Определение № 319 от 24.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1517/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Народното събрание на Република България, чрез юрисконсулт Л. Т., срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд №1365/07.11.2022г. по в.г.д.№1492/2022г. в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – Варна, с което касаторът е осъден да заплати на Д. Г. Й. сумите, както следва: 20 990,62 лв., представляваща неполучена от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., която е била начислена на служителите заемащи същата длъжност, в резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното изплащане на обезщетението; 2 979,14 лв. – мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска. В жалбата са изложени твърдения за недопустимост на въззивното решение, в условие на евентуалност за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Д. Г. Й. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат И. В., оспорва жалбата. Излага, че решението е допустимо и постановено срещу надлежен ответник. Твърди, че поставените въпроси са по правилността на решението и по естеството си представляват наведени от страната касационни основания, поради което не могат да обосноват наличие на предпоставките за допускане на обжалването. Сочи още, че решението е постановено въз основа на цялостен анализ на събраните доказателства и в съответствие с формираната съдебна практика по поставените за разглеждане въпроси. В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Към настоящото производство е присъединено ч.г.д.№1516/2023г. на ВКС, ІV г.о. образувано по частна жалба от Д. Г. Й., чрез адвокат В., срещу определение №72/10.01.2023г. по в.г.д.№1492/2022г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските и присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно. Излага, че съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция съдът следва да се произнесе по искането за разноски. В конкретния случай, по делото са представени и надлежни доказателства за извършването им. Размера на същите следва да бъде определен според материалния интерес на всяка от подадените въззивни жалби. Ответникът Народното събрание на Република България, редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срок. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Варна в частта, с която Народното събрание на Република България е осъдено да заплати на Д. Г. Й. сумите, както следва: 20 990,62лв., представляваща неполучена от ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020г., вкл., която била начислена на служителите заемащи същата длъжност, в резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното изплащане на обезщетението; от 2 979,14 лв. – мораторна лихва върху главницата от 20 990,62 лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска, както и направените по делото разноски. Въззивното решение в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Със Заповед №4038/25.02.2019г. на Директора на Дирекция Митници, служебното правоотношение на ищеца с Агенция Митници било прекратено, считано от 26.02.2019г. Като основание за издаването ѝ било посочено: „обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. Привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП №8/2016 г. по описа на ТСБОП - Варна, пр.пр. №486/2016 г. по описа на СП“. Тази заповед била отменена с решение №8767/03.07.2020г. на Върховен административен съд, въз основа на което със Заповед №3552/17.07.2020г. на Директора на Агенция Митници, ищецът Д. Й. бил възстановен на заеманата от него длъжност – Началник на митнически пункт II ниво, Длъжностно ниво 6, Ръководно ниво 6Б, при териториална дирекция Северна морска, с ранг II старши, считано от 17.07.2020г. Прекратяването на служебното правоотношение на ищеца Й. с Агенция митници било за периода от 26.02.2019г. до 17.07.2020г. Съдът отбелязал, че по делото е установено, че с Решение №7/17.09.2019г. на Конституционния съд на Република България, обн. ДВ бр. 75 от 2019 г., е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закон за митниците (обн. ДВ, бр. 15 от 06.02.1998г., последно изм. ДВ, бр. 32 от 16.04.2019г.), според която: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“. Въззивният съд кредитирал заключението на допуснатите пред първостепенния съд първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, от които приел за установено, че размерът на неполучената от ищеца Й. основна заплата за периода на прекратяване на служебното му правоотношение (от 26.08.2019г. до 16.07.2020г.) възлиза на 20 990,62 лв. Размерът на лихвата за забава върху неполучената заплата за периода от 01.03.2019г. до 25.09.2020г. е 2 979,14 лв. Посочил, че според вещото лице, размерът на неполученото от ищеца допълнително възнаграждение за постигнати резултати, за периода от 26.02.2019г. до 16.07.2020г., изчислено при съобразяване получаваните възнаграждения от служители на същата длъжност, като заеманата от ищеца, възлиза на 3 473,78 лв., а размерът на мораторната лихва върху това неполучено възнаграждение е в размер на 338,76 лв. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че Народното събрание е надлежен ответник, доколкото претенцията е за обезщетение на вреди настъпили в резултат на приложение на законова норма, която в последствие е обявена за противоконституционна. Посочил, че основното задължение на ответника е приетите от него закони да съответстват на Конституцията и на Правото на ЕС, тъй като Република България е правова държава, както и да предприема действия за уреждане на правните последици от прилагането на противоконституционен закон. Позовал се на практиката на ВКС в този смисъл – решение № 72/31.03.2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о. Приел, че доколкото по делото е установено, че служебното правоотношение на ищеца е било прекратено на основание чл. 10, ал.1 от Закона за митниците, обявена за противоконституционна, ищецът е претърпял вреди именно от дейността на Народното събрание, което не е изпълнило задължението си да не приема противоконституционни закони. Допълнително, съдът посочил, че въведените с чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците изисквания към митническите служители, които са митнически органи, ограничават правото на труд и правото на свободен избор на професия, гарантирани в чл. 15 от ХОПЕС. Приел, че тази разпоредба поставя знак на равенство между ограничението, налагано в резултат на осъждане, и това, възникващо вследствие на образувано, но не приключило наказателно производство. Отбелязал, че и в двата случая правните последици за засегнатите лица са едни и същи, без наличие на конституционно оправдано основание за това. Намерил, че е налице пряка причинно-следствена връзка, тъй като в резултат на приложението на противоконституционната норма, за която приел, че противоречи и на общностното право, се е стигнало до прекратяване на служебното правоотношение на ищеца. Изложил, че меродавно е основанието за прекратяване на правоотношението – действалата към посочения момент редакция на чл.10, ал.1 от Закона за митниците, доколкото заповедта на директора на Агенция Митници е издадена във връзка с въведените със същата изисквания към митническите служители. По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът приел следното: С решението по адм. дело № 9709/2019г. на ВАС, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, на същия не е било присъдено обезщетение по чл. 121, ал.1 от ЗДСл за времето на прекратяване, но страните не спорят, че същият е получил 6 месечно обезщетение, за периода 25.02.2019г. до 26.08.2019г. Отбелязал, че искът е за заплащане на обезщетение за неполученото трудово възнаграждение за период, следващ този, за който ищецът вече е получил обезщетение и през който правоотношението му все още е било прекратено. Приел, че не са налице пречки и законови забрани за предявяване на тази претенция, тъй като същата не е насочена към работодателя и не се основава на чл. 121, ал.1 от Закона за държавния служител. Направил извод, че доколкото искът е насочен срещу Държавата, за присъждане на обезщетение в размер на претърпени имуществени вреди – неполучено трудово възнаграждение, резултат от действия/бездействия на нейни органи, искът е допустим и основателен. В заключение, съдът направил извод, че на ищеца се дължи обезщетение в претендирания размер от 20 990,62 лв., представляващо неполученото от същия трудово възнаграждение за периода от 26.08.2019г. до 16.07.2020г. При определяне на периода съдът се позовал на разпоредбата на чл. 122, ал.1 ЗДСл, според която при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда, държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение. Посочил, че в конкретния случай ищецът бил възстановен на длъжността „началник на митнически пункт“ на 17.07.2020г., поради което и обезщетението му се дължи до тази дата. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси: 1/ Има ли правна норма в българското законодателство, която да учредява възможност Народното събрание в качеството си на законодателен орган да отговаря пряко спрямо юридическите лица и гражданите. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №71/06.04.2020г. по г.д.№3804/2019г. ІV г.о.; решение №72/21.04.2020г. по г.д.№2377/2019г. ІV г.о.; решение №207/06.01.2021г. по г.д.№4662/2019г. ІІІ г.о.; решение №249/15.01.20210г. по г.д.№4069/2019г. ІV г.о.; решение №184/21.01.2021г. по г.д.№2686/2019г. ІV г.о.; решение №244/26.01.2021г. по г.д.№1732/2019г. ІV г.о. Този въпрос е свързан с легитимацията на ответника по предявения иск и твърдението, че като страна в производството по иск за обезщетение за вреди от законодателната дейност на Народното събрание следва да участва държавата, представлявана от Министъра на финансите. Отговор на същия е даден в решение №72/31.03.2021г. по г.д.№3006/2020г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50020/15.02.2022 г. по гр. д. № 2340/2022 г. на ІVг.о. и др., в които е прието, че отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Тази отговорност се реализира на общо основание по чл.49 ЗЗД, когато не може да се реализира в специалните хипотези на ЗОДОВ. Въззивното решение е постановено в съответствие с така даденото разрешение, поради което не е налице наведеното основание за допускане на обжалването по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите принципни разрешения, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело. Поставеният в тях въпрос за разглеждане е бил за това дали е допустимо съединяване в едно производство на искове за вреди предявени срещу Държавата и неин субституент, а не дали е допустимо предявяване на иск срещу Народното събрание за вреди от законодателната му дейност. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Поставен е и въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №594/15.06.2009г. по г.д.№1449/2008г. на ІV г.о. и решение №63/28.06.2019г. по г.д.№2296/2018г., и е от значение им за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Длъжен ли е въззивният съд с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните и да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните към спора обстоятелства? Този въпрос е свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, но в конкретния случай не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с нея. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост, като е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Съдът е основал извода си за основателност на предявените искове въз основа на подробен анализ на доказателствата. Поставеният въпрос е свързан с направения от страна на касатора анализ и обсъждане на конкретни доказателства по делото, и на установени, според него, конкретни факти, релевантни за спора, както и с оплакванията му в тази връзка за неправилност на обжалваното решение. Ето защо, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. В изложението е формулиран и следния въпрос, за който се твърди наличие на предпоставките за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: Налице ли е пряка каузална връзка и може ли орган на законодателна власт да отговаря за вреди на частноправни субекти, след като приложението на законите винаги е опосредено от действия или бездействия на органи на изпълнителната, местната или съдебната власт, за които изрично е предвидена такава отговорност по ЗОДОВ?; Така формулиран, този въпрос не е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай, предмет на производството са вреди, които са настъпили от приемането на противоконституционен закон, а не от приложението на закона. Поставен е и въпросът: Представлява ли оставането без работа след определен период, както и продължителността на съдебното производство по отмяна на индивидуален административен акт – заповед за прекратяване на служебното правоотношение, пряка и непосредствена последица от действие/бездействие на законодателния орган? Този въпрос е свързан с предмета на делото и е от значение за крайния му изход, но е некоректно формулиран и е обоснован с оплакванията за неправилност на обжалваното въззивно решение, с направения от страна на касатора анализ на доказателства по делото. Ето защо, по отношение на същия не са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване – да е разрешени в противоречие с формираната съдебна практика или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Последната група въпроси, по които се иска допускане на обжалването, са: 1/ Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между увреждащото действие и вредата от неполучаване на месечен доход след изтичане на определения в ЗДСл 6-месечен период, след който е нормално и няма пречка служителя да започне да получава доходи по ново служебно или трудово правоотношение?; 2/ Допустимо ли е размерът на обезщетението, след като прекратяването на служебното правоотношение бъде надлежно отменено, да надхвърля максималния размер, определен в чл.104, ал.1 от ЗДСл?; 3/ Има ли значение основанието за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение за размера на обезщетението?; 4/ При получаване на максималния размер на обезщетението, определено в специалния закон (ЗДСл), следва ли служителят да се счита за обезщетен за всички вреди, претърпени от незаконосъобразното прекратяване на служебното правоотношение, независимо от основанието за прекратяването?; 5/ Допустим ли е иск по ЗОДОВ за обезщетение за вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение по ЗДСл, предвиждащ право на обезщетение в определен размер?; 6/Претендирането на обезщетение, произтичащо от същия факт – незаконосъобразното уволнение, след получаване на максимално определения по закон размер, може ли да се счита за неоснователно обогатяване?. Твърди се, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС решение №594/15.06.2009г. по г.д.№1449/2008г., ІV г.о. и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените от жалбоподателя въпроси са свързани с обема на отговорността за вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение изразяващи се в неполучаване на месечен доход и обезщетен ли е служителят за тях, когато е получил максималния размер на обезщетението, определено в специалния закон (ЗДСл). Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до този, по-общо формулиран правен въпрос: за обема на отговорността за вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, изразяващи се в неполучаване на месечен доход и обезщетен ли е служителят за същите, когато е получил максималния размер на обезщетението, определено в специалния закон (ЗДСл). Въпросът е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът Народното събрание на Република България не дължи заплащане на държавна такса. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,