Определение № 3539 от 09.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2420/2024 г.

Производство е по чл. 274, ал.3, т.2 вр. чл.248 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 62194 от 31.05.2024 г., подадена от адв.Ц. Т. против решение № 2918 от 16.05.2024 г., постановено по гр. д. № 12981/2023 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е оставена без уважение частната й жалба срещу определение № 35559 от 09.10.2023 г. по гр. д. № 36294/2022 г. на Софийския районен съд. С определението на СРС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, не е уважено искането на адвоката възнаграждението да бъде определено съгласно правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Според жалбоподателя определението е неправилно и като такова следва да бъде отменено. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. „Следва ли при определяне размера на адвокатското възнаграждение в случаите на обективно съединяване на искове да се приложи правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, доводи и оплаквания на страните?“ Твърди се противоречие на обжалваното определение с цитирана от касатора практика на ВКС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответниците по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд е приел, че адвокатското възнаграждение е определено в съответствие с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес от 7000 лева. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и има значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси касае критериите за определяне на възнаграждението на назначен по делото особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК с оглед разпоредбите на НМРАВ. Въпросът не удовлетворява предпоставките за достъп до касация, доколкото определението на въззивния съд е в съответствие с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. и актуалната практика на ВКС. С цитирания съдебен акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, съдебната практика отчита несъответствие с правото на ЕС на определените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на адвокатски възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В съответствие с изложеното въззивният съд е възприел определения от първата инстанция размер на адвокатското възнаграждение за обоснован и справедлив с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора. Вторият въпрос, касаещ процесуалните задължения на въззивния съд, е разрешен изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В производството по обжалване на определенията въззивният съд е длъжен да се произнесе не само по всички оплаквания в частната жалба, които имат отношение към законосъобразността на обжалвания съдебен акт, но и да я разгледа при условията на пълен въззив. Няма отклонение от служебно известната на съда практика, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора. В обобщение въззивното решение, което в обжалваната част е с характер на определение, не следва да се допуска до касационно обжалване. При така изложените съображения състав на Второ гражданско отделение на ВКС