6. Може ли въззивната инстанция да приеме за доказан искът по чл.59 ЗЗД относно един от елементите на чл.59 ЗЗД – ползване на чужд имот въз основа на гласни доказателства. При преценката на гласни доказателства съдът длъжен ли е да посочи съображения, защо и може ли само въз основа на това/гласните доказателства/ да приеме, че е налице доказаност на предявените искове и без да е обсъден в съвкупност целият доказателствен материал. Въпросът е решаван противоречиво от съдилищата. Като основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос се сочи чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Подадена е касационна жалба и от ответника Столична община, чрез адв. Л. П. срещу решение № 1117/03.11.2021 г. по гр.дело № 157/2021 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 3713/25.06.2020 г. по гр.дело № 13441/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден жалбоподателят да заплати на Р. Б. П. и М. Б. В. по 21 354.50 лв. обезщетение за лишаването им от ползването на 2880/4500 ид. части от имот с пл. № 2437 по плана на [населено място] от 1977 г. за периода от 24.10.2009 г. до 31.04.2012 г., ведно със законната лихва от 27.04.2014 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. В изложението е формулиран въпросът, който съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно фактическия състав на чл.59 ЗЗД при ползване на недвижим имот без основание от лице, което не е собственик на имота, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, с практиката на ВКС, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБългария и с актове на Съда на Европейския съюз. Ищецът Б. Р. П. – наследник на починалия в хода на делото ищец Р. Б. П., чрез адв. В. И.-И. и адв. Господин Г. и ищцата М. Б. В., чрез адв. А. М. поотделно в писмени отговори са мотивирали становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване в изложението на всеки от жалбоподателите и за неоснователност на касационните жалби по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение в обжалваните части намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Пред първоинстанционният съд са предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.59 от ЗЗД, като ищците Р. Б. П., М. Б. В. и Е. Б. Ш./ починала в хода на делото и оставила правоприемници другите двама ищци/ излагат в исковата молба, че са собственици при равни дялове на 2880/4500 идеални части от имот с пл. № 2437, кв. 58 по плана на [населено място] от 1977 г., включен в УПИ I - за Балнеосанаториум, целият с площ 4500 кв.м., при граници на имота: запад-имот № 1784; север и юг - части от УПИ I и улица, като сочат придобивен способ наследство от Р. Б. П. и реституция на основание чл. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Поддържат, че с решение по гр.д. № 857/2012 г. по описа на ВКС, II ГО било признато правото им на собственост, а ответниците били осъдени да предадат владението върху описания по-горе имот. Въз основа на влязлото в сила решение им бил издаден изпълнителен лист, по силата на който било образувано изпълнително дело № 1960/2013 г., до ответниците била изпратена покана за доброволно изпълнение, но последните не предали доброволно владението върху имота и затова не е осъществен въвод във владение. Твърди се, че за периода от 24.10.2009 г. до 24.10.2014 г. ответниците ползват имота без правно основание, като ги лишават от възможността да реализират в пълен обем правото си на собственост, поради което претендират обезщетение от по 30 000 лева за всеки ищец от всеки ответник или общо 60 000 лева от Столична Община и 60 000 лева от Сдружение с нестопанска цел „Тенис-Клуб Банкя“, като претендират и законната лихва върху сумите, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане и сторените пред въззивния съд разноски. Ответникът Столична Община е оспорила исковете с доводи, че не е нито собственик, нито владелец, нито ползвател на процесните идеални части, тъй като преди подаването на искова молба по ревандикационния иск и съответно влизането в сила на решението по спора за собственост между страните, е прехвърлил правото на собственост върху 1620/4500 идеални части от ПИ № 2437, кв. 58 по плана на [населено място] на трети лица – И. С., Л. С. и М. С.. Не е оспорила, че е образувано изпълнително дело и е получил покана за доброволно изпълнение - предаване владението на имота, като в тази връзка твърди, че съдебният изпълнител не е пристъпил към принудително отстраняване, поради наличие на спор между страните, което обективирал в съставен по изпълнителното дело протокол. Моли съда да отхвърли претенциите срещу него, като в проведеното последно открито съдебно заседание релевира възражение за изтекла давност на претенцията. Претендират се разноски. Ответникът Сдружение с нестопанска цел „Тенис-Клуб Банкя“ също твърди, че не е собственик, нито владелец или държател на процесните идеални части, като излага твърдения, идентични с тези на Столична Община. Заявява, че не е бил поканен да заплати претендираното обезщетение, а предвид факта, че се касаело до съсобствен имот, смята, че искът е недопустим. Евентуално заявява, че имотът, за който ищците търсят обезщетение не е идентичен с имота, който сдружението ползва, съгласно сключените от него договори за заем за послужване. Моли съда да отхвърли претенциите срещу него, като и този ответник в проведеното последно открито съдебно заседание релевира възражение за изтекла давност на претенцията. Претендира разноски. Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка е правилно установена и е следната: Столична Община на 22.01.2009 год. е прехвърлила на И. С., Л. С. и М. С. няколко имота, измежду които и 1620/4500 идеални части от ПИ 2437, кв. 58 по плана на [населено място]. Физическите лица са прехвърлили на 28.05.2009 год., 1620/4500 идеални части от имота с № 2437 на „Интеракт“ ЕООД, като тези идеални части се ползват от ответното Сдружение на основание договори за заем за послужване, считано от 01.06.2009 год. Видно от представените доказателства на 31.10.2011 г., И. С., Л. С. и М. С. отново са придобили собствеността върху 1620/4500 идеални части от имота с №2437 в кв. 58 на [населено място]. Прието е за безспорно, че И. С. е председател на управителния съвет и представляващ Сдружение с нестопанска цел „Тенис-Клуб Банкя“. Р. Б. П., М. Б. В. и Е. Б. Ш. са депозирали на 24.04.2009 г. искова молба против Столична Община и Сдружение с нестопанска цел „Тенис-Клуб Банкя“, като са поискали от съда да ги признае за собственици на целия ПИ 2437, кв. 58 по плана на [населено място] с площ от 4 500 кв.м., при съседи – имот 1784 и улица и да осъди ответниците да им предадат владението на имота. Основали са претенцията си на заповед на кмета за отмяна на отчуждаване на 2880/4500 идеални части от имота, а за останалите 1620/4500 идеални части са твърдели възстановяване на собствеността по силата на реституционния закон. На 17.01.2012 г. са били одобрени кадастралната карта и кадастралните регистри за територията на стария имот с пл. № 2437 в кв. 58 по плана на [населено място] от 1977 год., като имотът, идеална част от който притежават ищците, попада в няколко други имота, съгласно одобрената кадастрална карта. Един от тези имоти е с идентификатор 02659.2195.1784. На територията на последния се помещава ответното Сдружение, което се установява от заключението на вещото лице Д. и изготвената от него комбинирана скица и се потвърждава от приетата тройна съдебно-техническа експертиза. Производството по исковете с правно основание чл.108 от ЗС е приключило пред първата инстанция с решение за отхвърляне на претенциите. По въззивна жалба на ищците е образувано производство пред СГС, където съдът на 01.05.2012 г. е провел заседание на което е даден ход на устните състезания, след което с решение от 30.05.2012 г. е потвърдил решението на първата инстанция. По реда на инстанционния контрол решението е обжалвано от ищците пред ВКС, като съдът с решение от 26.07.2013 г. постановено по гр.д. № 857/2012 г. е осъдил Столична Община и Сдружение с нестопанска цел „Тенис-Клуб Банкя“ да отстъпят собствеността и предадат на Р. Б. П., М. Б. В. и Е. Б. Ш. владението върху 2880/4500 идеални части от имот, представляващ пл.№ 2437 в кв. 58 по плана на [населено място] от 1977 год., включен в УПИ I-за балнеосанаториум, целият с площ 4 500 кв. м., при граници на този имот: от запад – имот 1784, от север и юг – части от УПИ I - за балнеоложки комплекс и улица, представляващ стар пл. № 319 в кв. 71 и 72 /кв. 80/ по плана от 1955 год., като в останалата част, в която ищците са претендирали собствеността върху 1620/4500 идеални части съдът е оставил в сила решението на въззивната инстанция, която е потвърдила първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията. Въз основа на влязлото в сила решение и издадения изпълнителен лист е било образувано изпълнително производство пред ЧСИ А., по което на 22.11.2013 год. ответниците са били поканени да предадат владението върху 2880/4500 идеални части от имота с №2437 в кв. 58 на [населено място], но въвод във владение не е бил реализиран. В производството пред първоинстанционият съд са разпитани свидетелите Х., И. и А., които установяват, че комплексът с изградени тенис кортове продължава да функционира и към датата на съдебното заседание, в което са изслушани свидетелите - 20.05.2016 г. Прието е, че свидетелите, доведени и от едната и от другата страна, потвърждават, че тенис кортовете работят и се намират на мястото където са били от 90-те години насам, като от показанията на свидетелката И. се установява, че на входа им има табела „Тенис клуб Банкя“, а в показанията си свидетелят Х. заявява, че С. е собственик на имота и ползва същия. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелите, като се е мотивирал с обстоятелството, че те отразяват непосредствени техни впечатления за правно релевантни за спора факти. Поради това съдът е приел за установено, че Сдружението ползва имота, част от който е собственост на ищците. Посочено е, че в подкрепа на този извод са и данните от вещите лица, извършили оглед на място на 24.02.2017 г., като експертите са констатирали, че в имота попадат част от ресторант с обслужваща сграда, част от два покрити тенис кортове и част от открит тенис корт с червена настилка. Това е заключението и на експертизата, изготвена от инж.Д.. Съдът е посочил, че пред първоинстанционният съд са изслушани заключения на вещи лица, които са имали за задача да определят справедлива наемна цена за процесния имот за периода на претенцията – 24.10.2009 г. 24.10.2014 г. Прието е, че от тези заключения се установява, че няма пазарни аналози на оценявания поземлен имот. Въпреки това с първоначалното заключение на инж. Д. е предложило цена на кв.м. от 0,20 лева, която е определена на база на пазарни аналози на предлагани имоти сходни на оценявания в околността на [населено място] и след редукция в цената. Посочено е, че не е ясно кои и къде се намират тези имоти, които според експерта са съпоставими с оценявания. Поради това въззивният съд е приел, че за него е невъзможно да провери изводите на експерта и респ. да се довери на заключението му. Посочено е, че същите съображения важат и за повторното заключение, изготвено от същото вещо лице, което е приело като изходна стойност пазарен наем от 0,20 лева на кв.м., която впоследствие е коригирана с коефициенти. Посочено е, че е приетото и заключение на тройна съдебно-техническа експертиза, по която отново е счетен, че пазарен наем за процесния имот е такъв от 0,20 лева за кв.м. и отново е отбелязана липсата на пазарни аналози. Според съда, също както и предходните заключения, тройната експертиза не изяснява по какъв начин е стигнала до извода за размера на пазарния наем на процесния имот. Поради тази причина е приел, че не може да провери верността на заключението и да го кредитира. Последната тройна експертиза е изготвена от вещите лица Х., Т. и И. и за да отговорят на задачата си експертите са търсили пазарни аналози на оценявания имот, но не са открили идентични такива. Въпреки това са посочени оферти за празни поземлени имоти, находящи се в [населено място], на база на които е формирано заключение за пазарна цена на процесния. Офертните цени на имотите, които формират средната пазарна цена, са коригирани с коефициенти, така че да се доближат до оценявания имот. По този начин е формирана наемна цена за имота от 117 907 лева за целия процесен период, както следва: 461 лева за периода 24.10.2009 г. – 31.10.2009 г.; 3 570 лева за периода 01.11.2009 г. – 31.12.2009 г.; 24 876 лева за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2010 г.; 27 996 лева за периода 01.01.2011 г. - 31.12.2011 г.; 21 084 лева за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2012 г.; 17 976 лева за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г.; 20 214 лева за периода 01.01.2014 г. – 30.09.2014 г.; 1 740 лева за периода 01.10.2014 г. – 24.10.2014 г. Вещите лица са определили и наемна цена по метода на капитализираната поземлена рента, който за идеалните части от имота на ищците възлиза на 52 638 лева за процесния период. След това експертите са комбинирали двата метода, като са дали значителен превес на метода на пазарните аналози /сравнителния метод/ и така са достигнали до заключението си, че справедливата пазарна стойност на 2 880/4500 идеални части от имота е общо 107 287 лева, разпределена както следва: 428 лева за периода 24.10.2009 г. – 31.10.2009 г.; 3 317 лева за периода 01.11.2009 г. – 31.12.2009 г.; 22 872 лева за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2010 г.; 25 162 лева за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2011 г.;19 562 лева за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2012 г.; 16 524 лева за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г.; 17 883 лева за периода 01.01.2014 г. – 30.09.2014 г.; 1 539 лева за периода 01.10.2014 г. – 24.10.2014 г. Посочили са, че ако се отчетат подобренията, направени в имота и тенис кортовете, то справедливата наемна цена би била 122 308 лева за периода от 24.10.2009 г. до 24.10.2014 г., а ако се отчете и построения ресторант – 159 678 лева. Въззивният съд, след като е съобразил и съпоставил всички приети заключения на вещи лица е счел, че единствено последното дава възможност на съда да проследи формирането на извода на експертите, тъй като единствено то включва изходната информация, взета предвид от вещите лица за достигане до тяхното заключение. Съдът е възприел използваните от експертите методи, предвид липсата на аналогични пазарни аналози и е кредитирал именно тази експертиза. При така установената фактическа обстановка, от правна страна въззивнният съд е приел, че решението на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно и на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите му. Прието е, че искът с правно основание чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен иск за неоснователно обогатяване, при който в тежест на ищеца е да докаже, че се е обеднил, както и че в резултат на неговото обедняване ответникът пряко се е обогатил без основание. Прието е още, че за да бъде уважен иск по чл.59 от ЗЗД трябва да е налице увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, да е установено, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от едни и същ факт или от група от факти. Посочил е, че при това неоснователно обогатяване обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването. Ако има разлика между двете стойности се дължи връщане на по-малката между обедняването и обогатяването, т.е. при иск по чл. 59 от ЗЗД следва да бъде установено онова обогатяване, което е в причинна връзка с обедняването на ищеца и не надвишава размера на това обедняване, както и че същото е налице без да съществува валидно правно основание за това. Въззивният съд е приел, че когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Прието е, че неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в практиката на Върховния съд и Върховни касационен съд. Прието е за установено в случая, че между страните по делото е налице влязло в сила решение по уважен иск с правно основание чл.108 от ЗС. Прието е още, че с ревандикационият иск съдът установява вещното право на собственост на ищеца на посоченото от него придобивно основание, упражняване на фактическа власт върху същата вещ от ответника, при липсата на основание за това. В това производство, според съда ответната страна следва да изчерпи всичките си възражения против основанията, на които ищецът основава вещното си право, съответно да заяви своите придобивни основания, като изключващи тези на ищеца; да изчерпи възраженията си срещу твърдението, че упражнява фактическа власт върху вещта или да предяви фактически твърдения и доводи за правното основание на владението/държането, като незаявените твърдения, доводи и възражения се преклудират, а силата на пресъдено нещо се формира към дата на приключване на съдебното дирене. Въз основа на изложеното в настоящия случай съдът е приел за установено, че ищците са собственици на 2880/4500 идеални части от имот, представляващ пл.№ 2437 в кв. 58 по плана на [населено място] от 1977 год., като и че ответниците са упражнявали фактическа власт върху посочения имот до датата на която са приключили устните състезания пред въззивната инстанция по предходния спор по чл.108 от ЗС между страните, тъй като до тази дата ответниците са могли да навеждат доводи и да ангажират доказателства, че това не е така. Поради това съдът е приел, че и в настоящият процес са доказани предпоставките за уважаване на исковете и срещу двамата ответници до посочената дата - 01.05.2012 год. По отношение на размера съдът е посочил, че следва да възприеме така определената пазарна наемна цена от последната тройна експертиза, а по въпроса дали обезщетението се дължи за празно дворно място, каквото е бил имотът към момента на отчуждаването или за поземлен имот в състоянието, в което се е намирал, когато е следвало да бъде върнат на ищците, съдът е намерил, че обезщетение се дължи за имота, който намира във вида към момента на възстановяване на собствеността. Приел е, че това е така, тъй като имота, след като е възстановен на ищците, са имали възможността да събират граждански плодове от него. След като не реализират такива, то те обедняват с пропуснатите от тях доходи от наем на имота в състоянието му към момента на възстановяване на собствеността. Поради това според съда при определяне на размера на дължимото обезщетение за неоснователно обогатяване следва да се изхожда от вида и състоянието на имота към момента на възстановяване на собствеността, респ. към момента на претенцията, ако тя е последваща – в случая за периода от 24.10.2009 г. до 24.10.2014 г., а за евентуални подобрения, които владелецът е направил, той има право да предяви претенция да му бъдат заплатени. С оглед на изложеното съдът е приел, че дължимото обезщетение е в размера, отчитащ всички налични в имота подобрения и възлиза на сумата от 85 418 лева, формирана по следния начин: 75 306 лева за периода от 24.10.2009 г. до 31.12.2011 г. и още 10 112 лева за първите 4 месеца на 2012 г. /до 01.05.2012 г./. Прието е, че посочената сумата е дължима от двамата ответници осъдени с влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС, но разделно, тъй като не е налице солидарна отговорност между тях. Искът е основателен до размер на по 42 709 лева, за всеки от тях за периода до приключването на устните състезания по иска по чл. 108 ЗС пред въззивната инстанция – 01.05.2012 г. След този период, до предявяване на исковата претенция съдът е приел, че ищцовата страна следва да установи по настоящето производство факта на владение/държане от страна на всеки един от ответниците. Прието е за установено по делото, че Столична Община се е разпоредила със своите 1620/4500 идеални части от имота още на 22.01.2009 г., като няма доказателства този ответник да е ползвал имота на ищците след датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция по производството по иска по чл. 108 ЗС. Поради това съдът е приел, че искът за заплащане на обезщетение от този ответник е неоснователен за периода след 01.05.2012 г. и следва да бъде отхвърлен. Така иска против Столична Община остава основателен само до размера от 42 709 лева, а за разликата до 60 000 лева следва да се отхвърли. Тъй като ищците претендират сумите при равни квоти, на всеки от тях се дължат по 21 354,50 лева. Прието е, че след 01.05.2012 год. имота на ищците е продължил да се ползва от ответното Сдружение. Съдът е приел, че това се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели и от извършения оглед на последната тройна експертиза, която също установява, че и към 24.02.2017 г. Тенис-клуба се намира върху част от процесния имот с пл. № 2437, собственост на ищците. Посочил е, че това се установява и от единичното заключение на инж. Д.. Прието е, че след като с решението на ВКС по иска по чл. 108 ЗС е установено, че ответното Сдружение е ползвало частта на ищците, че е установено, че то не е предало тази част въпреки образуваното изпълнително дело, а на място продължава да се намират същите тенис кортове, стопанисвани от същите лица, то съдът е направил извод, че ползването на част от имота на ищците продължава да се осъществява от Сдружение с нестопанска цел „Тенис-Клуб Банкя“, включително до 24.02.2017 г. Въззивният съд е приел за установено по делото, че след м. януари 2012 г. за територията, част от която е процесния имот, има влязла в сила кадастрална карта, като Сдружението ползва имот с идентификатор 02659.2195.1784. Приел е още за установено, че част от имота с пл. № 2437 по плана на [населено място] от 1977 г. попада в имота, който сдружението ползва за Тенис-клуб. Останалата част от имота, за който ищците са признати за собственици, попада в други парцели, за които няма данни да са ползвани от който и да е от ответниците. Посочил е, че ищците претендират обезщетение за лишаването от ползване на целия имот с пл. № 2437, а е установено, че те са били лишени от ответника само от ползването на реална част от същия този имот. В тази връзка съдът е приел, че следва да присъди обезщетение единствено за тази част, за която установява, че попада в имот с идентификатор 02659.2195.1784, графично изобразена в жълт цвят на скицата на л. 117 от делото на СРС. Посочил е, че по делото липсват данни за размера ѝ, който, според съда следва да бъде определен по правилото на чл.162 ГПК. Прието е, че в изготвените експертизи е посочено, че реална част от имота с идентификатор 02659.2195.1784 представлява част от имота с пл. № 2437 по плана на [населено място] от 1977 г., но не е посочена площта ѝ, поради което съдът следва да я определи по своя преценка. Приел е, че според графичното изображение на тази реална част /л. 117 от делото на СРС/ тя е малко по-голяма от 1/3 от целия имот с пл. № 2437. Поради това съдът е определил тази част на 1 750 кв.м. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че сдружението дължи на ищците обезщетение за лишаване от ползването на 2880/4500 идеални части от 1 750 кв.м. за периода от 01.05.2012 г. до 24.10.2014 г. Посочено е, че приетото заключение на съдебно-техническата експертиза е дало оценка на пазарния наем за посочения период, но за 2880/4500 идеални части от имот с площ 4500 кв.м., или за площ от 2 880 кв.м. и то възлиза на разликата между целия размер и вече определеното по-горе за периода до 01.05.2012 г., или 74 260 лева. Приел е, че в случая се дължи обезщетение за лишаване от ползването на 2880/4500 идеални части от имот с площ 1750 кв.м. /или 1 120 кв.м./. Така определено обезщетението за посочения период от 01.05.2012 г. до 24.10.2014 г. според съда възлиза на 28 878,89 лева. Съдът е приел, че сдружението дължи на ищците общо 71 587,89 лева заедно с вече определеното обезщетение за периода до 01.05.2012 г. Тъй като исковата претенция е предявена за сумата от 60 000 лева, с оглед диспозитивното начало, Сдружението следва да бъде осъдено да заплати на ищците общо 60 000 лева или по 30 000 лева на всеки от тях, представляващо обезщетение за лишаването им от ползването на: 1/ 2880/4500 идеални части от имот с пл. № 2437 по плана на [населено място] от 1977 г., за периода от 24.10.2009 г. до 31.04.2012 г. и 2/ 2880/4500 идеални части от реална част от имота с идентификатор 02659.2195.1784 с площ 1750 кв.м., графично изобразена на скица на л. 117 от делото на СРС, за периода от 01.05.2012 г. до 24.10.2014 г.. Преценено е за неоснователно възражението на ответниците за погасяване на задължението по давност. Посочено е, че за давността съдът не следи служебно. Прието е, че в срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения срещу съществуването на претендираното право, като при неизпълнение възможността да стори това впоследствие се преклудира. Според съда в процесния случай възражението за давност и от двамата ответници не е било направено в срока за отговор, а едва в последното по делото съдебно заседание, поради което правилно не е обсъдено от първоинстанционния съд, тъй като е преклудирано. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответното Сдружение за липса на покана за плащане на обезщетението, тъй като никой от ответниците не се легитимира като съсобственик на останалите идеални части за целия процесен период. Поради това, според съда възражението, че приложим в отношенията между тях е специалният иск по чл.31, ал.2 от ЗС не е основателно. Поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с тези на първата инстанция обжалваното решение е потвърдено. По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя СНЦ”Тенис клуб Банкя”: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на вероятна недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е съдебно решение, когато е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка относно съществуването на правото на иск, когато е постановено по претенция, различна от заявената. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд се е произнесъл съобразно рамките на спора, очертани с основанието и петитума на исковата молба, с която са предявени искове, квалифицирани с правно основание чл. 59,ал.1 ЗЗД. Недвижимият имот е достатъчно индивидуализиран в исковата молба – описан е по площ, граници, съответните обозначения по действащия регулационен план на [населено място] от 1977 г., а с одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 17.02.2012 г. е посочен и идентификатора на имота, съответно са посочени идеалните части от процесния имот, собственост на ищците. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част от СНЦ”Тенис клуб Банкя”. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по пункт първи от изложението и по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по пункт втори от изложението. Същите не отговарят на изискването за правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касаят правилността на въззивното решение. Отговорите на всеки от тях изисква преценка на събраните по делото доказателства, приетите за установени факти от възивния съд и правилността на решаващите правни изводи по предмета на спора, което Касационният съд не извършва с определението по чл.288 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК за да е правен въпросът същият следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът приема, че въпросите по пункт първи и втори от изложението не са правни, а касаят правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд. Следователно всеки от тях не представлява правен въпрос. Това е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС правната уредба в действащия ГПК на второинстанционното производство е като ограничено въззивно обжалване. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с посочената практика на ВКС. Решението в обжалваната част от СНЦ”Тенис клуб Банкя” е постановено, като съдът е преценил събраните по делото доказателства, формирал е свои фактически и правни изводи по предмета на спора, съответно са обсъдени относимите към спора доводи на всяка от страните. Първоинстанционното решение е потвърдено, поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С т.1 от т. решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Цитираната задължителна практика на ВКС е неотносима към поставения въпрос. С въззивното решение, включително в обжалваната част от СНЦ”Тенис клуб Банкя” съдът е извършил преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение. Относно преценката на правилността на въззивното решение в обжалваната част от жалбоподателя СНЦ”Тенис клуб Банкя” въззивният съд се е произнесъл в рамките на въведените основания в жалбата, като е изложил решаващи правни изводи и за размера на обезщетението, дължимо от посочения жалбоподател. В подкрепа на доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по посочения въпрос жалбоподателят е цитирал решение № 190/12.12.2017 г. по т.дело № 512/2017 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК. С решението съдебният състав се е произнесъл по правния въпрос: дали при иск за неоснователно обогатяване подлежи на преценка поведение на кредитора по смисъла на чл.83 ЗЗД, приложим към облигационните правоотношения. В отговор на въпроса е прието, че по иск с правно основание чл.59 ЗЗД не може да бъде въведено от ответника валидно възражение по чл.83 ЗЗД, за освобождаването му от отговорност, поради поведението на кредитора, с оглед наличие на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, тъй като този текст предполага наличие на договорно правоотношение. Този, който твърди, че се е обеднил поради ползване без основание на негово собствено благо следва да установи всички елементи от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, като е задължен да докаже наличие на общ факт, от който произтича обедняването, респ.обогатяването. В настоящият случай съдът не се е произнесъл в отклонение от тази практика на ВКС, тъй като е приел, че елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД са установени, че е доказано наличието на общ факт, от който произтича обедняването, респ. обогатяването и този общ факт е ползването без основание на имота, собственост на ищците от СНЦ”Тенис клуб Банкя”, като съдът е конкретизирал периода от време и каква част от имота е ползвана от ответното сдружение. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. Въпросът е обоснован със задължението според жалбоподателя въззивния съд да допусне служебно назначаване на експертиза и да формулира задачата, тъй като не е изслушана експертиза с посочената задача, като с оглед обстоятелството, че при иск с правно основание чл.59 ЗЗД се дължи връщане на онова, с което ответникът се е обогатил до размера на обедняването, и че в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, поради което не може да се приложи чл.162 ГПК. С т.10 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че според чл. 130 ГПК когато искът е установен по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключение на вещо лице. Вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма - чл. 157, ал. 1 ГПК. Според чл. 162 ГПК съдът може по молба на страните или по своя преценка да назначи оглед на движими или недвижими вещи или освидетелствуване на лица с или без участие на вещи лица. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на събрани други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на доказване. Допускането им според цитираните текстове може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда независимо от акцентирането върху състезателното начало в процеса, според което страните сочат фактите за твърдяните от тях правоотношения и доказателствата, които ги подкрепят. Служебното им събиране се налага при огледа и освидетелствуването от преценката на съда за необходимостта от непосредствено сетивно възприятие върху истинността на факт, отнасящ се до вещ или лице. При експертизите това се налага от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. В тази дейност вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Не само формулирането на задачата на експертизата, но и назначаването й може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна, на която обаче трябва да се възложат разноските за възнаграждение на вещото лице. При сега действащия ГПК с т.3 от т.решение № 1/19.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. С въззивното решение съдът не се е отклонил от посочената задължителна практика на ВКС, тъй като не е констатирал, че във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, съответно за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанцонното решение, нито че това доказателство е необходимо за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението. Същият е формулиран хипотетично, тъй като въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи за ползване от СНЦ”Тенис клуб Банкя” на процесния недвижим имот само въз основа на показанията на изслушаните свидетели, а е обсъдил всички събрани по делото доказателства и заключенията на изслушаните експертизи. Поради това въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал1,т.1 ГПК. По правния въпрос, формулиран от жалбоподателя Столична община: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя. Съгласно практиката на ВС, възприета и в практиката на ВКС неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период – ТР 82/28.02.1975 г. по гр.дело №74/1974 г. на ОСГК ВС РБ. С решение № 262/22.02.2013 г. по гр.дело № 1480/2011 г. на ВКС, III г.о. по чл.280 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК, според която, когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период, а не с получения от него по- нисък наем като граждански плод при преотдаването му на трето лице. С решение № 24/01.06.2016 г. по гр.дело № 2968/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно установената с т. 1 от ППВС №1/28.05.1979 година, решение № 267/20.01.2014 година, постановено по гр. д. № 13/2013 година, решение № 252/23.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2858/2014 година, решение № 91/15.04.2014 година, постановено по гр. д. № 6541/2013 година, решение № 55/03.04.2014 година, постановено по гр. д. № 5712/2013 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 248/29.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1062/2012 година, решение № 398/06.08.2014 година, постановено по гр. д. № 1933/2013 година, решение № 587/01.11.2010 година, постановено по гр. д. № 941/2009 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 131/12.07.2010 година, постановено по т. д. № 798/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. съдебна практика неоснователно обогатяване се реализира не само в случаите, когато имуществено на едно лице е увеличено без основание за сметка на обедняването на друго лице, като увеличаването и обедняването произтичат от един или няколко общи факти, но и в случаите когато едно лице неоснователно си спестява за сметка на друго разходи, които са били необходими и е трябвало да бъдат извършени. Затова в случаите, когато едно лице ползва чужд имот, без да има правно основание за това ползване, той лишава собственика от възможността да ползва имота си, било лично, било чрез трето лице като извлича доходи от него. Когато се касае до имот, който има стопанско предназначение и е собственост на правен субект, който има качеството на търговец, както е в конкретния случай собственикът би могъл да реализира доходи от него като го използва в търговската си дейност или го предоставя на трети лица, за осъществяване на извършване от тях търговска дейност. Осъществяваното от третото лице ползване на имота без основание е пречка собственика на реализира доходи от посочените дейности. Същевременно, ако третото лице ползваше вещта на правно основание, то щеше да дължи на собственика съответното обезщетение за това ползване, в зависимост от характера на основанието. При ползване без основание третото лице си спестява разходите за това обезщетение, което води до обогатяване. Това е така тъй като за такова се разбират не само реализирани добиви и доходи но и спестяване на разходи, които иначе биха довели до намаляване на имуществото на третото лице. При това, доколкото липсва правно основание за това спестяване на разходите, то е неоснователно и за него се дължи обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, до размера на обедняването. Обезщетението се определя с оглед на обема, в който третото лице ползва имота без основание и се дължи на собственика на имота. В случаите, когато такова ползване се осъществява върху застроен имот, за който собственикът на терена и на сградата са различни лица то обезщетението за ползването на сградата и необходимата за ползването й по силата на чл. 64 от ЗС част от терена се дължи на собственика на постройката, а обезщетението за ползването на останалата част от терена се дължи на собственика на имота. Ако собственика на имота ползва без основание построената в имота му сграда, която е собственост на трето лице-суперфициарен собственик, той дължи на това трето лице обезщетение за ползването на сградата и необходимата за ползването й по силата на чл. 64 от ЗС част от терена. Съответно на това, ако суперфициарният собственик ползва част от имота, която надвишава необходимата за ползването на сградата по силата на чл. 64 от ЗС част, без да има основание за това той дължи обезщетение на собственика на имота за това ползване. Суперфициарният собственик обаче не дължи на собственика на имота обезщетение за ползване без основание на частта от имота, върху която е построена сградата и за ползването на необходимата за ползването й площ от имота, тъй като за тях ползването се осъществява на правно основание-чл. 64 от ЗС. В същата насока е разрешението в решение № 107/08.10.2015 г. по г.дело № 2226/2014 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК и Решение № 190/12.12.2017 г. по гр.дело № 512/2017 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с практиката на ВС и ВКС. С въззивното решение са формирани решаващи правни изводи, че когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Прието е, че неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в практиката на Върховния съд и Върховни касационен съд. Изведени са и изводи, че ищците са собственици на 2880/4500 идеални части от имот, представляващ пл. № 2437 в кв.58 по плана на [населено място] от 1977 г. и, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху този имот от 24.10.2009 г. до датата на която са приключили устните състезания пред въззивната инстанция по предходния спор по чл.108 ЗС между страните. Относно размера е възприета определената пазарна наемна цена по последната тройна експертиза. По отношение на ответника Столична община е прието, че след 01.05.2012 г. не е установено да е ползвал имота на ищците, поради което искът за заплащане на обезщетение от този ответник е неоснователен след 01.05.2012 г. и следва да бъде отхвърлен. Всички тези решаващи правни изводи на въззивния съд са в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. По делото не е прието за установено друго лице, различно от ищците да е собственик на постройки, находящи се в процесния имот, поради което въззивният съд не е формирал изводи дали се дължи обезщетение на собственика на постройките. С оглед на изложеното съдът приема, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос. Жалбоподателят е цитирал задължителна практика на ВКС – т.решение № 1/2009 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС и т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, които са неотносими към поставения въпроса. Поради това основание за допускане на касационно обжалване – противоречие със задължителната практика на ВКС по поставения въпрос не се установява. В изложението на жалбоподателя не са цитирани актове на Конституционния съд на РБългария, нито актове на Съда на Европейския съюз и с оглед на това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставения правен въпрос. Всички останали доводи в изложението касаят правилността на изводите на въззивния съд в обжалваната част от Столична община на решението на Софийски апелативен съд и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд не извършва преценка на правилността на въззивното решение, а само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като съобразява изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателя Столична община. С оглед изхода на делото в полза на ответницата по касационната жалба М. Б. В. следва да се присъди сумата 3000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение, като всеки от жалбоподателите следва да й заплати по 1500 лв. В полза на адвокат В. Х. И.-И. – адвокат пълномощник на ответника по касационната жалба Б. Р. П. следва да се присъди сумата 600 лв. адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита и съдействие в настоящото производство по чл.288 ГПК на основание чл.38,ал.2 от ЗА. Съдът приема, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение само на един от адвокат пълномощниците на ответника по жалбата Б. П. като съобразява разпоредбата на чл.78,ал.1 ГПК – разноски за съответното съдебно производство за адвокатско възнаграждение се дължат само за един адвокат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение