Определение № 2455 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4274/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2704 от 26.05.2023 г. по гр.д.№ 734/ 2023 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд от 17.08.2022 г. по гр.д.№ 25659/ 2021 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на Ю. Б. П. 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е признат за невинен и е оправдан с присъда от 12.10.2020 г., постановена по НОХД № 21199/ 2018 г. на Софийски районен съд, със законната лихва върху тази сума от 28.10.2020 г. и е разпределена отговорността за разноските по делото. Ищецът не е обжалвал въззивното решение и то е влязло в сила в частта, в която претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 5 000 лв до пълния предявен размер от 20 000 лв и в частта, в която е отхвърлена претенцията за присъждане на законна лихва за периода от 14.11.2017 г. до 27.10.2020 г. Първоинстанционното решение не е било обжалвано от ответника и затова е влязло в сила в осъдителните му части – с които ПРБ е осъдена да заплати на Ю. Б. П. 2 500 лв – обезщетение за неимуществени вреди и 700 лв – обезщетение за имуществени вреди, със законната лихва върху тези суми от 28.10.2020 г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ПРБ повдига като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол правните въпроси „При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“ и „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Ю. П. оспорва жалбата като недопустима, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по искове с цена под 5 000 лв – присъдил е обезщетения в размер 700 лв за имуществени вреди и 5 000 лв за неимуществени вреди. Счита, че поради това въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Евентуално поддържа, че това решение е правилно, без да взема конкретно становище по наличието на основания за достъп до касационен контрол. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на жалбата. По иск за обезщетяване на имуществени вреди това решение произнасяне не съдържа, защото първоинстанционното решение не е било обжалвано от ответника и затова е влязло в сила в осъдителната му част - в която ПРБ е осъдена да заплати на Ю. Б. П. 700 лв обезщетение за имуществени вреди, със законната лихва върху тази сума от 28.10.2020 г. Що се касае до иска за обезщетяване на неимуществени вреди, той е с цена 20 000 лв и затова не попада в изключенията по чл.280 ал.3 т.1 ГПК. За допустимостта на жалбата релевантна е цената на предявения иск, а не размера на уважената му част. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди до размер 5 000 лв, въззивният съд приел за установено, че с постановление от 01.05.2017 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.195 ал.1 т.4 пр.2 НК, наказуемо с лишаване от свобода от една до десет години. Била му наложена мярка за неотклонение "гаранция в пари" в размер 400 лева. Той бил призован да се яви в качеството на обвиняем на 01.05.2017 г., когато му било предявено постановлението, след което бил разпитан. На 12.12.2018 г. в съда бил внесен обвинителен акт и по него било образувано НОХД № 21199/ 2018 г. на Софийски районен съд и делото било насрочено за предварително изслушване в открито съдебно заседание на 05.06.2019 г. Впоследствие били проведени още четири заседания, на които ищецът присъствал лично и с адвокат. В последното открито съдебно заседание на 12.10.2020 г. съдът го признал за невиновен с присъда, влязла в сила на 28.10.2020 г. Ищецът не бил осъждан, имал полицейска регистрация единствено за процесното деяние. Информацията за воденото срещу ищеца наказателно производство бързо се разпространила в [населено място], където той живеел и по този начин същото станало достояние не само на негови близки, познати и роднини, но и на много други хора. Всичко това повлияло негативно на емоционалното състояние на ищеца. Делото се отразило сериозно на живота му, включително на семейството му. От близките му имало създадено нелицеприятно отношение, което му тежало, а здравословното му състояние се влошило – започнал да получава хипертонични кризи. Ищецът бил изолиран от обичайната си среда, приятели и клиенти се отдръпнали от него, пострадал имиджът му в обществото. Нямал желание за социални контакти, бил силно стресиран и травмиран, а и понастоящем изживявал емоционално спомените от случилото се. Воденото срещу него наказателно производство му причинило стрес и продължителни негативни емоции, недостигащи до степен на клинична изразеност. Развил продължителна адаптационна реакция, изразяваща се в напрежение, чувство за несправедливост, неудобство и злепоставяне пред работодателя, колегите и приятелите. При тези фактически установявания въззивният съд извел от правна страна, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно лице. В случая ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление, което повлияло отрицателно както на неговия личен живот, така и върху му работната среда. Наказателното производство продължило над три години и се отразило негативно на психиката и личността му. Претърпените неимуществени вреди били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежали на обезщетяване. За определяне на размера на обезщетението съдът взел предвид както периода на наказателното производство, така и характеристичните данни за ищеца. Последният не бил осъждан и спрямо него не били предприети процесуални действия във връзка с други наказателни преследвания. Ищецът действал добросъвестно в хода на наказателното производство срещу него и поведението му не е ставало причина за отлагане на делото. Интензитетът на неимуществените вреди обаче не бил достатъчно силен, за да обоснове като справедливо по размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД за сумата от 17 500 лева, явяваща се разликата над присъдената сума от първата инстанция 2 500 лева до заявения материален интерес от 20 000 лева. При съобразяване на всички обстоятелства - тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, разумния срок на висящност на наказателното производство, преживения дискомфорт от воденото производство, влошеното здравословно състояние, изразяващо се в повишено кръвно налягане, финансовите затруднения във връзка с честите пътувания, стресът и напрежението при спомена за незаконното обвинение и чувството за несправедливост, въззивният съд приел, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди е в размер 5 000 лв. Върху него следвало да бъде присъдена лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 28.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които съдът намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът е съобразил обобщената в решение № 40/ 13.05.2020 г. по гр.д.№ 2683/ 2019 г., ІV г.о., ВКС, съдебна практика, според която справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Поради това съдът по иска по чл.2 ал.1 т. 3 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото чл. 4 ЗОДОВ препраща към чл. 52 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Справедливостта не съществува извън тези конкретни условия. Те включват време и място на увреждането, етап на обществено-икономическото развитие, конкретна икономическа конюнктура и средностатистически стандарт на живот. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по поставените въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд