Определение № 50014 от 10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1847/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Н., [населено място], срещу въззивно решение №1 от 06.01.2022 г. по в. гр. д. № 225/2021 г. на Великотърновския апелативен съд. С него е отменено решение № 260040 от 26.02.2021 г. по гр. дело № 579/2020 г. на Окръжен съд-Ловеч и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че Н. П. Н., [населено място], дължи на М. И. К., [населено място], по споразумение към договор за временна финансова помощ от 17.10.2017 г. следните суми, а именно: 45 000 евро главница; 12 585, 36 евро съгласно т. 3 от споразумението; 8 075 евро, представляващи обезщетение за забава върху главницата за периода 01.10.2017 г. – 08.07.2019 г., сумата 2 568, 41 лева направени разноски в заповедното производство, заедно със законната лихва върху главницата от 45 000 евро, считано от 11.07.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми са издадени заповед за изпълнение № 2587 от 15.07.2019 г. и изпълнителен лист от 17.07.2019 г. по ч. гр. д. № 4634/2019 г. по описа на Районен съд-Плевен. Ответникът по касационната жалба М. И. К. не е представил становище в срок. Въззивният съд е приел за установено, че на 28.11.2011 г. между М. К. като заемодател, и А. Ц. и „Мобил експрес“ ООД, [населено място], като заемополучатели, е сключен договор за временна финансова помощ, по силата на който заемодателят предоставя в заем на заемополучателите безвъзмездна финансова помощ в размер на 50000 евро. На 17.10.2017 г. е сключено споразумение към договора за временна финансова помощ между М. К. като заемодател, А. Ц. и „Мобил експрес“ ООД, [населено място], като заемополучатели и Н. П. Н. като солидарно отговорен длъжник/съдлъжник. Тъй като заемополучателят не е върнал заема в договорения срок, същият се освобождава като страна по договора и на негово място встъпва като съдлъжник Н. Н. при условията на чл. 101 ЗЗД - чл. 102 ЗЗД. Страните по споразумението признават, че главницата е 45 000 евро, не е погасена, остава дължима и Н. отговаря солидарно заедно с Мобил експрес ООД за главницата, лихви и разноски, като мораторната лихва е 12585,3 евро за периода от 01.01.2015 г. до 01.10.2017 г. Продължен е срокът на договора до 31.12.2017 г. Въззивният съд е приел за безспорно, че страните са подписали споразумението. Същото е с нотариална заверка на подписите на Ц. и Н., рег. № 2738 от 24.10.2017 г. на нотариус И. И., от района на Плевенския районен съд, както и с нотариална заверка на подписа на М. К., рег. № 9908/26.10.2017 г. на нотариус С. Г., от района на Софийски районен съд. Ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 2587 от 15.07.2019 г. и изпълнителен лист от 17.07.2019 г., издадени по ч. гр. д. № 4634/2019 г. по описа на Районен съд-Плевен, с които длъжниците Н. Н. и „Мобил експрес“ ООД, [населено място], представлявано от управителя А. Ц., са осъдени да заплатят солидарно на М. И. К., [населено място], следните суми: главница 45 000 евро; 12 585, 36 евро съгласно т. 3 от споразумението и лихва 8 075 евро върху главницата за периода 01.10.2017 г. до 08.07.2019 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 11.07.2019 г. до изплащането й; както и сумата 2 568,41 лева направени разноски в заповедното производство. В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от длъжника Н. Н., в което твърди, че споразумението от 17.10.2017 г. е нищожно поради липса на предмет и че вземането е погасено по давност. В едномесечен срок от съобщението, т. е. в срока по чл. 415 ГПК, ищецът М. К. е предявил иска по реда на чл. 422 ГПК за приемане за установено, че ответникът Н. Н. му дължи по споразумението от 17.10.2017 г. посочените по-горе суми, за които са издадени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист. Въззивният съд, при тълкуване общата воля на страните по споразумението, е приел, че е постигнато съгласие за освобождаване от дълг само на единия от солидарните длъжници, като на негово място встъпва ответникът Н.. В споразумението няма клауза, която да изключва от отговорност търговското дружество. Приет е за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че споразумението е нищожно поради липса на предмет, както и че вземането по него е погасено по давност. Такива възражения не са направени от ответника в първата инстанция. Същият не е подал отговор на исковата молба и въобще не е взел становище по иска. Ответникът е подписал споразумението от 17.10.2017 г., с което е признал за действителен и съществуващ първоначалния договор. Въззивният съд се е произнесъл по същество по направените възражения по реда на чл.414, ал.1 ГПК. Приел е за неоснователно възражението за нищожност на споразумението от 17.10.2017 г. поради невъзможен предмет, тъй като предметът на споразумението е поемането на дълг и отговорност за заплащане на парични задължения, които винаги са възможни съгласно разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД и тъй като родът "пари" не погива, длъжникът не може да се освободи от отговорност, само предвид обстоятелството, че не разполага с парични средства. Със споразумението от 17.10.2017 г. ответникът е признал задължението си към ищеца, признал е, че същото е ликвидно и изискуемо, встъпил е изцяло на мястото на друг длъжник, приел е да отговаря солидарно за неговото погасяване наред с търговското дружество и се е съгласил с датата на падежа на задължението. Безспорно е по делото, а има и нотариална заверка на подписа, че Н. е подписал споразумението като съдлъжник и поел дълга на първоначалния заемател Ц.. Видно от споразумението ответникът признава с него, че има сключен договор за временна финансова помощ. Неоснователно е и възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Падежът на задължението по договора е 31.12.2017 г. Искът е предявен преди изтичането на погасителната давност. Между страните по делото съществува валидно правоотношение, по силата на което встъпилият в дълг солидарен длъжник дължи на ищеца претендираните суми по споразумението към договора за временна финансова помощ от 17.10.2017 год., за които са издадени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба е поставен следния въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Допустимо ли е в производство по иск по чл. 422 ГПК да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК, оспорвания на вземането на кредитора. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК. В изложението се поддържа наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивното решение е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №1 от 06.01.2022 г. по в. гр. д. № 225/2021 г. на Великотърновския апелативен съд. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. От съдържанието на решението не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона /contra legem/, нито извън закона /extra legem/, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Повдигнатият в изложението въпрос е обусловил изхода на спора, но е решен в съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС, защото въззивният съд се е произнесъл по същество относно направените възражения на касатора по реда на чл.414, ал.1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.