Определение № 515 от 08.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1374/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, представлявана от Ангел Николов Донов и Кристи Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 67 от 15.02.2021 г. по в.т.д. № 2516/2020 г. на Апелативен съд – София, ТО, 11 състав. С него, след частично обезсилване на решение № 260033 от 21.09.2020 г. по т.д. № 1161/2017 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-6 състав /а именно в частта, с която съдът е отхвърлил предявения против Г. К. З. евентуален иск по чл.82 вр. чл.79 ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди в размер на 499 670 евро, нанесени на несъстоятелната банка в резултат на неизпълнение задълженията на ответника като бивш неин администратор във връзка с проучване на искане за отпускане на кредит в полза на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД/, е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част – за отхвърляне на иска на банката срещу З. за заплащане на същата сума като обезщетение за вреди, нанесени й в резултат на осъществен деликт от ответника, в качеството му бивш неин администратор, при проучване на искане за отпускане на кредитни средства в полза на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД за сметка на КТБ АД, на 31.01.2011 г. В жалбата се поддържат основания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли за отмяната му и за постановяване на решение по същество, с което предявеният иск по чл.57 ЗБН за бъде уважен. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на доводи за очевидната му неправилност, както и са формулирани следните въпроси, като разрешени от съда в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 1. Допустимо ли е да се цени като частен документ във вреда на страна по делото изходящо от нея писмено изявление до друг съд, с което същата страна упражнява процесуални права в друг съдебен процес, воден между други страни и без участието на страна по настоящото дело; 2. Допустимо ли е съдът да приеме за доказано наличието на сключен писмен договор без представянето на самия договор по делото, само въз основа на процесуални изявления в друг съдебен процес на страната, твърдяща липсата на такъв договор в настоящия процес; 3. Допустимо ли е установяване съществуването на писмен договор и неговото съдържание без представянето му по делото като писмено доказателство и само въз основа на други писмени документи, различни от свидетелски показания. Ответникът по касационната жалба – Г. К. З., чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК оспорва нейната основателност, както и предпоставките за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до атакувания краен резултат по делото, съставът на въззивния съд е взел предвид, че ищецът иска да ангажира отговорността на ответника по чл.57 ал.3 ЗБН за заплащане в полза на несъстоятелната банка на сумата от 499 670 евро, представляваща обезщетение за претърпени вреди от противоправното му поведение, в качеството му на бивш администратор на банката, при проучване на искане за отпускане на кредитни средства в полза на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД, за сметка на „КТБ“ АД /нес./ на 31.01.2011 г., без да е налице сключен договор за банков кредит от тази дата, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане; а при условие на евентуалност моли ответникът да бъде осъден да заплати посочената сума, представляваща обезщетение за претърпените от банката имуществени вреди, в резултат на неизпълнение на договорните му задължения в същата хипотеза. В исковата молба ищецът е изложил, че при извършена справка в счетоводния софтуер на банката е установено, че на 31.01.2017 г. „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД е усвоило по своя сметка в „КТБ“ АД сума в размер на 600 000 евро. Тази операция е заведена като нова кредитна сделка с номер 9821 и е посочено, че сумата е отпусната по договор за банков кредит, сключен между банката и това дружество, на посочената дата. След проверка на кредитното досие на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД е установено, че липсват данни за сключен договор за банков кредит с дата 31.01.2011 г. Ищецът твърди, че това дружество е клиент на банката и има два предходни договора за банков кредит - от 09.02.2007 г. и от 04.10.2007 г., като същите са заведени под № 6395 и № 6968. Поради забава от страна на кредитополучателя и констатираната несъбираемост на кредитите, банката е депозирала молба по чл.625 ТЗ, предмет на образуваното т.д.№ 5537/2016 г. по описа на СГС, ТО, 6-3 състав, по което е постановено решение № 35/10.01.2017 г. за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД. Ищецът твърди, че дължимата непогасена главница по несъществуващата кредитна сделка № 9821 възлиза на 499 670 евро. Като е преценил самостоятелно установената по делото фактическа обстановка, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд е направил следните правни изводи: По главния иск съдът е намерил, че наведените фактически твърдения и формулиран петитум, с който се претендира осъждане на ответника да заплати обезщетение за причинени имуществени вреди на банката от нейни бивши администратори, обосновават извод за правна квалификация на предявения иск по чл.57 ал.3 ЗБН. Приел е, че обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на ответника да заплати обезщетение за причинени имуществени вреди на банката в резултат на противоправното поведение на последния, в качеството му на бивш администратор на банката, при проучване на искане за отпускане на кредитни средства в полза на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД, без да е налице сключен договор от 31.01.2011 г., е правилно и законосъобразно, поради което е препратил към изложените в него мотиви, с оглед предоставената му от чл.272 ГПК процесуална възможност. Във връзка с наведените от въззивника доводи, съдът е посочил следното: Съгласно разпоредбата на чл.57 ал.3 ЗБН, в двугодишен срок от встъпването си в длъжност синдикът извършва проверка относно наличието на данни за причинени вреди на банката от нейни бивши администратори и при установяване на такива данни предявява пред съда по несъстоятелността искове за обезщетение на вредите срещу виновните лица. С § 1 т.2 ЗБН законодателят е дал легално определение на „администратор“, като е посочил, че това е: а) член на надзорен или управителен съвет (съвет на директорите) на банка; б) длъжностно лице с ръководни функции в банката или в) всяко друго лице, което самостоятелно или съвместно с друго лице може да сключва сделки за сметка на банката. В конкретния случай ответникът е имал качеството „администратор“ към датата на отпускане на кредитни средства в полза на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД. С оглед представените по делото трудов договор, допълнително споразумение и длъжностна характеристика, безспорно установен се явява фактът, че със споразумение от 16.09.2009 г. ответникът е бил преназначен от длъжност „Главен експерт“ на длъжност „Директор“ („директор дирекция“), както и че през 2011 г. е заемал ръководна длъжност като директор, поради което притежава качеството „администратор“ по смисъла на закона към процесния период. На следващо място въззивният съдебен състав е изложил мотиви, че отговорността по чл.57 ал.3 ЗБН е специална деликтна отговорност за вреди, която може да се търси на изчерпателно определени от закона лица и която произтича от заеманата от тях длъжност на администратор. Предмет на преценка са понесени вреди от банката в несъстоятелност, причинени от нейни бивши управители и тяхното поведение /действия и бездействия/, което да е довело до загуби от страна на банката в несъстоятелност, т.е. с това управление администраторите на банката да са довели до загубите, причинили и неплатежоспособността й. Тази отговорност е сходна с отговорността, уредена в разпоредбите на чл.145 и чл.240 ал. 2 ТЗ - т. нар. "управленски деликт". В този смисъл е Р-209/22.06.2015-II т. о. на ВКС по т.д.№ 4117/2013 г. Както при всяка деликтна отговорност, елементите от фактическия състав на чл.57 ал.3 ЗБН включват противоправно деяние /действие или бездействие/, вреда, причинна връзка между деянието и вредата и вина. В този смисъл за успешното провеждане на иска, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи кумулативното осъществяване на елементите от фактическия състав на деликта. Твърдението на ищеца е, че ответникът е осъществил деяние – действие, което представлява разрешение за усвояване от трето лице на парични средства на банката в размер на 600 000 евро, без наличие на основание за това, представляващо договор за банков кредит. Съдът е приел, че събраните по делото доказателства не установяват твърдението на ищеца за липса на сключен договор за банков кредит, напротив - видно от молбата му за откриване на производство по несъстоятелност по реда на чл.625 ТЗ на „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД, както и от молбата за предявяване на вземания в същото производство, а именно по т.д.№ 5537/2016 г. по описа на СГС, са налице твърдения, че между банката и „Пирин Голф Пропъртиз“ ООД е бил сключен договор за банков кредит от 31.01.2011 г. В подадената молба от страна на „КТБ“ АД /нес./, с която банката е предявила своите вземания, произтичащи от три договора за банков кредит, се съдържа конкретика относно договора за банков кредит от 31.01.2011 г., като в молбата кредиторът „КТБ“ АД /н/ се позовава и на отделни разпоредби на договора /чл.10 и чл.17/, цитирайки същия. Освен това предявените вземания на несъстоятелната банка са приети в изготвения от синдика по т.д.№ 5537/2016 г. по описа на СГС, списък № 1, съобразно който същите произтичат от: договор за банков кредит от 09.02.2007 г. и осем анекса към него; договор за банков кредит от 04.10.2007 г.; договор за банков кредит от 31.01.2011 г. и два анекса към него. Този списък включва процесното вземане, за което се твърди, че няма сключен договор за банков кредит, като в списъка същото е индивидуализирано по размер и са посочени и анекси. Списъкът е одобрен с определение № 2994 от 05.05.2017 г. на съда по несъстоятелността, обявено в ТРРЮЛНЦ на 10.05.2017 г., което определение не подлежи на обжалване и е влязло в законна сила. Съдът е съобразил, че наличието на облигационна връзка между банката и посоченото дружество не е оспорено в производството по предявяване на вземанията на банката по т.д.№ 5537/2016 г., поради което тези вземания имат статут на приети вземания по смисъла на чл.693 ТЗ. На следващо място данни за така сключения договор за банков кредит от 31.01.2011 г. се съдържат и в счетоводните регистри на банката, видно от представеното по делото извлечение от счетоводните книги на „КТБ“ АД /нес./ - л.14 по делото, съобразно което просрочената главница по договор за банков кредит е в размер на 499 670 евро, просрочените лихви върху редовната главница са в размер на 20 065,53 евро, просрочените лихви върху просрочената главница са в размер на 142 449,88 евро, текущите лихви върху просрочената главница са в размер на 249,84 евро и неустойката върху просрочената лихва е в размер на 14 376,69 евро, а общо задълженията по така сключения договор за банков кредит от 31.01.2011 г. към дата 28.06.2016 г. са в размер на 676 811,94 евро. Съдът е изложил съображения, че вписванията в счетоводните книги са частни свидетелстващи документи с деривативен характер, чиято доказателствената сила е производна, доколкото е основана на тази на първичните счетоводни документи, въз основа на които е осъществено счетоводното отразяване. Тя не се презюмира, а съобразно чл.182 ал.1 ГПК се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото, а при оспорване подлежи на доказване, като доказателствената тежест носи ползващата се от оспорените вписвания страна (така решение № 187 от 24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; решение № 169 от 31.01.2013 г. по т. д. № 664/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; решение № 23 от 11.09.2017 г. по т. д. №o 2413/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; решение № 2/20.01.2011 г. по гр. д. №o 478/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др.). Частните свидетелстващи документи притежават само предписаната от нормата на чл.180 ГПК формална доказателствена сила, удостоверяваща принадлежността на съдържащите в тях изявления на лицата, които са ги подписали, но не и материална такава относно действителното осъществяване на удостоверените с тях факти и обстоятелства, които стоят извън обективираните в документа изявления на съставителите му. Следва обаче да се отчете, че доказателствената сила на частните свидетелстващи документи се основава на характера на обстоятелствата, които са удостоверени с тях. Когато съдържа удостоверително изявление за осъществяването на неблагоприятен за издателя му факт, частният документ представлява извънсъдебно признание на този факт, противопоставимо на неговия издател и го установява с материална доказателствена сила. Когато обективираното в документа изявление принадлежи на подписалото го лице, но това изявление не е вярно, защото не съответства на обективната действителност, респ. удостоверява факт, който не се е осъществил, документът е автентичен, но с невярно съдържание. В този случай, доказателствената тежест за опровергаване на верността на удостовереното обстоятелство лежи върху страната, която оспорва верността на направеното от нея удостоверително изявление, т.е. върху страната, която твърди, че признатият от нея факт в действителност не се е осъществил. В случая, макар ответникът да не е представил договора за банков кредит от 31.01.2011 г., извършените от ищеца въз основа на него счетоводни записвания изцяло съвпадат с твърдяното от ответника наличие на такъв договор. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че дори и ответникът да е дал разрешение за усвояване на средства, то това усвояване е въз основа на налична банкова сделка, а именно договор за банков кредит от 31.01.2011 г., поради което съдът не следва да обсъжда останалите елементи на фактическия състав на иска по чл.57 ал.3 ЗБН, поради това, че последният е предявен с оглед осъщественото от ответника противоправно действие, а именно - отпускане на кредитни средства без наличие на сключен с кредитополучателя договор за банков кредит от 31.01.2011 г., като противното е доказано в процеса. По предявения при условията на евентуалност иск съдът е преценил, че същият се покрива със заявеното основание по главния иск по чл.57 ал.3 ЗБН, поради което не се касае за друг иск, а произнасянето на първата инстанция по него е счетено за недопустимо. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения: Формулираните въпроси в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК не удовлетворяват основния селективен критерий за достъп до касация, доколкото не са правни по смисъла на посочената норма, изяснен с постановяването на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Всички те касаят изцяло правилността на направените от въззивния съд изводи, свеждащи се до това, че КТБ АД /н/ е предявило вземания по договор за кредит от 31.01.2011 г. в производството по несъстоятелност на кредитополучателя, същите не са били оспорени и са приети от съда по несъстоятелността, поради което се е създала СПН за това, че вземанията съществуват и произтичат от този договор, а именно в неговата липса е основанието на исковата претенция по чл.57 ал.3 ЗБН; че изявленията на ищеца по друго дело за наличието на договор от 31.01.2011 г. представляват извънсъдебно признание на отричания от него факт, които го обвързват, тъй като са направени пред държавен орган и са неизгодни за него в настоящия процес; както и че липсата на договор се опровергава и от счетоводните записи на банката и не ответникът е този, който следва да представи договора по делото. Освен това, касаторът не установява и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Доводите за липса на съдебна практика не са достатъчни, за да се обоснове значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – в този смисъл вж. разясненията в т.4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Следва също да се посочи, че съдебна практика по поставените въпроси липсва, именно защото същите са изцяло казуални, а не правни. Предвид изложеното, не се доказват предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 за допускане на исканото касационно обжалване. Не са налице и основанията по чл.280 ал.2 ГПК. Решението не може да се квалифицира като очевидно неправилно, защото от съдържанието му не може да се направи извод за превратно тълкуване на закона или за допуснати от въззивния съд особено груби нарушения на правилата на формалната логика. Решението не се преценява и като вероятно недопустимо /поради това, че производството по делото не е било спряно на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК до приключване на производството по несъстоятелност, каквито доводи се съдържат в молба на касатора, подадена по делото след срока за обжалване/. В случая въззивният съд не е формирал изобщо изводи дали е налице вреда, само по отношение на която производството по несъстоятелност би имало преюдициално значение, защото е приел, че липсва още първият елемент от хипотезата на иска по чл.57 ал.3 ЗБН, а именно – противоправно поведение на администратора, съобразно заявеното в исковата молба фактическо основание на претенцията. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение