Определение № 558 от 14.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1774/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на [фирма] и СД“А. Ф. – К.,Д.“ срещу решение №27/24.01.2014г. по в.т.д.№561/13г. на Варненски апелативен съд.С последното е потвърдено решение №472/21.05.13г. по т.д.№1786/12г. на Варненски окръжен съд в частта,с която [фирма] е осъдено да заплати на събирателното дружество сумата 25500 лв.,представляваща част от дължима в общ размер 45 600 лв. и неплатена наемна цена за автосонда с оборудване към нея за периода 01.06.10г. – 31.12.11г., сумата 1000 лв.,представляваща част от дължимо в общ размер 9 600 лв. обезщетение за ползване на вещта след прекратяване на договора за наем – 01.01.12г. до 31.03.12г.,законната лихва върху сумите и деловодни разноски. След частична отмяна на решението на ВОС, с което искът за връщане на вещта с оборудването е отхвърлен изцяло, апелативният съд е уважил същия по отношение на автосондата и оборудването към нея,с изключение на част от движимите вещи,представляващи потребими такива /консумативи/. С касационната жалба на [фирма] е оспорено решението в частта,с която е потвърдено осъдителното решение на ВОС по иска за неплатени наемни вноски и е осъдено дружеството да върне процесната автосонда с описаните в диспозитива движими вещи.Изложени са оплаквания за неправилност,поради допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон,както и за необоснованост на въззивното решение. Ответникът СД„А. Ф. – К.,Д.“,чрез назначения от съда особен представител, е възразил срещу допускането на касационното обжалване и е изложил доводи срещу основателността на оплакванията за неправилност. С касационната жалба на СД„А. Ф. – К.,Д.“ се обжалва решението на ВАпС в частта,с която е потвърдено първоинстанционното решение, досежно иска за връщане на част от движимите вещи,определени от съда като консумативи. Неправилността на въззивното решение в тази му част е обоснована с доводи за осъществени предпоставките на чл.281 т.3 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба [фирма] е оспорил наличието на основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1 ГПК,а по същество заема становище за правилност на въззивното решение в обжалваната му от противната страна част. Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което са допустими. При произнасянето си по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, ВАпС е приел,че страните по спора са били обвързани с валидно облигационно правоотношение – договор за наем на автосонда от 01.05.2010г.Очертаните от съда основни спорни между тях въпроси са: дали в обхвата на договора са включени и движими вещи,представляващи оборудване към автосондата, какъв е срокът на договора,съответно – кога последният е прекратен и дали наетите вещи са върнати на наемодателя. За да отговори положително на първия от поставените въпроси, въззивният съд се е обосновал с установените по делото от свидетелските показания факти,че непосредствено преди и след датата на сключването на договора и предаването на вещта /01.05.2010г./,същата е работила на два различни обекта,като е била комплектована за извършване на всякакви сондажни дейности,имала е допълнително оборудване към нея,което след предаването й на наемателя вече не се е намирало на площадката,на която машината се е съхранявала преди наемането й.Изводът,че автосондата е била отдадена под наем заедно с описаните от ищеца вещи,представляващи допълнително оборудване към нея, съдът допълнително е аргументирал с данните от заключението на съдебно-счетоводната експертиза относно придобиването и отчитането на вещите като активи от страна на ищцовото събирателно дружество,както и,като се е позовал на т.6 от наемния договор,предвиждаща задължение за предоставяне на вещта във вид и състояние,които отговарят на предназначението й,за което е наета. По противопоставеното от ответника възражение за прекратяването на договора за наем месец след сключването му, съдът е изложил съображения за неоснователност,приемайки, съобразно клаузите на договора,че наемането е продължило до 31.12.2011г. Представеният в подкрепа на тезата на ответника анекс към договора за наем от 01.06.2010г.,съдържащ волеизявления на страните за прекратяване на облигационната връзка и връщането на наетото имущество на посочената дата,съдът е отказал да кредитира като надлежно доказателство,установяващо този факт.Приел е,че документът е своевременно оспорен от ищеца като антидатиран и това оспорване е доказано,поради липса на други доказателства,че договорът е реално прекратен. Посочил е,че тезата,че вещите са върнати на посочената в анекса дата се опровергава от другите събрани по делото доказателства – издадени от ответника фактури за извършени сондажни работи в периода след 01.06.2010г.,както и от показанията на св.Х.,че закупената на 14.06.2010г. от ответното дружество сонда не била комплектована и е била на ремонт около половин година след закупуването й.Тъй като при това положение услугите не биха могли да бъдат извършвани със собствената на ответника сонда,а няма данни да е била наета друга такава от трето лице,съдът е заключил,че договорът е продължил да действа и след 01.06.2010г. и след изтичането на уговорения срок до 31.12.2010г.,предвид изразено от наемодателя противопоставяне, на основание закона и уговорката между страните,действието на договора е продължено с още една година – до 31.12.2011г.Поради липсата на данни за извършени от страна на наемателя плащания на уговорената наемна цена от 2400 лв. с ДДС през този период,съдът е приел за основателен иска за заплащане на частично претендираната от ищеца сума.Основателността на частичната претенция за обезщетение за ползването на вещта след 31.12.2011г. до 30.04.12г. ВАпС е обосновал с липсата на доказани действия по връщане на наетото имущество на наемодателя. Намерена е за основателна и претенцията по чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД за сондата и част от оборудването към нея. За да потвърди отхвърлителното решение по отношение на част от движимите вещи,представляващи отделни елементи от това оборудване,позовавайки се на обясненията на вещото лице,съдът е приел,че същите представляват по характера си консумативи, които са подменяеми,тъй като се изхабяват в процеса на работа, респ. не подлежат на връщане. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК, в обосноваване приложимост на общия критерий за допустимост на касационното обжалване, касаторът [фирма] е поставил въпросите: 1. Може ли страна по анекс към договор за наем /участвало при съставянето на документа лице/,подписан от неин представител,да оспори анекса относно датата на сключването му по смисъла на чл.181 ГПК?; 2.Търговско дружество – страна по анекс към договор за наем, явява ли се трето лице по смисъла на чл.181 ГПК по отношение на частния документ – анекса,подписан от управителя на това търговско дружество?; 3. Може ли съдружник – управител и представляващ събирателно дружество самостоятелно да предяви иск от името на дружеството,който иск изцяло се оспорва от другия съдружник – управител и представляващ събирателното дружество,при положение,че дяловете на съдружниците в събирателното дружество са равни и съгласно дружествения договор всички решения във връзка с дейността на дружеството се вземат с единодушие?; 4.Допустимо ли е съдът да приеме,че предявилият от името на дружеството управител е единственият управляващ и представляващ дружеството при положение,че дружеството има двама управители,които са и съдружници с равни дялове и,съгласно дружествения договор всички решения във връзка с дейността на дружеството се вземат с единодушие?; 5. Допустимо ли е продължаването на разглеждането на предявения иск при положение,че в о.с.з. на 19.02.13г. управителят на ищеца и съдружник с 50% дялово участие в капитала С. Д. прави отказ от иска и до настоящия момент няма произнасяне по този отказ?; 6. Има ли основание съдът да приеме,че ищецът е собственик на претендираното от него оборудване, при положение,че той не е представил доказателства за право на собственост върху претендираните вещи и не е посочил друго основание,съобразно което е разполагал с тези вещи?; 7. Има ли основание съдът да приеме,че ищецът е собственик на претендираното от него оборудване единствено на основата на предположения,отрицателни факти и косвени доказателства при положение,че съобразно ССЕ,обсъдена от въззивния съд,ищцовото дружество не разполага и не е разполагало с ДМА,които претендира да му бъдат върнати?; 8.Има ли основание съдът да приеме,че ищецът е предал вещта заедно с претендираното от него оборудване единствено на основание поетото от ищеца задължение да предостави вещта във вид и състояние,които отговарят на ползването, за което е наета?; 9.Следва ли въззивният съд да се произнесе по жалбата като прецени всички доказателства по делото,които са от значение за спора и отговори на всички доводи на страните – в конкретния случай – преценени ли са всички ангажирани от ответника доказателства относно спорния предмет на делото, определен от съда? С първите два въпроса,свеждащи се до това явява ли се страната /търговско дружество,представлявано от неговия управител/ по двустранно споразумение трето лице по смисъла на чл.181 ГПК и може ли тя да се ползва при оспорването на датата му от правилото на чл.181 ГПК, е обосновано наличието на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – оспорването на датата на анекса от 01.06.2010г. е въведено в предмета на спора с направеното от ищеца в допълнителната му искова молба възражение за антидатиране. С постановеното от въззивния съд решение е прието ,че същият няма достоверна дата по смисъла на чл.181 ГПК,от което е направен извод,че договорът за наем е продължил да действа до края на уговорения срок и в продължение на предвидената още една година след това,за който период ответникът дължи да заплати на ищеца договорения наем.Прилагането на разпоредбата на чл.181 ГПК при направено от участвалата в съставянето на частния диспозитивен документ страна /СД“ А. Ф. – К.,Д.“/ е в основата на така направения извод,който е обусловил и крайния изход на делото по иска по чл.232 ал.2 ЗЗД.Осъществен е и соченият от касатора допълнителен критерий по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК – противоречие на даденото от въззивния съд разрешение със задължителна практика на ВКС – решение №235/04.06.2010г. по гр.д.№176/2010г. на второ г.о. ,а и със служебно известното на съда решение №23/11.09.2017г. по т.д.2413/15г. на второ т.о.,с които се приема,че от правилото,въведено с разпоредбата на чл.181 ГПК могат да се ползват само трети спрямо документа, неучаствали в съставянето му, лица и то само такива,които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране,но не и посоченото в документа, като негов издател, лице. Поради това решението на ВАпС в обжалваната му от [фирма] част по иска по чл.232 ал.2 ЗЗД следва да бъде допуснато до касационен контрол във връзка с разрешаването на така конкретизирания правен въпрос. Доколкото частичното уважаване на иска по чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД за връщане на наетите вещи, като краен резултат, е основано на извод за наличие на доказателства,опровергаващи верността на направеното в анекса изявление за връщането на вещите на посочената в него дата и за продължаване на ползването им след нея,следва да се приеме,че въпросът относно приложението на чл.181 ГПК не е обуславящ изхода по този иск. Тъй като релевантен спрямо именно тези решаващи изводи на въззивния съд въпрос не е поставен, обжалване на решението в тази му част не следва да бъде допуснато. От останалите, поставени от този касатор правни въпроси – тези от т.3 до т.5 са свързани с противопоставените в хода на съдебното производство становища на двамата съдружници в събирателното дружество, представляващи поотделно същото /исковата молба е заведена и поддържана от единия от тях,а в хода на производството пред ВОС в открито съдебно заседание другият е направил изявление за отказ от искането/.В допълнение към тях касаторът поставя и въпроса: Може ли управителят на едно събирателно дружество да го представлява и да извършва валидни процесуални действия от негово име, при положение,че дружеството има двама управители с равни права,които са съдружници с равни дялове и, съгласно дружествения договор, всички решения във връзка с дейността му се вземат с единодушие,а в конкретния случай съществува спор между тях и единият управител и съдружник не е съгласен с действията на другия управител и съдружник? Макар да биха били приети за обуславящи, предвид това,че в хода на производството вторият управител и съдружник в събирателното дружество е направил изявление за разпореждане с предмета на делото,което съдът не е отчел като десезиращо го със спора и го е разгледал по същество,въпросите не са обосновани с допълнителен критерий в сочената от касатора хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора,който само формално е цитирал разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдение за липса на съдебна практика. Същото касае и въпросите под т.т.6-8 от изложението, необходимостта от разрешаването на които, освен че не се обосновава с причините и целите,визирани в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС вр. чл.280 ал.1 т.3 ГПК,нямат и характер на правни по смисъла на т.1 от същото тълкувателно решение. Въпросът за собствеността върху отдадените под наем вещи нито е бил въвеждан в предмета на спора,нито е от значение за изхода му,доколкото исковете се основават на неизпълнени задължения по валидно възникнало наемно правоотношение,което е с облигационен характер и за изпълнението на което въпросът за правото на собственост върху вещта е ирелевантен.Начинът,по който са формулирани последните два от тези въпроси, ги очертава като такива по правилността на изводите, направени във въззивното решение,тъй като са свързани с кредитирането на доказателствата от съда и възприемането въз основа на тях като установена конкретната фактическа обстановка по спора. Последният формулиран в изложението въпрос,свързан от касатора с допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и обосноваван със задължителна практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК,не е обвързан с конкретни твърдения от касационната жалба за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения,изразяващи се в непроизнасяне по определени доводи на страните и необсъждане на събрани в производството доказателства,а се основава на твърдения за несподеляне на защитни тези на страната и на неправилна интерпретация на доказателства.Последното има отношение отново към правилността на атакуваното решение и не обуславя наличие на основание за допускане до касационно обжалване,доколкото правилността на решението е предмет на проверка в последващата фаза на касационното производство. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба на противната страна СД „А. Ф. – К.,Д.“ не е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.Посочено е общо,че въззивният съд се е произнесъл „по процесуално-правния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези“ и,че „другият процесуален въпрос,обусловил изхода на правния спор касае оценката на заключението на вещото лице от съда по смисъла на чл.202 ГПК,съгласно който съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице,а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото“. Решаващият мотив на въззивния съд,довел до частичното отхвърляне на иска по чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД – за връщане на определени елементи от наетото имущество, е основан на събраните в производството доказателства относно характера на тези части от оборудването – същите са възприети като консумативи,които се изхабяват в процеса на работа и следва да се подменят,поради което според съда не подлежат на връщане. С оглед на това, дори да би бил изведен от изложението на този касатор въпрос въз основа на цитираните по-горе текстове от съдържанието му /каквото право и задължение касационната инстанция няма/, той не би могъл да се определи като правен по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е достатъчно основание да бъде отказан достъп до касация по отношение на атакуваната от този касатор част от въззивното решение,без да се коментира наличието на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 или ал.2 ГПК. Мотивиран от горното, и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, второ търговско отделение