Определение № 624 от 19.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3289/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. П. и Д. И. П., подписана и от пълномощника им адвокат Ц. К. против решение № 513 от 17.04.2018 г., постановено по гр.д. № 2535 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 1573 от 21.05.2010 г. по гр.д. № 2867/2005 г. на Районен съд-Пловдив в частта, с която Т. И. П. и Д. И. П. са осъдени да заплатят по 20 833.33 лв., припадащ се дял от увеличената стойност на делбения имот на основание чл.74, ал.2 във връзка с чл.72 ЗС на П. С. К. и А. П. К. в качеството им на добросъвестни подобрители, както и 800 лв. разноски, направени в производството по гр.д. № 1404/2017 г. на ВКС, II г.о. П. С. К. и А. П. К. са подали чрез пълномощника си адвокат Н. А. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. Към настоящото производство е присъединено и ч.гр.д. № 3288/2018 г. по описа на ВКС, II г.о., образувано по жалба с вх. № 20523 от 04.07.2018 г. на Т. И. П. и Д. И. П., подписана и от пълномощника им адвокат Е. Г. против допълнително решение № 828 от 13.06.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 2535 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, имаща характер на определение, с която е отхвърлена молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 513/17.04.2018 г. по същото дело в частта, с която Т. И. П. и Д. И. П. са осъдени да заплатят на П. С. К. и А. П. К. сумата от 800,00 лв. /осемстотин лева/ разноски, направени в производството по гр.д. № 1404 по описа за 2017 г. на Върховен касационен съд. В писмен отговор П. С. К. и А. П. К. чрез пълномощника си адвокат Н. А. оспорват жалбата и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение съдът съобрази следното: Окръжен съд-Пловдив е констатирал, че с решение № 80/09.10.2017 г. постановено по гр.д. № 1404/17 г. ВКС, ІІ-ро г.о. е отменено решение № 1550/10.11.2010 г. на Пловдивския окръжен съд, ІХ-ти гр.състав, постановено по в.гр.д. № 2069/10 г. в частта, с която е потвърдено решение № 1573/21.05.2010 г. по гр. д. № 2867/2005 г. на Районен съд Пловдив, VІ-ти гр. състав за осъждане на Т. И. П. и Д. И. П. да заплатят по 20 833.33лв. – припадащ се дял от увеличената стойност на делбения имот на основание чл.74, ал.2 във връзка с чл.72 ЗС на П. С. К. и А. П. К.. в качеството им на добросъвестни подобрители. Основанието за отмяна е по чл.303, ал.1, т.2 от ГПК, защото с решение № 643/25.02.2015 г. на Районен съд-Пловдив, ХVІІ-ти гр.състав по гр.д. № 19566/13 г. между страните по настоящето дело е установено, че от неизвестен извършител (неизвестни извършители) са осъществени престъпни деяния, изразяващи се преправяне на съдържанието на констативен акт обр.14 и констативен акт обр.15, издадени за обект „Ремонт и реконструкция на лятна кухня в северната част“ в имот пл. № 119, кв. 401 – стар по плана на Старинна градска част, [населено място], като първоначалните им дати 25.06.2004 г. и 29.06.2004 г. са променени съответно на 20.10.1999 г. и 12.11.1999 г., както и в съставянето на неистински окончателен доклад по чл.168, ал.6 ЗУТ с № Н – 204 от 01.02.2005 г. на същата сграда с неавтентични подписи от името на арх. М. и инж.Б.. Приел е, че следва да прецени дали действителните дати на съставяне на констативните актове и неавтентичността на част от подписите в окончателния доклад заедно с останалите доказателства по делото ще променят крайния изход на спора, предмет на който е претенцията, заявена от П. С. К. и А. П. К. в качеството им на добросъвестни подобрители по на чл.74, ал.2 във връзка с чл.72 ЗС против Т. И. П. и Д. И. П. за заплащане съразмерно на припадащия им се дял от увеличената стойност на процесния имот – двуетажна масивна монолитна жилищна сграда с обща площ от около 80 кв.м.,, в която са обособени две жилища, с два входа, разположена в северната част на дворното място. Съдът е изложил съображения, че от представения и неоспорен препис от Разрешение за строеж № 252/03.09.1996 г. се установява, че П. К. има съгласувани проекти за ремонт на лятна кухня от 05.08.96 г. и не е спорно обстоятелството, че строителството изцяло е осъществено от К. /налице е изрично изявление на П., направено в открито съдебно заседание, проведено на 10.12.2009 г. по гр. д. № 2867/05 г. на ПдРС VІ-ти гр.състав/. Спорно е обстоятелството дали Т. И. П. и Д. И. П., съответно техния праводател И. П. са се противопоставили по смисъла на нормата на чл.74, ал.2 ЗС на извършването на процесното подобрение. Във връзка с този спор съдът е обсъдил показанията на свидетелите Р. Х., Й. Р., А. И., както и И. П. и Й. П.. Приел е, че свидетелите Р. Х. и Й. П. сочат, че съсобствениците П. не са влизали в пререкания по повод процесния строеж, като според Х. дори е имало одобрение на това, което се прави като свидетелката очевидно има предвид процесната постройка. Свидетелят Й. Р. споменава за жалби, подадени от П. и за техни протести, че са елиминирани като съсобственици на процесния терен, но тези показания не дават яснота относно времевия момент, в който са извършвани тези протести и подаване на жалби, за да се прецени дали те са правени когато се е осъществявало строителството на процесната постройка в отклонение от строителната документация /а тази конкретизация е необходима, защото П. са подали жалба и през 1997 г. с вх. № ЖС-432/23.09.97 г., но тя очевидно е преди започване на строителството и по нея не са констатирани отклонения от одобрения проект/. По отношение на другите две жалби от 2004 г. съдът е изложил съображения, че тази от 17.06.2004 г. предхожда само осем дни завършването и приемането на конструкцията /акт обл.14 с действителна дата 25.06.2004 г./, но в отговора от [община] от дата 26.08.2004 г. е казано, че при проверката не е установено отклонение от одобрените проекти, а по другата жалба от 08.09.2004 г. е установено, че има отклонения от проекта в покривната част, но в отговора от 28.01.2005 г. е посочено, че това не е пречка сградата да бъде въведена в експлоатация. Релевантното по тази жалба обстоятелство за настоящия спор е това, че тя е подадена след завършване на строителството, а за жалбата от 17.06.2004 г. е това, че дори тя да съдържа изявления за противопоставяне на извършваното строителство, то не се твърди и не се установява П. да са демонстрирали това свое негативно отношение към извършваното подобрение пред К. в какъвто смисъл е налице съдебна практика – Р. № 47/24.07.17 г. по гр. д. № 1172/17 г. на ВКС, ІІ г. о. Показанията на свидетелят И. П. съдът е приел, че са заинтересовани в полза на жалбоподателите, които са негови синове и остават изолирани от доказателствения материал, събран по делото, тъй като не кореспондират със събраните писмени доказателства и показанията на останалите свидетели - същият твърди, че се след като е видял, че се издигат колони на мястото на старата лятна кухня спрял работниците на К. и поискал да му представят документацията за строежа, но уточнява, че това е станало през август 1997 г., а по тази жалба (очевидно свидетелят има предвид жалба вх. № ЖС-432/23.09.97 г.) не са установени отклонения от одобрения проект. При така възприетите от обсъдените доказателства факти, съдът е направил извод, че П. не установяват при условията на пълно и главно доказване положителният факт, че са се противопоставили на извършените от К. подобрения, като се има предвид, че последните безспорно установяват знанието им за осъщественото строителство, което се е извършвало по съвсем явен за П. начин. Счел е, че върху този извод не влияе обстоятелството, че Окончателния доклад от 01.02.2005 г. е с неавтентични подписи на арх. М. и инж.Б., тъй като от останалите доказателства се установява, че завършването на процесната сграда е станало през август 2004 г., а съответно всички представени в доказателства – искания, жалби и отговори по тях водени между П. и [община], съответно РДНСК П., както и административните преписки след посочения момент са ирелевантни по спора и затова съдът не ги обсъжда. Съдът е формирал извод, че като безспорно противопоставяне на извършеното подобрение следва да се счита подаването на исковата молба на 03.10.2005 г., която е получена от ответниците К. съответно на 11.10.05 г. и на 17.10.05 г., а претенция им е приета за разглеждане на 22.10.09 г., т.е. преди изтичането на общата петгодишна давност, която е приложима в настоящия казус съгласно т.VІ от Постановление № 6/27.12.74 г. на П.. За извършеното подобрение К. следва да се ползват от правата на добросъвестните владелци и да получат сумата, с която се е увеличила стойността на вещта по смисъла на нормата на чл.72, ал.1 ЗС. От заключението на вещото лице К. се установява, че разликата между стойността на реконструираната лятна кухня, т.е. настоящата постройка в размер на 141 500 лв. и стойността на старата лятна кухня преди реконструкцията в размер на 16 200 лв. възлиза на 125 300 лв., като съответно на квотата им съсобствеността Т. И. П. и Д. И. П. следва да заплатя по 20 883.33лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставя 66 въпроса, групиране в 12 точки съобразно доводите им в касационната жалба. Първите седем въпроса са: 1) за силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл.297 ГПК и обхвата на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на съдебната делба по смисъла на чл.344 ГПК; 2) за задължителната сила на влязлото в сила решение относно установяването на съществуването или не на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение; 3) за задължението на съда да зачете влязлото в сила решение по допускане на съдебна делба, както по отношение на лицата, които са били страни по делото, но и досежно основанието, на което е претендирано правото на собственост и елементите от фактическия състав на това основание; 4) за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо и невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент; 5) за вероятната недопустимост на решението по иска за сметки във фазата по извършване на делбата, когато е налице произнасяне от съда извън предмета на спора и при несъобразяване с обхвата на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата досежно елементите от фактическия състав на възникване на правото на собственост. 6) за допустимостта на определянето стойността и размера на подобрението по иск по чл.74, ал.2 и по чл.72 ЗС в делбеното производство, на допуснатия до делба самостоятелен обект на собственост и обвързането на тази увеличена стойност със стойността на обект, който не е бил предмет на съдебната делба, не е бил съсобствен между страните по делото и не е идентичен на новия обект, чиято съсобственост между съделителите е възникнала на основание чл.92 ЗС; 7) за изискването имота, посочен в решението по допускане до делба да бъде идентичен както с имота, посочен в решението по нейното извършване, така и да е идентичен с този по присъединения за общо разглеждане във втората фаза на делбата иск за сметки за извършени подобрения. Тези въпроси са свързани с тезата на касаторите, че съдът е обвързал увеличената стойност на подобрението като разлика от пазарната стойност на „ремонтираната лятна кухня“ /процесната сграда/ и първоначалната стойност на обекта „стара лятна кухня преди реконструкцията“, с което несъобразявайки се със силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата е приел, че делбената сграда е реконструирана лятна кухня /обект на допълващото застрояване/, а не изцяло нов обект на собственост от основното застрояване. Считат, че с оглед на това въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по посочените четири решения, както и че следва да се прецени допустимостта на въззивното решение. Посочената обосновка е свързана с превратно тълкуване на словесните изрази, чрез които е обективирана волята на съда. Сочените изрази „ремонтирана лятна кухня“ и „стара лятна кухня преди реконструкцията“ са свързани с мотивите на съда за начина на определяне размера на дължимото обезщетение като разлика от стойностите на делбената сграда и съществувалите преди построяването й постройки и препращането към заключението на вещото лице, въз основа на което са установени тези стойности. В тези мотиви на съда не са формирани изводи за вида на застрояването и дали се касае до реконструкция на лятна кухня или до изцяло ново строителство, нито за законността на това строителство, съответно за наличие на строителни книжа, проекти за сградата и отклонения от тези проекти при строителството.Следователно първите седем въпроса са изцяло неотносими към мотивите на съда, до които се отнасят и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Следващата група въпроси са: 8) за обвързаността на съда, който гледа делото в производство по реда на чл.308 ГПК, от преценката на ВКС в производството по отмяна на влязло в сила решение по иска за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК, че престъпното обстоятелство и неистинския документ са обусловили мотивите и съдържанието на отмененото решение и правилността на правния спор при първоначалното разглеждане на делото; 9) за задължението на съда при новото разглеждане н делото по реда на чл.308 ГПК да обсъди и да изведе мотиви за обусловеността на отмененото влязло в сила решение и гражданското правоотношение от установеното по реда на чл.124, ал.5 ГПК престъпно обстоятелство или неистинския документ; 10) за задължението на съда при новото разглеждане на делото по реда на чл.308 ГПК да постанови новото решение като обсъди степента и доказателствената тежест на неистинския документ съобразно всички други доказателства по делото и да изведе правен извод дали отмененото решение би останало същото при условие, че документа обусловил съдържанието на решението не е бил преправен или неистински; 11) за задължението на съда при новото разглеждане на делото по реда на чл.308 ГПК да обсъди въпроса относно неистиността на документите, обусловили едно влязло в сила решение, отменено по съответния ред и задължението му да изведе мотиви дали тези документи са формирали решаващата воля на съда по основателността на претендираното право в отмененото решение. По тези въпроси не е налице противоречие с практиката на ВКС. От една страна сочените от касаторите актове на ВКС или са постановени в производство по чл.303 и сл.ГПК и даденото в тях каузално тълкуване касае предпоставките за основателност на молбата за отмяна на влязло в сила решение по чл.303, ал.1, т.2 ГПК /които обаче се разглеждат само от ВКС и са неотносими при новото разглеждане на делото от въззивния съд/ или са постановени при преценка допустимостта на предявен иск по чл.124, ал.5 ГПК, т.е. също не могат да бъдат свързани с нормата на чл.308 ГПК. Тази норма ясно посочва, че при новото разглеждане на делото се прилагат общите правила, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Третата и четвъртата група въпроси са: 12) за задължението на съда в производство по чл.308 ГПК, на който делото е върнато за произнасяне по спора по същество, по иск за извършени подобрения, да спази задължителните указания на ВКС при отмяна на влязло в сила решение по реда на чл.307, ал.3 ГПК във връзка с дължимостта на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства; 13) за допустимостта на събирането и на представянето на нови доказателства – гласни и писмени и твърденето на нови обстоятелства, които са от значение за делото, при разглеждане на делото по общия ред съгласно нормата на чл.308 ГПК и по общите правила на въззивното производство; 14) за задължението на съда по смисъла на чл.235 ГПК да обсъди в решението всички обстоятелства по делото и посочи кои правно релевантни факти счита за установени, както и да се произнесе за доказателственото значение на установяването на определени факти и обстоятелства; 15) за задължението на съда да обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка; 16) за допустимостта и за правото на съда, разглеждащ делото по реда на чл.308 ГПК, при новото гледане по общия ред на производството, да изключи от доказателствения материал по делото новите доказателства и да не приеме за установени нови факти и обстоятелства, имащи значение за спора; 17) за задължението на съда, разглеждащ делото по реда на чл.308 ГПК относно иск за сметки в делбено производство, при определяне на дължимото се обезщетение на извършителя на подобрението в имота, да съобрази релевантността на новонастъпилите обстоятелства относно законността, търпимостта и подлежащото на премахване строителство, което ново обстоятелство е в пряка връзка с решението по установителния иск по чл.124, ал.5 ГПК за установяване на неистиността на документи и актове в строителството и е послужило като основание за отмяната по реда на чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязло в сила решение; 18) за задължението на съда да определи размера на обезщетението когато строежа не е търпим по смисъла на § 16, ал.1 ДР ЗУТ и § 127, ал.1 ПЗР ЗИД ЗУТ, попада в обхвата на незаконните строежи, които подлежат на премахване по смисъла на ЗУТ и за него не е приложим института на търпимостта, строителството да се третира като подобрение в имота, но стойността му да се определи от съда като се държи сметка, че е възможно евентуалното му премахване, съгласно задължителните указания в т.7 на ППВС № 6 от 27.12.1974 г. 19) за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и доводите на страните и да се произнесе по възраженията, направени от ответника по иска; 20) по въпроса за прилагането на чл.235 ГПК, съгласно който съдът има задължение да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелеватни факти, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните; 21) за допустимостта и правомощието на съда да приеме, че не следва да се подлагат на преценка други писмени доказателства за относими към спора факти; 22) за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; Тази група въпроси е обоснована с доводите на касаторите, че съдът не е представил и изложил показанията на свидетеля И. П., не е обсъдил жалбата от 1998 г. и отговора на [община] относно монтиране в северната страна на прохода на основната сграда електро табло без строително разрешение и одобрени проекти, за което на К. е съставен констативен акт и е издадено наказателно постановление /а процесната сграда се захранва от това ел.табло/, представените документи за периода след възникналия пожар на старата сграда на 23.12.2003 г., отговорът на [община] за липсата на документи и данни за датата на откриване на строителна площадка и линия на процесната сграда; отговорите на кмета на [община] от 2018 г., че процесната сграда е незаконна, признанието на ищците по иска, че строителството е започнало 1996 г. /а следователно жалбата от 1997 г. демонстрира противопоставяне на ответниците на това строителство/. Считат, че посочените доказателства установяват, че е налице противопоставяне на осъщественото от К. строителство, както и че са относими към преценката дължи ли им се обезщетение, тъй като подлежащите на премахване незаконни строежи не подлежат на заплащане, евентуално към размера на обезщетението за извършеното строителство в общия имот от обикновени подобрители. Съгласно трайната практика на ВКС по приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените релевантни фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици, като при противоречие в доказателствения материал, следва да посочи кои факти и въз основа на кои доказателства приема за установени и защо не дава вяра на други доказателства. Съдът е формирал изводите си при съобразяване с практиката на ВКС. Посочил е кои обстоятелства счита за релевантни, кои са доказани и защо счита за не напълно достоверни показанията на свидетеля И. П., както и защо приема, че част от представените доказателства установяват ирелевантни за спора факти. Вътрешното убеждение на съда при преценка на доказателствата /щом преценката е извършена при спазване на процесуалните правила/ не подлежи на инстанционен контрол, още повече в производство по чл.288 ГПК. Обстоятелството, че съдът е направил изводи, различни от тези, които касаторите считат, че следва да бъдат направени, не съставлява нарушение на нормата на чл.235 ГПК /а и при самата обосновка в касационната жалба Т. и Д. П. се позовават само на документи или изявления, които считат изгодни за себе си, като пропускат други, които са неизгодни за тях – например изявлението им чрез процесуалния им представител в първата фаза на делбата в съдебно заседание на 19.12.2005 г., че повод за завеждане на делото са ответниците, които им пречат да възстановят изгорелите втори и тавански етаж, което изявление съставлява косвено признание, че спорът е възникнал след пожара през 2003 г./. Следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване по въпроси от 12-ти до 16-ти и от 19-ти до 22-ри. По отношение въпроси 17-ти и 18-ти въззивното решение не противоречи на ППВС № 6 от 27.12.1974 г. и решение № 315 от 25.10.2012 г. по гр.д. № 1189/2011, I г.о. От една страна не е установено, че делбената сграда подлежи на премахване, тъй като липсва влязла в сила заповед по чл.225 ЗУТ, а практиката на ВКС //решение №.308/30.10.12 по г.д.№.271/12, I г.о., решение № 108 от 29.06.2017 г. по т.д. № 60206/2016 г., III г.о. и др./ е дала тълкуване, че незаконният строеж подлежи на премахване когато има издадено предписание /по настоящото законодателство – заповед за премахване/ от компетентните органи. От друга страна настоящия спор касае вземане, основано на принципа на недопустимост на неоснователното обогатяване, а обстоятелството дали процесната сграда е незаконна в случая е неотносимо към размера на дължимото обезщетение, тъй като имотът е изнесен на публична продан, при която всеки съсобственик ще получи паричната равностойност на дела си и няма да бъде засегнат от евентуалното бъдещо премахване на незаконен строеж. Петата група въпроси са: 23) за определяне качеството на подобрителя на чужд имот и възможността същият да получи обезщетение, когато е подобрил чуждия имот; 24) за задължението на съда да определи времевият период между започването и завършването на строителството и извършването на подобренията в един имот, с оглед правилното и законосъобразно определяне наличието на възражения, жалби, несъгласия и противопоставяне в този период срещу подобрителя; 25) по въпроса за материалната доказателствена сила, в това число и за дата, която имат съставените актове по Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството и правото на съда да се съобрази с тях досежно момента на изграждане на сградата на етап груб строеж и момента на приключване на строителството, воден от датата на констативен акт образец 14 и констативен акт образец 15; 26) за допустимостта съдът да изведе извод за непротивопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗД в периода на строителството и извършването на подобренията, без в мотивите на решението този период да е установен от съда по безспорен начин, при наличието по делото на достатъчно безспорни доказателства – гласни и писмени; 27) за допустимостта съдът служебно за изведе времевия период на извършеното строителство и на подобрението от доказателствата по делото в това число и от таблицата със СМР, претендирани по делото с иск по чл.74, ал.1 ЗС за извършени разходи за строителството, ако по делото липсват актове за откриване на строителна площадка и за строителна линия; 28) за обвързаността на съда с формулировката и наименованието на строителното разрешение и строителна документация досежно задължението му да определи действителната правна същност на строежа, воден от чл.297 ГПК и от влязлото в сила решение за допускане на съдебна делба, въпреки наименованието и типа на издаденото разрешение за строеж и несъответствието му с вида на реализираното по него строителство, допуснато до делба; 29) за правото на съда да определя два периода от време на извършените СМР като разделя времето на първия период по извършени СМР съобразно наименованието и вида на издадено строително разрешение и втори следващ, в който е извършено строителство в отклонение от строителната документация, при условие, че всички СМР касая обекта, предмет на съдебната делба съгласно претендираните по делото с иска по чл.74, ал.1 ЗС извършени разходи за строителството; 30) за формата и елементите на молбата по чл.286 ГПК-отм. или по чл.346 ГПК и задължението на съда когато претенцията има за предмет заплащане на необходими разноски или подобрения, извършени в съсобствения имот, той служебно да изиска от съделителя да посочи общия размер на претендираната сума, да конкретизира по вид и характеристика отделните подобрения, времето на извършването им и дали са направени със съгласието на останалите съсобсвеници или въпреки противопоставянето им; 31) за правнорелеванните факти при исковете за подобрения съгласно задължителната практика по ППВС № 6 от 27.12.1974 г. и Тълкувателно решение № 85 от 2.12.1968 г. на ОСГК на ВС, свързани с времето и обема на извършените СМР в чуждия имот и техния характер, както и за противопоставянето на собственика; Тези въпроси са свързани с доводите в касационната жалба, че съдът се е произнесъл и е направил извод за непротивопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС в периода на строителството без в мотивите на решението този период да е установен категорично и по безспорен начин въпреки наличието на достатъчни и безспорни доказателства, че строежа е започнал през 1996 г. Следователно тази група въпроси касаят изложените от въззивния съд мотиви, че П. са подали жалба и през 1997 г. с вх. № ЖС-432/23.09.97 г., но тя очевидно е преди започване на строителството и по нея не са констатирани отклонения от одобрения проект. Тези мотиви обаче касаят начина, по който съдът е възприел показанията на свидетеля Й. Р.. Впоследствие в мотивите си при обсъждане показанията на свидетеля Й. П. съдът приема, че жалба вх. № ЖС-432/23.09.97 г. е подадена в хода на строителството, но е приел, че със същата не е демонстрирано противопоставяне на започналото строителство, а се е целяло установяване дали то е законно и администрацията при проверката си не е констатирала отклонения от одобрения проект. Следователно независимо от некоректните мотиви при обсъждане на показанията на свидетеля Р. относно това дали към 1997 г. е било започнало строителството, съдът при разглеждане на спора налице ли е противопоставяне от страна на касаторите е формирал извод, че строителството е започнало през 1996 г. и е изложил изрични съображения защо счита, че подадената през 1997 г. жалба не е противопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС. След като съдът е възприел твърдяния от касаторите факт относно времевия момент на началото на строителството, то петата група въпроси не обосновава допускане на касационно обжалване. Шестата група въпроси са: 32) за задължението на съда да изясни дали подобрителят е владелец, изхождайки от презумпцията на чл.69 ЗС, като изследва доколко тя не е оборена; 33) за задължението на съда да изследва дали има промяна на държането в намерение да се владее чрез действия, които трябва да са манифестирани, обективирани и насочени към собственика; 34) за задължението на съда да обследва въпроса за добросъвестност или недобросъвестност на владението в отношенията между съсобствениците и уреждане на отношенията им между тях във връзка с подобренията по реда, посочен в чл.72 и чл.74 ЗС единствено и само, когато е доказано съсобственикът да е демонстрирал намерение да владее имота само за себе си пред другите съсобственици; Въпросите касаят оплакванията в касационната жалба относно задължението на съда да изясни дали подобрителят е владелец, изхождайки от презумцията на чл.69 ЗС, като изследва и доколко тя не е оборена и е свързана с тезата на касаторите, че лисват каквито и да било доказателства за завладяването на идеалните части на останалите съсобственици след установените истински дати на възникването на съсобствеността, т.е. след издаването на констативни актове обр.14 и обр.15 през месец юни 2004 г. Посочената теза обаче е неотносима към фактите по настоящия правен спор, поради което тази група въпроси не може да обоснове допускане на касационно обжалване. От една страна съсобствеността е възникнала не с издаването на констативните актове през месец юни 2004 г., а от момента, в който строежът е станал самостоятелен обект на вещни права, т.е. с осъществяването на грубия строеж, което е станало през 1998 г. с изграждане на покрива на сградата, видно от признанието на касаторите, които също се позовават на таблицата за извършени строително монтажни работи, по която ищците са индивидуализирани претенцията си. Не е било и спорно по делото, че към този момент ищците са считали, че строят собствената си сграда, доколкото спорът е бил само дали ответниците са се противопоставили на строителството и съответно дали ищците следва да бъдат обезщетени като приравнени на добросъвестни владелци или като недобросъвестни владелци. Седмата група въпроси са: 35) за признаването от съда на съсобственика съделител на правата по чл.74, ал.2 ЗС във вр. чл.72 ЗС при знание и непротивопоставяне или на правата по чл.74, ал.1 ЗС при липсата на знание и при противопоставяне на останалите съсобственици срещу извършеното подобрение; 36) за обезщетяването на съсобственика, извършил подобрения в общата вещ без съгласието и против волята на другите съсобственици по смисъла на ТР № 85/68 г. на ОСГК на ВС; 37) за значението а извършеното подобрение от съсобственик против волята на другите съсобственици с оглед уреждането на правата на такъв съсобственик с останалите по правилото на чл.59 ЗЗД; Те са свързани с доводите в касационната жалба, че по делото не е установено знание на ответниците и е установено противопоставяне от тях на извършваното строителство. Въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна са свързани не със изводите на съда, а с твърденията на касаторите какво е установено по делото, а от друга страна самото оплакване съдържа две взаимно изключващи се твърдения – за липса на знание за строителството и същевременно за наличие на противопоставяне /което обаче няма как да бъде осъществено при липсата на знание/. Осмата група въпроси са: 38) за точното прилагане на нормата на чл.74, ал.2 ЗС и чл.72 ЗС за вземането на владелеца извършил подобрения в чужд имот; 39) за субективното намерение и отношението на подобрителя, когато извършва подобренията в свой собствен имот съгласно нотариалния му акт за покупко-продажба, релеванността на предпоставките за приложението на чл.74, ал.2 ЗС и квалифицирането на иска на такъв подобрител от съда на недобросъвестен приравнен на добросъвесния по смисъла на чл.74, ал.2 във вр. с чл.72 ЗС; 40) въведените в иска за сметки в производството по съдебна делба твърдения за начина на извършеното строителство и качеството в което ищецът по иска е извършил подобренията в имота, определят ли действителния начин на реализация на обекта и относимата за всеки отделен казус правна квалификация и основание на иска, под която той да се субсумира; 41) дали приращението по чл.92 ЗС изключва правото по чл.74, ал.2 на иск на етажния собственик и съсобственик в дворното място, изградил нова сграда, на това правно основание срещу останалите съсобственици; 42) за начина на определяне на увеличената стойност на вещта и на правата по чл.72-74 ЗС при строителство на нова сграда в съсобствено дворно място, възникнала като съсобствена на основание чл.92 ЗС; 43) за периода на извършване на подобрение в чужд имот по смисъла на чл.72-74 ЗС при строителство на нова сграда в съсобствено дворно място и въпроса кога възниква съсобствеността върху обекта и следва ли да се обезщетява извършителя на подобрението за разходите, извършени преди възникването на съсобствеността; 44) за пределите, върху които се простира подобрението и дължимостта на разноски или увеличената стойност, при подобрение върху съсобствен имот; 45) за обезщетяването на етажен собственик, извършил подобрение в съсобствено дворно място, при строеж на нова сграда, на нов обект на собственост, възникнал като съсобствен на основание чл.92 ЗС; Въпросите са свързани с доводите в касационната жалба, че въззивното решение е неправилно по въпроса дали приращението по чл.92 ЗС изключва правото на иск по чл.74, ал.2 ЗС на етажния собственик и съсобственик на дворното място, изградил нова сграда, на това правно основание срещу останалите съсбсвеници и начина на определяне на увеличената стойност на вещта и на правата по чл.72-74 ЗС при строителство на нова сграда в съсобствено дворно място, възникнала като съсобствена на основание чл.92 ЗС и обезщетяването на етажен собственик, извършил подобрение в съсобствено дворно място при строеж на нова сграда, на нов обект на собственост, тъй като съдът не е обследвал от кой момент е възникнала съсобствеността върху обекта и дали следва да се обезщетяват К. по реда на чл.72-74 ЗС за разходите извършени преди възникването на съсобствеността, т.е. датите на съставянето на констативен акт обр.14 и констативен акт обр.15. От посоченото е видно, че от една страна въпросите са поставени в контекста на неправилното разбиране на касаторите, че съсобствеността е възникнала от момента на съставяне на констативните актове обр.14 и обр.15 през юни 2004 г., докато в действителност правото на собственост по чл.92 ЗС върху новостроящ се обект се придобива с изграждане на сградата в груб строеж, като от това безспорно виждане е изходено и при постановяване на Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, на което е налице позоваване в касационната жалба. От друга страна настоящият спор касае уреждане на отношенията по повод настъпило неоснователно обогатяване по повод сграда, на която са изпълнени довършителните работи и е въведена в експлоатация и с оглед приетите от съда факти по делото, се явява изцяло неотносимо към размера на дължимото обезщетение кога сградата е станала самостоятелен обект на вещни права и е възникнала съсобствеността. Следователно тази група въпроси е неотносима към изхода на спора и по тях не следва да се допусне касационно обжалване. Д. група въпроси са: 46) за преценката от съда на свидетелски показания по смисъла на чл.172 ГПК на роднина на страната, с оглед на всички други данни по делото и възможната му заинтересованост; 47) за начина на обсъждане и кредитирането от съда на свидетелските показания и извеждането на преценка за обективността на свидетелите; 48) за правото на съда да обсъди в решението избирателно само част от свидетелските показания на двете страни да изключи от доказателствения материал останалата част относно релевантни за спора факти, щом установяването и е допустимо чрез гласни доказателства; 49) как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му, но заинтересоваността му не се е отразила на достоверността на показанията му; Тези въпроси са свързани в оплакванията на касаторите относно преценката на съда на свидетелски показания на И. П.. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, включително тази посочена от касаторите, по приложението на чл.172 ГПК, тъй като съдът е обсъдил показанията на този свидетел заедно с други доказателства и е мотивирал защо приема, че част от твърденията му са недостоверни с оглед неговата заинтересованост. Факта, че съдът е приел, че свидетелят е заинтересован, докато касаторите твърдят, че показанията му са достоверни и обективни, не е основание за допускане на касационно обжалване. Десетата група въпроси са: 50) за правното значение на термина „непротивопоставяне“ по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС; 51) за граматичното значение на противопоставянето, като реакция, реагиране, противодействие, упорство, съпротива, противоречие, сблъскване, конфликт, стълкновение, антагонизъм, конфронтация и правото на съда да изведе правен извод за липса на противопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС, при наличие на несъгласие, действия, жалби, лични възражения до другия съсобственик и реакция срещу извършването на подобренията; 52) за приемането от съда като противопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2ЗС при извършване на подобрения и на ново строителство, единствено прякото и лично изразяване на несъгласие срещу подобрението пред извършителя му; 53) за приемането по съда, че противопоставянето по смисъла на закона не може да се изразява във всякакво друго действие на съсобственика, който не е дал съгласието за извършване на подобрението, по смисъла на ТР № 85 от 2.12.1968 г. на ОСГК на ВС, освен прякото и лично изразяване на несъгласие срещу подобрителя; 54) за качеството на съсобственика и обезщетяването му при извършени от него подобрения в съсобствено дворно място при липсата на знание за вида и характеристиката на строеж по смисъла на З. и ЗУТ и изразено възражение, несъгласие и противодействие срещу това подобрение от другите съсобсвеници на имота; 55) за допустимостта от приемането от съда по същество, разглеждащ делото по реда на чл.308 ГПК, че от ответника по иска за подобрения има непротивопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС, когато при първото гледане на делото и в отмененото по реда на чл.303, ал.1, т.2 ГПК решение е прието, че срещу подобрението има възражения, които обаче не са били приети от съда за противопоставяне в периода на подобрението, воден от престъпните обстоятелства и неистиността на документите, установени като такива в с решението в производство по чл.124, ал.5 ГПК; 56) за допустимостта от приемането от съда по същество, разглеждащ делото по реда на чл.308 ГПК, че от ответника по иска за подобрения има непротивопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС, когато в решението в производството по чл.124, ал.5 ГПК, по допустимостта на иска е прието от съда, че срещу подобрението има възражения и противопоставяне, а решаващите мотиви на решението по спора за липса на противопоставяне са обусловени от престъпните обстоятелства, предмет на делото; 57) за допустимостта от приемането от съда по същество, разглеждащ делото по реда на чл.308 ГПК, че от ответника по иска за подобрения има непротивопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС, когато в решение за отмяна н влязло в сила решение, постановено в производство по чл.307, ал.3 ГПК, е прието от ВКС, че срещу подобрението има противодействие на съсобствениците срещу подобрението; 58) дали следва да се приеме от съда непротивопоставяне на подобрението по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС, при наличието на жалби от съсобственик в имот в режим на етажна собственост до административния орган, издал строителното разрешение и до ДНСК и са образувани административни преписки за проверка за незаконно строителство по реда на З. и на ЗУТ, страна по които е и извършителят на строежа, след като в производството по образуваните преписки за законността на строежа и на подобрението до неговото знание са били доведени жалбите на другите съсобственици; 59) за приложението на чл.56, ал.3 З., когато без съгласието на останалите етажни собственици в имота е извършен нов строеж, станал съсобствен на основание чл.92 ЗС между всички съсобственици в имота и дали жалбите срещу подобрението, направени до органа по чл.56, ал.3 З., издал разрешението за строеж, са равнозначни на противопоставяне по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС; 60) дали липсата на съгласие по чл.56, ал.3 З. и последваща липса на съгласие срещу строителството и подобрението е еквивалентна на липсата на съгласие по смисъла на ТР № 85 от 2.12.1968 г. на ОСГК на ВС при уреждане правата между подобрителя и останалите етажни собственици Тази група въпроси касаят доводите в касационната жалба относно изводите на съда, че ответниците по иска не са се противопоставили на осъществяваното строителство, въпреки наличието на жалби до административните органи. Практиката на ВКС, на която се позовават касаторите по ППВС № 6/27.12.1974 г., Тълкувателно решение № 85 от 2.12.1968 г. на ОСГК на ВС, решение № 40 от 13.02.2015 г. по гр.д. № 6110/2014 г., I г.о., решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр.д. № 660/2011 г., II г.о. и решение № 339 от 10.10.2011 г. по гр.д. № 1072/2010 г., I г.о. е неотносима, доколкото дава тълкуване как следва да се уреждат отношенията между подобрител и собственик на имот в зависимост от различни хипотези, както и за размера на дължимото обезщетение, но не и тълкуване на смисъла на термина „противопоставяне“, използван в чл.74, ал.2 ЗС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като смисълът на употребения термин следва от правната същност на владението като фактическо състояние и от нормата на чл.72, ал.2 ЗС, която урежда облигационни отношения между владелеца и собственика, т.е. противопоставянето на извършваните подобрения следва да се осъществи чрез изявления или действия насочени към владелеца, а не към трети лица. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси 56-ти и 57-ми, тъй като с т.18 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е дадено тълкуване, че мотивите на съдебно решение, респ. определение не се ползват със сила на пресъдено нещо, от което следва, че нямат и доказателствено значение в друг процес между същите страни, а същевременно в решение № 80/09.10.2017 г. постановено по гр. д. № 1404/17 г. ВКС, ІІ-ро г.о. в производството по отмяна на влязлото в сила решение изрично е посочено, че доколко съобразяването на действителните дати на съставяне на констативните актове и неавтентичността на подписите в окончателния доклад би довело до промяна на изхода на спора е извън предмета на преценка за основателност на молбата за отмяна, като произнасянето по него е в правомощията на съда, разглеждащ правния спор по същество, който дължи съвкупен анализ на събраните по делото доказателства. Единадесетата група въпроси са: 61) кой е пасивно легитимиран да отговора при извършване на подобрения в чужд имот за стойността на подобренията – собственикът на имота към момента на извършването на подобренията или приобретателят на имота; 62) за кое лице възникват в тежест задълженията за заплащане на подобренията – за това, което притежава собствеността върху имота по времето, когато те са били извършени или тези задължения следват имота в ръцете на последващ собственик, който го придобие след това; Тези въпроси са свързани с обстоятелството, че част от правата на касаторите са придобити по договор от 1997 г., а друга част по договор от 2003 г. По тях въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС, според която задълженията за заплащане на подобрения възникват в тежест на лицето, което притежава собствеността върху имота по времето, когато те са били извършени, и не следват имота в ръцете на последващ собственик, който придобие същия имот след това, тъй като това принципно положение се прилага само когато последващия собственик не знае кой е извършил подобренията. В случая ответниците са знаели за строителството и кой го извършва, поради което са легитимирани да отговарят като собственици и за придобитите през 2003 г. права. Дванадесетата група въпроси са: 64) за погасяването по давност на претенция по сметки в делбено производство, която е изцяло изплатена на взискателя-съделител по издаден изпълнителен лист по отменено от ВКС решение по реда на чл.307, ал.3 ГПК и делото по тази претенция е върнато за ново разглеждане по общия ред по чл.308 ГПК, като във връзка с изтеглата абсолютна петгодишна давност на вземанията по смисъла на чл.110 ЗЗД от момента на прекратяване на изпълнителното производство за събраното взеване по отмененото решение и липса на прекъсване давността о смисъла на чл.116, б.“в“ ЗЗД и по смисъла на т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС до постановяване от ВКС на отмяна на първоначалното решение и възобновяване на производството по реда на чл.307, ал.3 ГПК и направено изрично писмено възражение за погасяване на вземането, поради изтекла давност преди първото отрито съдебно заседание по новото дело по реда на чл.308 ГПК; 65) за прилагане на института на давността по смисъла на чл.110 ЗЗД при възобновяване на производството по гледане по общия ред по чл.308 ГПК на осъдителни искове, след отмяна на влязло в сила решение, по което отменено решение вземанията са събрани и са изминали над 5 години от плащането им и към момента на новото гледане липсва изпълняемо право; 66) по въпроса за прилагането на чл.235 ГПК, съгласно който съдът има задължение да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелеванти факти, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възражения и доводите на страните. Тези въпроси касаят доводите в касационната жалба, че съдът не се е произнесъл по направеното възражение за погасяване на вземанията по давност за периода 2.06.2011 г. до 9.10.2017 г. Въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС е дадено тълкуване, че съдът дължи обсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на страните, които са относими към правни спор. Съдът не дължи обсъждане на доводи или възражения, които са неотносими или с свързани с очевидно неразбиране или превратно тълкуване на правна норма или правен институт. Погасителната давност се свързва с изтичане на определен период от време, в който носителят на едно субективно право въпреки оспорването му или липсата на доброволно изпълнение не предприема действия за съдебното му установяване, респ. за принудителното му удовлетворяване. В случая касаторите твърдят изтичане на погасителна давност в периода, в който вземането на ищците е било удовлетворена чрез плащане на дължимата по влязлото в сила решение сума до отмяната на влязлото в сила решение. Самите твърдения на ответниците, на които е основано това възражение, са несъвместими с института на погасителната давност, а съответно като не е обсъдил очевидно неоснователното възражение, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Очевидната неправилност по смисъла на посочената правна норма предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. В случая подобна обосновка не е направена, а и настоящият съдебен състав не констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване с цел проверка дали някой от мотивите на въззивния съд не е очевидно неправилен В обобщение липсва основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното възивно решение. С оглед изхода на настоящото производство Т. И. П. и Д. И. П. следва да възстановят на П. С. К. и А. П. К. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 600.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Н. А.. По основателността на частна жалба вх.№ 20523 от 4.07.2018 г.: Частната жалба е подадена от Т. И. П. и Д. И. П., подписана и от пълномощника им адвокат Е. Г. против допълнително решение № 828 от 13.06.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 2535 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, имаща характер на определение, с която е отхвърлена молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 513/17.04.2018 г. по същото дело в частта, с която Т. И. П. и Д. И. П. са осъдени да заплатят на П. С. К. и А. П. К. сумата от 800,00 лв. /осемстотин лева/ разноски, направени в производството по гр.д. № 1404 по описа за 2017 г. на Върховен касационен съд и подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Съдът е приел, че едно от исканията по молба вх. № 15360 от 22.05.2018 г. е за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение в частта за разноските. По исканията за възстановяване на направени по дело разноски съдът се произнася с определение, поради което и акта, с който е отказана поправка на очевидна фактическа грешка в решение в частта по разноските, има характер на определение. В случая съдът се е произнесъл по незаявено искане, поради което и актът му е процесуално недопустим. Едно от исканията по молба вх. № 15360 от 22.05.2018 г. е да се измени въззивното решение в частта, с която Т. И. П. и Д. И. П. са осъдени да заплатят на П. С. К. и А. П. К. сумата от 800,00 лв. /осемстотин лева/ разноски, направени в производството по гр.д. № 1404 по описа за 2017 г. на Върховен касационен съд, тъй като по делото за отмяна на влязлото в сила решение П. С. К. и А. П. К. са представили доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лв. и списък за разноските за същата сума, поради което това е сумата, която им се дължи. В молбата изрично е обосновано, че не е налице хипотезата на чл.247, ал., ГПК, а искането е по чл.248, ал.1 ГПК. Изложеното налага допълнително решение № 828 от 13.06.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 2535 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, имаща характер на определение, с която е отхвърлена молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 513/17.04.2018 г. по същото дело в частта, с която Т. И. П. и Д. И. П. са осъдени да заплатят на П. С. К. и А. П. К. сумата от 800,00 лв. /осемстотин лева/ разноски, направени в производството по гр.д. № 1404 по описа за 2017 г. на Върховен касационен съд да бъде обезсилено и делото да се върне за разглеждане на искането по реда на чл.248 ГПК. При новото разглеждане съдът следва да се произнесе и по искането на Т. И. П. и Д. И. П. за възстановяване на направените по повод частната жалба разноски, както и на възражението на П. С. К. и А. П. К. за прекомерност на заплатения по настоящото частно производство адвокатски хонорар. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение