Определение № 391 от 20.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 874/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на А. Г. П. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 80/23.02.23 по в.гр.д. № 397/2022 г. на ОС-Смолян, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 23/27.06.2022г., изменено в частта за разноските с Определение № 131/11.10.2022г.,постановени по гр.д.№ 191/2021г. по описа на Чепеларския районен съд, в обжалаваните му части, с които по иск по чл.422 ал.1 ГПК е признато за установено в отношенията между Държавен фонд „Земеделие”- С. ,ЕИК [ЕГН], и А. Г. П., че последният дължи на Държавен фонд „Земеделие” следните суми: 6510 леваглавница по Договор №21/239391/01090 от 11.12.2012 г. за предоставяне на кредит на животновъдите за отглеждане на селскостопански животни (крави, биволици, овце - майки, кози - майки) изменен впоследствие с пет броя анекси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.04.2021 г. до изплащане на вземането; сумата от 949.84 лева - договорна лихва за периода от 30.11.2013 г. до 27.11.2018г., както и сумата от 1551.55 лева-мораторна лихва за периода от 28.11.2018 г. до 15.04.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 35/14.05.2021 г. по чл. 417 от ГПК по ч.г.д. № 74/2021 г. на РС –Чепеларе, на основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ГПК и чл.86 от ЗЗД и в частта за разноските. Излагат се оплаквания за материална незаконосъобразност при постановяване на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. От страна ответника по КЖ не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора въззивен състав е изложил в мотивите следните съображения: От съдържанието на представения и приет по делото Договор № 21/23939/01090 от 11.12.2012г. за предоставяне на кредит на животновъдите за отглеждане на селскостопански животни (крави, биволици, овце-майки и кози-майки) се установява, ищецът е предоставил на ответника кредит за отглеждане на 31 броя крави в размер на 6510 лева, като от извлечение от дневен отчет № 38/18.12.2012г. се установява, че сумата е преведена от ДФЗ по сметка на ответника на 17.12.2012г. Ответникът се е задължил да върне предоставената му сума, заедно с 6% годишна лихва на падежа до 29.11.2013г. Този договор отговаря на изискването на чл.12,ал.7 от ЗПЗП, в действалата към момента на сключването му редакция,обн. в ДВ бр.108/2006г., съгласно която отношенията между фонда и получателите на кредити, субсидии и гаранции, както и между фонда и лицата, ползващи се от други негови услуги, се уреждат с договори. От съдържанието на поетите от страните по договора задължения, сключеният между тях договор е договор за заем по чл.240,ал.1 от ЗЗД, при който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид и количество. Договорът за заем е реален и действието му е обусловено освен от поемане на задължението за предаване на сумата и нейното реално предаване на заемателя, което в случая е направено от ДФЗ на 17.12.2012г. по банков път. Не е спорно, че страните са подписали пет броя анекси към така сключения между тях договор за заем, с които са продължавали срока за изпълнение, както и са намалявали уговорения лихвен процент, като с последния Анекс № 5/26.02.2018г. ответникът по иска се е задължил да възстанови на ДФЗ предоставения кредит до 27.11.2018г., както и лихвата изчислена до 27.11.2017г. и лихвата по отсрочването от 4%, изчислена от 28.11.2017г. до 27.11.2018г. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че не е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита, тъй като освен, че в договора не е предвидена такава клауза, заявлението е подадено на 16.04.2021г. след настъпване на падежа на кредита, който съгласно Анекс № 5/26.02.2018г. е настъпил на 27.11.2018г. Въпреки многократното изменение на договора с петте анекса, с които е удължаван срокът за изпълнение и е намалявана годишната лихва, освен заплатената сума от 371,34 лева, с която е погасена дължимата лихва за периода от 18.12.2012г. до 29.11.2013г. ответникът не е заплатил другите дължими суми за главница и лихви и не твърди да е извършил плащането им, поради което не е изпълнил изцяло задължението си по договора и анексите да върне предоставената му в заем сума на падежа, ведно с уговорените лихви. За неоснователно е счетено и направеното с отговора на ИМ възражение, което се е поддържало и във въззивната жалба че вземането за главница е погасено по давност поради това, че с Анекс № 3/21.06.2016 г., страните са уговорили срок за връщане на кредита до 25.11.2016 г., с изтичането на който договорът е прекратил действието си, вземането е станало изискуемо и е започнал да тече тригодишен давностен срок, който е изтекъл на 25.11.2019г. преди подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК – на 16.04.2021г. и че Анекс № 4 г. и Анекс № 5 -26.02.2018г са недействителни, тъй като още към към датата на подписването на първия от тях - 18.04.2017 г. договорът е бил автоматично прекратен поради виновното поведение на трети лица, а именно: през месец март 2017 г. животните /31 броя крави/, за изхранването на които е бил отпуснат кредитът, са били принудително унищожени по нареждане на Министерство на земеделието, и при подписването на анекси №4 и № 5 ответникът вече не е бил регистриран като земеделски производител. Ето защо, според ответника, следвало да се приеме, че датата на падежа за погасяване на кредита е 25.11.2016 г. и че към 25.11.2019 г. същият е погасен по давност. Неоснователно за съда е и позоваването на това, че вземането за главница се погасява с кратката тригодишна давност. Относно вземането за главница давността е общата 5- годишна давност и същата започва да тече от падежа на вземането, който в случая е уговорения с Анекс № 5 падеж на 27.11.2018г., поради което до подаване на заявлението на 16.04.2021г. погасителната давност не е изтекла и вземането не е погасено по давност. От страна на съда е изложено в мотивите, че с подписването на петте анекса страните са се съгласили за разсрочване на кредита, като с всеки анекс е договарян нов срок за връщането му, който е бил в полза на длъжника, поради което, не е изтекъл и тригодишният срок по 111,б.“в“ от ЗЗД за погасяване на договорната лихва. Искът за договорна лихва е счетен за основателен и доказан до предявения размер от 1327,69 лева, тъй като съгласно заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и е прието по делото, дължимия размер на договорна лихва е 1333,48 лева за периода от 30.11.2013г. до 27.11.2018г., но с оглед обстоятелството, че не е направено увеличение на предявеният размер от 1327,69 лева, то искът е основателен в този размер. Посочения от вещото лице дължим размер на договорна лихва от 1333,48 лева е получен след приспадане като от общо дължимия размер на договорната лихва за целия период на договора от 18.12.2012г.( след извършения превод на сумата от 6510 лева по сметка на кредитополучателя) до падежа на 27.11.2018г. в размер на 1704,82 лева на заплатената от длъжника договорна лихва в размер на 371,34 лева на 07.11.2013г. за периода от 18.12.2012г. до 29.11.2013г. За основателен е счетен и искът с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за периода от настъпването на падежа на 28.11.2018г. до подаване на заявлението на 16.04.2021г., която съгласно заключението на вещото лице е в размер на 1573,38 лева, но е предявена в размер на 1551,55 лева. За неоснователни и абсолютно ирелевантни за изпълнението на договора за заем са приети от съда доводите на ответника, че неизпълнението на задълженията му по договора се дължи на виновно поведение на трети лица-различни институции-държавни и общински, които са оказвали натиск върху дейността му като животновъд, като са му извършвали проверки и са му съставяли актове и налагали глоби. За неверни са счетени твърденията, че предоставената на ответника от ДФЗ сума по процесния Договор от 11.12.2012г. за предоставяне на кредит на животновъдите за отглеждане на селскостопански животни, представлява безвъзмездно предоставени средства-държавна помощ „de minimis, съгласно Регламент(ЕС) 1408/2013г., поради което и кредитополучателят не дължи връщане на получените средства: договорът за кредит е сключен на 11.12.2012г. на основание чл.12,ал.1,т.2 и ал. 2, т. 1, б. „б” от Закона за подпомагане на земеделските производители, в редакцията му към 2012г., преди приемането на Регламент ЕС) 1408/2013г. от 18.12.2013г., който е приложим по реда на чл.12,ал.1,т.1 и ал.2,т.1,б.„а” от Закона за подпомагане на земеделските производители и нито в договора, нито в анексите, неразделна част от договора е посочено, че предоставената сума представлява държавна помощ, а напротив посочено е, че се отпуска по договор за кредит и предоставената по него сума подлежи на връщане, ведно с лихвите. С оглед изложеното от страна на ОС-Смолян е прието, че първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част е правилно и следва да бъде потвърдено. В изложението по касационна жалба от страна на пълномощника на касатора на основанията, на които се претендира допускане на касационно обжалване се твърди наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК по въпросите: 1. Може ли да се претендира връщане на получена финансова помощ, без преди това да бъде развален по реда на чл.87 ал.1 ЗЗД договорът, по който е отпусната и дали така отпуснатата помощ представлява субсидия по програмите на ЕС или кредит отпуснат от държавния бюджет и ако е кредит с какъв лихвен процент се олихвява; 2. Дължи ли се лихва от датата на падежа до подаване на заявлението по чл.417 ГПК; 3. Приложима ли е в случая разпоредбата на чл.81 ал.1 или ал.2 ЗЗД и следвало ли при доводи за приложимост на тази разпоредба съдът да се произнесе с мотиви в решението, както и ирелевантен ли е такъв довод, ако по вина на трето лице, длъжникът не е могъл да реализира доходи от отглежданите животни. Настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира, по така формулираните въпроси следното: Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР, следва да се отчете следното: въпросите от изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК са изцяло по правилността на обжалваното въззивно решение, доколкото отговорите им изискват преценка на конкретните за спора факти – съдържанието на правата и задълженията на страните в уговорките на конкретния процесен договор и анексите към него. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Така формулираните въпроси не съответстват и на произнасянето на съда въз основа на установените факти по спора: налице е договор за заем между страните, с който се подпомагат земеделските стопани, посредством отпуснати суми за животновъдство, при договорен по-благоприятен лихвен процент като заемополучателят дължи връщането на получената сума безусловно, а не в зависимост от това, дали е отглеждал селскостопански животни и е получавал добиви от това, доколкото не става въпрос за пряко субсидиране на земеделските стопани по програми на ЕС за отпускане на финансова помощ под формата на целева субсидия, а за отпуснат кредит с ясни клаузи за връщане на сумата на определен падеж. В този смисъл, са без всякакво значение доводите на ответника, че неизпълнението на задълженията му по договора се дължи на виновно поведение на трети лица-различни институции-държавни и общински, които са оказвали натиск върху дейността му като животновъд, като са му извършвали проверки и са му съставяли актове и налагали глоби. По отношение на лихвата за забава от датата на падежа до подаване на заявлението по чл.417 ГПК са приложими общите правила на чл.86 ЗЗД. Следователно така формулираните от страна на касатора въпроси не се явяват правни и обуславящи изхода на спора, тъй като съдът не е решил последния въз основа на техните отговори, а освен това същите се съотнасят към доводи за неправилност на обжалвания акт, а не по тълкуване на конкретни правни разпоредби. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация-формулирани правни въпроси от значение за изхода по спора, ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий по т.1 съотв. т.3 на чл.280, ал.1 ГПК Разноски на ответника по КЖ не следва да се присъждат, с оглед липсата на отговор на КЖ. С оглед изложеното, съдът