Определение № 2399 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 557/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. С., Д. П. А., Л. П. С., С. С. С., С. И. Г. и Г. И. Г. /починал след подаване на касационната жалба и оставил за наследник касатора С. И. Г./ срещу решение № 1270 от 19.10.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 913/2022 г., с което е обезсилено изцяло решение № 260111 от 01.02.2022 г. на Районен съд - Пловдив, постановено по гр. дело № 17753 по описа на РС Пловдив за 2019 г. и е прекратено производството по делото. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. От ответника по касационната жалба [община], чрез юрисконсулт И. К., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима- подадена е в срок, от ищците по делото срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК като постановено по иск за собственост върху недвижим имот. За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото, образувано по предявен положителен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел че ищците са поискали да се приеме за установено, че са собственици по силата на реституция и наследствено приемство на общо 134/277 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор [№]. и на общо 152/408 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. Твърденията им в исковата молба са, че те, респ. наследодателите им, са били собственици на 1/2 идеална част от дворно място в [населено място], представляващо парцел VІ-726 от кв. 126 по плана на [населено място], одобрен със заповеди 510/01.09.1971 г. и ОА 1544/28.09.1995 г. на Кмета на [населено място]. Със заповед № СД – 214/04.07.1985 г. и СД – 36/07.03.1988 г. на Кмета на [населено място] имотът е бил отчужден за обществено мероприятие, което не е реализирано. Със заповеди № 0А-1366, № 0А-1367, № 0А-1368 и № 0А-1369, всички от 15.07.1993 г., отчуждаването е отменено. Тъй като ищците обжалвали заповед № 0А-1927/29.12.2000 г. за изменение на ЗРП от 2000 г., а съдът отменил заповедта, имотите останали със следната индивидуализация от предходния план: имот VІ-726 от кв. 126, като по действащата КККР на [населено място] имотът е с идентификатор [№]; имот VІІІ-726, 1060 с незастроена площ от 274 кв. м., който по КККР е с идентификатор 56784. 519.892 и имот ІХ-731, 726, 1060, съставляващ имот с идентификатор [№]. Според ищците по сега действащия план в така очертаните имоти те участват в съсобственост с [община], доколкото са собственици на реституирания имот, като в имот с идентификатор [№] с площ от 277 кв. м. участват със 134 кв. м. или притежават 134/277 ид. ч., а в имот с идентификатор [№], с площ от 408 кв. м. със 152 кв. м. или притежават 152/408 ид. ч. и са поискали тези им права да бъдат признати по отношение на ответника. Въззивният съд е посочил, че с отговора на исковата молба е направено възражение за недопустимост на исковете, тъй като ответникът не оспорва правото на собственост на ищците върху имот 726 по отменения кадастрален план, както и е налице формирана сила на пресъдно нещо по постановеното по гр. дело № 464/2008 г. на РС Пловдив решение № 1211/19.04.2009 г., с което е отхвърлен иск за делба за процесните имоти между същите страни. Приложен е препис от влязло в сила решение № 1211/19.04.2009 г., постановено по гр. дело № 494/2008 г. по описа на РС Пловдив, оставено в сила с решение № 394/25.02.2014 г. по в. гр. дело № 1792/2010 г., с което се отхвърля искът на П. С. С., Т. П. С., Д. П. А., Л. П. С., Г. И. Г., Тона П. Г. и С. И. Г. срещу [община] и срещу физически лица за делба на УПИ VІ-726; УПИ VІІІ-726, 1060; УПИ ІХ-731, 726, 1060 и УПИ Х-731, всички находящи се в кв. 126 по плана на [населено място] – Старинна градска част. Въз основа на приетата съдебно- техническа експертиза, въззивният съд е приел за установено, че по регулационен план, одобрен със заповед № 560/02.08.1974 г., за имот с пл. № 726 в кв. 126 е отреден парцел VІ-726. Със заповед № 0А-1544/28.09.1995 г. е извършено попълване на кадастралната основа на плана на Старинна градска част чрез нанасяне на нови имоти с номера 726, 731 и 1060 в кв. 126 и е одобрено изменение на регулационния план чрез образуване на нови УПИ, сред които и УПИ ІV-726, УПИ VІІІ-726, 1060 и УПИ ІХ-731, 726, 1060 в кв. 126. Така северната част от имот пл. № 726 е включена в УПИ VІ-726, който не е предмет на предявените в настоящото производство искове, а южната е разпределена между УПИ VІІ- 126, 1060 и УПИ ІХ- 731, 726, 1060. Границите на имот 726 по плана от 1995 г. са претърпели промени, като в действащата кадастрална карта е заснет имот [№] с площ 321 кв. м., който е идентичен с УПИ ІV-726. Част от имота е включена в имот с идентификатор 56784.519.892, който е с обща площ 277 кв. м. и идентичен с УПИ VІІІ -726, 1060 и част от имота е включена в имот с идентификатор 56784. 519. 1094 по КК, който съответства на УПИ ІХ-731, 726, 1060. Площта на бившия имот пл. № 726 се разпределя както следва: от неговата северна част изцяло е формиран новият имот [№]; в имот [№] е включена част с площ 119 кв. м., а в имот 56784. 519. 1094 е включена част с площ 161 кв. м. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим. Изложени са мотиви, че ищците по настоящето дело са били и ищци в производството по иск за съдебна делба по гр. дело № 494/2008 г. по описа на РС Пловдив, или са наследници на ищците в делбеното производство. Като ответник и по двата иска е конституирана [община]. Предмет на иска за съдебна делба са били и имотите, предмет на настоящото производство, като идентичността на същите се установява от приетата по делото съдебно- техническа експертиза, както и от самото описание на имотите в исковата молба, като и в двете производства ищците основават претенциите за собственост на наследствено правоприемство и реституция. Съдът е посочил, че част от предмета на делбеното производство е и произнасянето на съда относно наличие на съсобственост между страните по отношение на имотите, предмет на иска за делба. С диспозитива на решение № 1211/19.04.2009 г. е отхвърлен искът за делба между страните, като с това е отречено съществуването на съсобственост между страните в настоящото дело и за имотите, предмет на процесната искова претенция. Изложени са мотиви, че само диспозитивът на влязлото в сила съдебно решение е източникът на силата на пресъдено нещо и след като с влязло в сила решение е отхвърлен иск за делба на имоти, идентични с тези, предмет на настоящото производство, между същите страни, не може да се пререшава въпросът за наличие на съсобственост между тях, възникнала на същото основание, независимо от мотивите към влезлия в сила съдебен акт. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване. В решение № 112 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2014 г., II г. е прието, че решението по чл. 344, ал. 1 ГПК формира сила на пресъдено нещо по въпросите за наличието на съсобственост върху определен имот, лицата, притежаващи дял в съсобствеността и размера на правата им. Според разрешението, дадено в решение № 299 от 13.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1924/2013 г., I г. о., забраната на чл. 299 ГПК не е налице, когато в исковата молба по по-късно заведеното дело има позоваване на нови факти, настъпили след приключване на устните състезания пред първоинстанционния, съответно пред въззивния съд. Изводите на въззивния съд, че спорът за собственост между страните е разрешен с влязло в сила решение са в съответствие с тази практика на ВКС - съдът е приел, че по двете дела ищците основават правото си на собственост на едни и същи правопораждащи факти- наследствено правоприемство и реституция, като във връзка с тези изводи на съда правен въпрос не е поставен. Посоченото от касаторите, че понастоящем има нов кадастрален план, в който имотите са с различна конфигурация, не може да обоснове извод за наличие на някое от релевираните от тях основания за допускане до касационно обжалване. Промяната в границите на имотите, не води до възникване на права на ново, различно основание. Касаторите поддъжат, че основанията за правото им на собственост, не са обсъждани от съда при постановяване на решението по делбеното дело, но непроизнасянето на съда по всички доводи на ищеците съставлява процесуално нарушение, което е следвало да се релевира в производството по обжалване на решението, постановено в делбеното производство, но не е основание за незачитане на формираната с него сила на пресъдено нещо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен спор, свързан с искане за определяне на дялове в съсобствени имоти, но не са посочили по кой точно правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 5/18.05.2017г по тълк. дело № 5/2015г. на ОСГК на ВКС, а липсата на такъв е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, защото според приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се съдържат и доводи за допуснато процесуално нарушение на въззивния съд във връзка с назначаване на съдебно- техническа експертиза, както и са развити съображения за наличието на съсобственост между страните по делото, по които не се дължи произнасяне в производството по чл. 288 ГПК, тъй като в него не се извършва проверка за основателността на исковата претенция. Наред с това следва да се отбележи, че въззивният съд не е разглеждал иска по същество, а е приел, че е недопустим. Върховният касационен съд намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение: Няма вероятност същото да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора в полза на ответника касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение