Определение № 392 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 237/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. - З. Е. Г., действащ лично и със съгласието на своя баща Е. И. Г. – К., чрез пълномощник адв. Б. Д., срещу решение № 260009/14.09.2020 г. по гр. д. № 292/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив. Ответниците С. К. Ш. и М. Г. Ш., чрез общия им пълномощник адв. Ш. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него ангажират становище единствено за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 112/14.04.2020 г. по гр. д. № 171/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик за отхвърляне на предявеният от касатора - лично и със съгласието на неговия баща Е. И. Г. - К. против С. К. Ш. и М. Г. Ш. иск по чл. 195, ал. 2 вр. с чл. 82 ЗЗД за обезщетение на вреди от недостатъци на придобита по замяна вещ, свързани с липса на изградена инсталация за мълниезащита в жилищна сграда, находяща се в [населено място], област П., която била повредена (а намираща се в нея покъщнина - погинала) в резултат на възникнал на 28.07.2018 г. пожар от паднала мълния, от които имуществени вреди в размер на 26 112 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е приел, че липсват предпоставките от фактическия състав на чл. 195, ал. 2 ЗЗД за реализиране договорната отговорност на ответниците като прехвърлители по замяната на вещ с недостатъци за произтеклите от това вреди, понесени от приобретателя. Установено е, че ищецът е собственик по реда на наследяването от своята майка, починала на 24.02.2018 г., на недвижим имот – едноетажна масивна жилищна сграда с използваем тавански етаж в [населено място]; че наследодателката М. Е. П. го е придобила чрез сделка по замяна на недвижими имоти, сключена между нея и ответниците на 15.09.2016 г., както и че на 28.07.2018 г. в къщата е възникнал пожар от природно явление – мълния. Според данните в представените протокол № 222/30.09.2014 г. за контрол на съпротивление на заземителите в мълниезащитната заземителна инсталация и сертификат за контрол № 441/30.09.2014 г. е правен извод да е установено изпълнение на мълниезащитна инсталация в къщата към 2014 г. в съответствие с нормативните изисквания. За недоказано е прието твърдението на ищеца за знание у ответниците на недостатъка на недвижимия имот (жилищната сграда), с който последните са се разпоредили по замяната, а именно липсата на изградена в нея мълниезащитна система и съзнателно да са го премълчали. В тази връзка са развити доводи, че отсъстват предпоставки за приложение на чл. 194, ал. 2 ЗЗД и там предвиденото изключение, а по силата на общото правило на чл. 194, ал.1 ЗЗД приобретателят на имота по замяната (майката на ищеца) е трябвало да го прегледа след като го приеме и в случай на установена липса на изградена в сградата мълниезащитна инсталация, незабавно да уведоми прехвърлителите по сделката по замяна, респ. при привидно изпълнение на място на такава инсталация – което би създало пречка при обикновен преглед да се забележи липсата й, веднага след пожара ищецът да провери това обстоятелство и незабавно да уведоми прехвърлителите (ответниците) за открития недостатък. Прието е, че с оглед данните по делото уведомяване по смисъла на чл. 194, ал. 1 ЗЗД няма отправено до ответниците, само в която хипотеза се счита, че вещта (получения по замяната имот) не е била одобрена от приобретателя. Според въззивния съд исковата молба, в която се твърди наличие на такъв недостатък, не представлява незабавно уведомяване от приобретателя по сделката до прехвърлителите за открит от него такъв недостатък, предвид предявяването й в значително по - късен момент (на 18.02.2019 г.) от датата на настъпването на пожара (28.07.2018 г.), макар в този период да се развило производство по обезпечаване на доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът възпроизвежда изцяло текстовете на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, както и съставите по ал. 2 на чл. 280 ГПК. Излага доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в отказ на въззивния съд да допусне поискани с жалбата доказателства – чрез назначаване на вещо лице със специалност в областта на мълниезащитата (което да изготви нова експертиза) и разпит на свидетел за обстоятелството по уведомяване на прехвърлителите за недостатъка на вещта. Сочи решение № 145 от 19.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 3004/2018 г. на II т. о. и там дадените разрешения за задължението на съда да назначи експертиза когато за установяване на релевантен факт, за които са наведени твърдения, са необходими специални знания, като ползва вещи лица с компетентност в съответната област. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно, поради обстоятелството, че макар и да е представена необходимата документация по изграждането на процесната къща, придобита от майката на ищеца по замяна, според която строежът е осъществен в съответствие с изискванията на закона, приобретателката, а в последствие и нейният син (ищеца) „били подведени от продавачите, че всичко е изрядно“. Касационното обжалване не следва да се допуска. Според разясненията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства (така постановките по т. 1 от цитирания тълкувателен акт). Същевременно следва да се обоснове и наличието на поддържаната допълнителна предпоставка - правният въпрос да е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава – основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК или в противоречие с актове на КС на РБ или Съда на ЕС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като в тези случаи следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика и мотивира доводи за твърдяното отклонение; разрешеният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тук страната следва да изведе аргументи за необходимостта от произнасяне на ВКС по въпроса с оглед промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия – в хипотезата на „въпрос, от значение за точното прилагане на закона“, респ. да твърди, че дадена правна уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по прилагането й, а при формирана съдебна практика - да мотивира необходимостта от нейното осъвременяване предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени – в хипотезата на „въпрос, от значение за развитие на правото“. В случая приложеното към касационната жалба изложение не удовлетворява посочените по - горе изисквания за общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за достъп до касационен контрол. Жалбоподателят не е поставил конкретен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а непоставянето му, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към указанията по т. 1 от ТР 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Липсват и аргументи за наличието на допълнителните селективни критерии по основанията на т. т. 1 – 3 вкл. на ал. 1 на чл. 280 ГПК. Няма твърдение обжалваното решение да е в противоречие с практиката на ВКС (в изложението се сочи решение на ВКС, но не се поддържа, че именно в отклонение с него е постановен въззивния съдебен акт), както и с конкретни актове на КС и на Съда на ЕС. Касаторът не мотивира и съображения за наличие на застъпеното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не формулира аргументирано доводи за необходимост от промяна на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. не сочи, че съответна норма е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде с произнасянето от ВКС съдебна практика по приложението й или пък тя да бъде осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени – така разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Изтъкнатите доводи в изложението на основанията за допускане на касационен контрол касаят правилността на обжалвания въззивен акт и като касационни основания попадат в приложно поле на чл. 281, т. 3 ГПК – т. е. релевантни са във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата фаза по нейното селектиране (по чл. 288 ГПК). Правилността на решението е извън предмета на производството по допускане на касационното обжалване. Относно основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като предпоставка за достъп до касация. Касае се за фактически състав, чието приложение е предпоставено от обосноваване на особено тежък порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Констатирането на такъв порок не изисква извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се изтъкне и че очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Това, видно от съдържанието на изложението не е сторено в случая. Касаторът свързва наличието на визираното основание с порок на обжалваното решение като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд (така релевира касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК), но не и с очертаните по – горе предпоставки от неговия състав. В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното решение до касационен контрол. При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответниците по касация сторените и претендирани разноски за касационното производство. Видно от приложения договор за правна защита и съдействие обаче такъв разход е направил само ответникът С. Ш. и той възлиза на сумата 1 200 лв., които са заплатени в брой, а вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Затова разноски в горния размер следва да се присъдят на този ответник. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение